Илинденско-преображенското въстание в Одринско избухва на 6 август 1903 година. То е най-масовото народно въстание след Освобождението на България, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Едно от запомнящите се имена от тази кървава епопея е на влаха Питу Гули, който олицетврява фантастичната за времето, епохата и региона Крушевска република.

Питу Гули загива в бой с османската войска и башибозук при отбраната на просъществувалата десетина дни Крушевска република, целяща да даде свобода на българския народ в Македония от османската власт. Той е революционер и деец на национално-освободителното движение в Македония от влашко потекло, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, водил битката при Мечкин камен по време на Илинденско-Преображенското въстание, пишат сухо историографите.
Роден в същия град от майка, влашка циганка, и баща - албанец, Питу Гули се включва в македонското освободително движение още невръстен. През 1885 г. се записва в четата на войводата Адам Калмиков в София. След разбиването й е заловен и осъден на 10 години заточение в градче в Мала Азия, близо до Диарбекир. Когато се връща в родния си град, той участва активно в изграждането на въстаническа мрежа на ВМОРО. През 1900 г. отново е в София, където отваря кръчма в квартала на македонските бежанци „Ючбунар“. Тя естествено се превръща в свърталище на македонските емигранти и комити. Връща се в Крушево няколко месеца преди началото на въстанието, вече като войвода.

Когато въстанието започва, Питу Гули е начело на най-голямата чета от около 150 души при превземането на града. Имат го за генерал. Около 750 въстаници влизат в града и обкръжават турските войници, укрили се в казармите.  И понеже обсадата се проточва по-дълго от намисленото, накрая Питу Гули, яхнал белия си жребец под огъня на куршумите, поръсва дървените стените с газ и ги запалва. Крушево е освободено!

Турските власти изпращат отряд от 300 души към бунтовния град, но те са пресрещнати по пътя от Питу Гули и неговата чета и обърнати в бягство. Цели десет дни градът е свободен от османската власт и народът е опиянен от случващото се. Избрано е Временно правителство, в което влизат представители на всички народности в града – българи, власи и гърци, и е обявена република. За толерантността на въстаниците говори фактът, че семействата на турските чиновници са затворени в един конак и охранявани, за да не им се случи нищо лошо. Благодарение на това те оцеляват и след погрома на въстанието.

Османската реакци не закъснява. 15-хилядна редовна армия обгражда града, придружена от многоброен башибозук. Въстаниците решително отказват предложението да се предадат. Четата на Питу Гули, вече наброяваща 350 души, отбранява града при местността Мечкин камен. Сутринта четниците отблъскват башибозука от околните села, след това и  редовния турски аскер. Цял ден успяват да задържат позицията си, но привечер турците атакуват със всичките си сили. Питу Гули пада пронизан в гърдите, докато изправен стреля към прииждащите орди. Последните му думи са: „Не бойте се, момчета! Турция ке падне.“ Така си отива един от достойните български герои, който всъщност не е носел в жилите си и капка българска кръв.

Питу Гули е бил женен за Евгения, от която има една дъщеря и трима синове, които имат крайно нерадостна съдба. Година след смъртта на Гули от туберкулoза умира и жена му. Децата им биват пратени в сиропиталището в Битоля. Дъщеря им Флора умира млада след ампутация на единия крак. Синовете на Гули също умират в защита на каузата на ВМРО. Ташко Гулев (Шула Гули), загива през 1913 г. в редовете на Македоно-одринското опълчение, Никола Гулев (Лакя Гули), който е един от най-верните помощници на Тодор Александров, бива убит от сърбите през 1924 г., а Стерю Гулев, който е сътрудник на българската полиция в Крушево, се самоубива след слизането на комунистическите партизани в града през есента на 1944 г.

Симеон Радев пише за него и другите власи, съюзници и приятели на българите:

„Революционната организация привлече и власи, които в нейните редове се почувствуваха като българи. Между войводите познато е името на Митре Влаха. Питу Гулев, влах от Крушево – едно прочуто име, също като революционер се чувствуваше българин. Когато в 1941 година бях в Ресен, разпитвах кои между българите в града са били участници в революционното движение. Посочиха ми Васил Куриера, тъй наречен, защото бил куриер на комитета. После разбрах, че той бил влах и се побългарил в редовете на организацията. Побългаряването на власите продължи през времето на последната война с установяването на българската власт в Македония. Стана един вид преброяване на населението, за да се види кой от коя народност е. Един влах, принадлежащ към едно от семействата, които през моето детство бяха стълбовете на гърцизма, дойде да ми каже: „Беше. Се пи’саф бо’гарин!“

Мнозина български историци и политици се опитват да променят фамилията на Питу на Гулев, за да звучи по-българска. Сякаш името, а не делата на един индивид са важни. Но дори и те трябва да замълчат и да се поклонят пред паметта на един влашки циганин, който им показа какво е да обичаш истински България.

Малко след смъртта на Питу Гули из страната се разпространява песента „Море пиле, славей пиле“, символ на благодарността и паметта на българския народ.