Когато снегът беше радост, а не природно бедствие

Зимите през 60-те и 70-те преминаваха под знака на пързалките и лудориите на снега. Тогава на него се гледаше като на радост и природен дар, а не като на природно бедствие. И без да има някаква кой знае каква техника или химикали, хората са справяха и животът продължаваше нормално. Никой не мислеше за драми и затруднения, а най-много на снега се радваха децата. Всяка, дори и леко наклонена селска или градска улица се превръщаше в пързалка.

Безспорно царица на зимните игри беше шейната кормилачка. Ръчно направена от сръчен баща или дядо, тя много често събираше завистливите погледи. На нея се пързаляха по двама, а на някои и по трима-четирима души. Задните плазове бяха с арматурно желязо. Предните бяха закрепени на дъската посредством голям болт и служеха за направляване с крака на шейната. Поради това, че на нея се возеха по двама-трима души, тя развиваше голяма скорост, особено пък ако пързалката беше няколкодневна и вече леко заледена. В пресен и дълбок сняг не беше особено полезна, но там пък се ползваха шейните, които бяха фабрично производство и се срещаха във всеки магазин за детски играчки. Съществуваше и летен вариант на кормилачките, като плазовете бяха заменени с накрайници, на които бяха монтирани големи лагери. Предната част също беше закрепена с въртящ се болт и имаше кормилна роля. В онези години го нямаше свръхнатовареното днешно движение. В малките градчета и по селата, които тогава не бяха така обезлюдени, можеше да се видят и конски впрягове на каруци шейни, имаше зимни файтони шейни. Въобще зимата не беше само студ, сняг и грипни епидемии, а смях, игри и зачервени от студа бузи.
 
Пламен Стоев, Враца