В навечерието на Втората световна война България поддържа дипломатически отношения с 33 държави, а на 9 септември 1944 г. тя е във война с 12, сред които СССР, САЩ, Великобритания, Югославия и Гърция, както и с Германия.
На 9 септември България иска примирие от Съветския съюз. Това дава основание на Москва да участва в преговорите, които дотогава България води със САЩ и Англия в Кайро. В новата ситуация обаче възникват ред проблеми:
- за мястото на преговорите;
- кои държави да подпишат примирието;
- как да се отрази в него евентуалното българско участие във войната срещу Германия;
- какви да бъдат правомощията на страните в Съюзната контролна комисия (СКК), която ще следи за изпълнението на примирието в България до мирния договор.
На 28 октомври 1944 г., след като България вече е изтеглила войските си от Беломорието, в Москва маршал Ф. И. Толбухин (представляващ Съветския Съюз) и генерал-лейтенант Джеймс Хамел (представляващ Съединеното кралство и Американските Съединени Щати) подписват заедно с българската делегация Съглашението за примирие, т. нар. Московско примирие, съдържащо 19 члена. То определяло широк кръг от задълженията на България за участието и войната. Приетите клаузи на примирието говорят ясно за неговия умерен характер. Но в същото време отстъпките на съветската дипломация, направени пред САЩ и Великобритания при разрешаването на българския въпрос, й помагат напълно успешно да защити своята линия и българските интереси, тъй като Великобритания с разрешаването на въпроса за изтеглянето на българските войски в Гърция и Македония става по-отстъпчива по другите въпроси, засегнати в подписания договор.
Изтеглянето на 2-ри корпус от гръцка територия преди 26 октомври 1944 г. позволява на българското правителство, ръководено от Кимон Георгиев, да провали опитите, целящи сключването на примирие при тежки условия, включително и окупирането на България. Това се оказа и първият голям външнополитически успех на отечественофронтовското правителство и облекчава по-нататъшната му борба за международно признание. Нещо повече - България се оказа единствената държава от бившата хитлерофашистка ос, върху чиято действаща парична емисия не бе поставен печат “Красная комендатура” (“Червена Комендатура”), така както бе направено по отношение на емисиите на другите държави.
Според това Споразумение, България се задължава: да предостави своите въоръжени сили под ръководството на Съюзното (Съветското) Главно командване за война срещу Германия; българската армия, гражданската администрация и всички български граждани се изтеглят от Вардарска Македония, Поморавието и Беломорска Тракия; същевременно България се задължава да изплати репарации за нанесените вреди на Гърция и Югославия; България осигурява за своя сметка безпрепятствено придвижване през своята територия на съюзническите (съветските) войски по суша, вода и въздух; България следва да изплаща парични суми и да предоставя гориво, храна и др., нужни на Съюзното (Съветското) Главно командване. За изпълнението на тези клаузи ще следи Съюзна контролна комисия (СКК), под председателството на председателя на Съюзното (Съветското) Главно командване, с участие на представители на Съединеното Кралство и Съединените Американски Щати. Всички фашистки организации следва се разтурят, а лицата, обвинени във военни престъпления, се предават на съд. Българското правителство се задължава да върне изнесените от Гърция и Югославия ценности и материали. Същевременно то трябва да подпомогне с хранителни и други материали двете страни.
Въпреки, че вече воюва срещу Германия, България не получава статут на съвоюваща страна, (нещо, което е признато на Франция въпреки дейността на колаборационисткото правителство на маршал Петен във Виши). На практика правителството на ОФ вече доброволно и предварително е изпълнило почти всичките клаузи на Споразумението.
Примирието закономерно поставя България в положение на окупирана държава (в случая - от Съветската армия), под опеката на Съюзната контролна комисия, което ще рече, че България де факто е под съветска окупация.
Все още няма коментари