„Да ти опустее и партията, и поръченията й!”

Някога, като директор на гимназия, освен със служебните си задължения бях натоварен с много обществени ангажименти, дадени ми чрез т.нар. партийни поръчения, пък и без тях. Аз, учител, т.е. човек дисциплиниран и съзнателен, ги изпълнявах добросъвестно, поради което по цял ден не се прибирах вкъщи, а и вечер закъснявах. Жена ми с право негодуваше: „Нямаш ли дом, нямаш ли семейство, само ти ли си директор, виж какво правят другите хора!”. Оправдавах се: „Абе, Вере, партийната работа, поръченията...”.
„Да ти опустее и партията, и поръченията й!” – възкликваше в яда си, чисто по женски, тя. Сега се сещам – не са ли тези прокоби, изречени и от други жени на такива като мен и достигнали до Бога ли, до Вселенския ли разум, причината партията, а покрай нея и държавата да са на днешното дередже?
Една вечер, след поредно закъснение, станало едва ли не норма, жена ми иронично подхвърли: „Ама тебе още ли не са те направили и председател на женското дружество?”.

Влязох в тон, рекох: „Май че вече няма съществени пречки с чест и достойнство да поема този висок обществен пост!” – намеквайки индиректно за немалките си пропуски в осъществяване, тъй както му е редът, на известното мъжко съпружеско задължение. И като широко разперих ръце, с тъжно-патетичен глас рецитирах Ралиновата епиграма: „От разните у нас мероприятия забравихме за женските обятия!”.
Прегърнах жена си. Тя, смеейки се, се освобождаваше от ръцете ми, като ласкаво-шеговито каза: „А, сети ли се най-после?!”. Не й беше до милувки, чакаха я за преглед голям куп ученически тетрадки с нова контролна работа. Жена ми бе учителка по математика.
Никола БЛИЗНАКОВ, Ботевград