Григор Пърличев зарязва медицината, за да се посвети на Омир

Една от най-интересните личности сред българските възрожденци от втората половина на ХIХ век несъмнено е Григор Пърличев. Той е роден на 18 януари 1830 г. в Охрид и е четвърто дете и трети син в семейството на Ставри Пърличев и Мария Гьокова.

Родителите ми, казва самият Григор, бяха доста бедни, но честни хора. Бащата умира рано, когато малкият Григор е на 6 месеца, и грижите за него поема дядо му, който още от 4-годишната му възраст започва да го учи на гръцки по един стар буквар. В училище Григор е най-добрият по гръцки език (по това време в охридските училища не се учи български). Даже дава частни уроци, прави преводи и преписи срещу заплащане, дори през 1848 г. е даскал в Тирана. По време на ученичеството в Охрид той имал за учител самия Димитър Миладинов, който на това отгоре живеел под наем у Пърличеви.

През август 1849 г. Григор заминава за Атина и по съвет на своя съгражданин Ангел Групчев записва медицина в университета. Там бързо разбира, че тя няма да бъде смисълът на живота му. По черните дъски на университета все по-често се появяват негови стихове. На 25 март 1850 г. става свидетел на церемонията по награждаването на победителя от поетичния конкурс на Атинския университет и това разпалва въображението и жаждата му за творческа изява.

През същата година обаче му се налага да се върне в Охрид поради липса на средства. В родния край учителства и е църковен певец в с. Белица, учител е и в Прилеп около 5-6 месеца. Тогава изведнъж получава покана от охридските първенци да стане учител в родния си град и в продължение на шест години се задържа в Охрид. Все пак през август 1859 г. с 5000 спестени от учителството грошове се завръща в гръцката столица и отново записва Медицинския факултет.

Още през следващата 1860 г. печели първа награда и лавров венец на ежегодния поетичен конкурс за поемата „Сердарят“, която впоследствие превежда и на старобългарски. Тя е посветена на народния герой от Охридско Кузман капитан. Гръцката преса веднага гръмва за наградата на младия и неизвестен български студент. Освен паричния израз и лавровия венец Пърличев получава и 60 лири от един от основателите на съвременните олимпийски игри Евангелис Запас, а крал Отон му отпуска 35 драхми месечна стипендия, която Григор джентълменски отказва...

Обаче един от неуспелите участници в поетичното състезание и кандидат за славата професор Орфенидес го напада и обижда в пресата заради „ниския му племенен български произход“, нарича го и проводник на руските интереси. Пърличев му отговаря с голям гняв, но и с национално самочувствие: „Да, българин съм, дори варварин, ако искаш. Но тоя варварин без труд те победи, тебе, стария поет. Сега перчи се, колкото си искаш, че си от Смирна, че си съотечественик на Омир...“. Самата поема предизвиква фурор в Гърция. Авторът е сравняван с древния скулптор Фидий – с такова вълшебно длето е изваял своите строфи за Кузман капитан, и то на изискан литературен гръцки...

За следващата 1861 г. е обявен нов конкурс, но след това е отменен. Григор и за него е подготвил новата си поема „Скендербей“, която оставя на приятеля си Яким Сапунджиев да я представи от негово име. През 1862 г. умират внезапно в турски зандан братята Миладинови и Григор Пърличев заявява: „Връщам се в Охрид – или да гина, или да отмъстя за Миладинови!“. В Охрид, без да губи минута време, той продължава упоритата борба на Димитър Миладинов против гръцкото духовенство и за въвеждането на законния български език в училищата и църквите.

От 1862 г. вече официално е учител по гръцки език в Охрид и става един от инициаторите за „побългаряване“ (по неговите думи!) на града и околните селища.

Но облаците над младата глава на учителя с лавров венец се сгъстяват. Гръцкият владика Мелетий Преспански и Охридски на 27 ноември 1868 г. прави донос и Григор Пърличев е хвърлен от турските власти в Охридската тъмница, а след това – в затвора в Дебър. Освободен е през април 1869 г.

През 1871 г. Пърличев получава покана от списание „Читалище“ да направи „първий“ превод на Омировата „Илиада“ на български. Първа и част от втора песен са публикувани в списанието в Цариград. Но по-късно през същата година Нешо Бончев пише убийствена критика към списанието и главния редактор Марко Балабанов, че са допуснали отпечатването на такъв превод. Пърличев е честолюбив и веднага изгаря своите ръкописи. Обидата отчасти е потвърдена от някои публикации на Любен Каравелов и Христо Ботев.
През 1870 г. Григор сяда над втория превод на Омировата поема, в който си служи с почти архаичен български, но прилага и увод, който е разговор между „критик и преводчик“.

Към края на живота си Пърличев преподава 6 години в Солунската българска мъжка гимназия, пенсиониран е през 1889-1890 г. и умира на 25 януари 1893 г. в родния си Охрид.