На избори в Народната република

Хитруването на управляващата партия, играта ѝ с преференциалния вот напред-назад ме накара да си припомня как протичаха изборите в по-малките населени места по време на социализма и Бай Тошо, когато гласуваха 99,9-100% . Защото ако в големите градове уж се имитираше някаква демокрация, то в дълбоката провинция партийните секретари колеха и бесеха.

Още в ранните часове на деня хората масово се стичаха, за да дадат гласа си за партийните избраници, за да си спечелят одобрението на главния партиец в района. Такива неща като преференциални вотове и не знам какви си още не само че нямаше, но и хората не бяха чували за тях. Тези, които бяха включени в листите, на практика знаеха, че са избрани. Естествено, в изборните бюра, както ги наричаха тогава, се подбираха само верни другари. Някоя чевръста другарка спретваше баница, за да се подкрепят останалите. Разбира се, на най-голяма почит беше секретарят, на когото всички искаха да се харесат и подмажат. Защото от него зависеше дали ще ти дадат бележка за дърва и въглища и кога ще ти ги докарат. Ако си строиш къща, пак от него зависи всичко – тухли, бетон, керемиди. Ако пък имаш някоя животинка из двора, сено, слама и зърно можеше да получиш от ТКЗС-то, но пак с подкрепата му. Затова всички идваха да гласуват като на празник, с нови дрехи, пресилено весели и усмихнати.

На практика изборите завършваха рано-рано, още около обяд. Финалът се отбелязваше задължително с някоя партизанска песен, все се намираше някоя гласовита и ентусиазирана другарка активистка да я подхване. И накрая - задължителното хоро, водено пак от партийния, държащ в ръката си задължително червено знаме. Да не забравя и честитките - хората се поздравяваха един другиго, сякаш цял живот са чакали тази изборна победа, а всъщност това си беше един лошо режисиран театър, повтарящ се през определени периоди. Дано сегашните другари управляващи не ни върнат в онези времена.

Петър Кирев, Бяла Слатина