Бащата на Вапцаров освободил Кавала с блъф

На 27 октомври 1912 г. се случва едно събитие, което, ако беше американско, щеше да има поне няколко екшън филма за него. Ако беше руско – то нашите родители поне няколко петъка щяха да прекарат пред малкия екран. Но понеже си е наше, потънало е в забрава и го няма дори в учебниците по история. Главни герои в тази паметна и куриозна случка са четирима войводи от ВМРО – Йонко Вапцаров (бащата на поета Никола Вапцаров), Михаил Чаков, Христо Чернопеев и поетът Пейо Яворов.

През октомври 1912 г. Балканската война е в ход. Българската армия напредва по всички фронтове. Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев е достигнал град Драма, когато при него се явяват четиримата войводи с желанието ген. Ковачев да отдели хора, с които да се превземе град Кавала. Излагайки своите военни планове и виждания, ген. Ковачев отказва. По това време Кавала е 50-хиляден град с няколкохилядна османска армия. Тогава у нашите войводи се ражда гениалният план – четиримата да се преоблекат в български офицерски униформи и да се представят за преден отряд, парламентьори на настъпващата българска войска. Искат от ген. Ковачев 4 български униформи – офицерска за Яворов и подофицерски за останалите, както и 4 бързи коня. Генералът дава поисканото. На изпроводяк Яворов казва: „Господин генерал, ние тръгваме за Кавала! Там ще ви дочакаме… след два-три дни! Желаем ви успех! Довиждане на брега на Бяло море!“.

Привечеp на 27 октомври четиримата войводи достигат покрайнините на Кавала. Като стигат до градската стража, с насочено към тях оръжие, те посочват гората и казват, че в нея е пълно с българска армия. Османската стража се предава, а войводите казват, че искат да говорят с каймакамина на Кавала. Стражата ги води към конака, където нашите продължават с блъфирането. След кратки размисли от страна на османците е взето решение – градът се предава с едно-единствено условие – да се гарантират животът и имуществото на мюсюлманското население. Османският флаг е свален, а на негово място е издигнат българският трибагреник. Местният гарнизон започва да предава оръжието си, а четиримата войводи предприемат организирането на новата българска власт. Така, без да бъде изстрелян нито един куршум, Кавала е освободен след 5 века османско иго.

Ето какво пише в спомените си войводата Михаил Чаков за освобождението на Кавала:
„Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола, където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони …

„Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер!”
Стражарите стояха вцепенени.

„Аман, ефендилер, предаваме се!”– извикаха те в един глас и захвърлиха пушките си на земята пред нас.
Чернопеев и Вапцаров слязоха от конете и претърсиха каракола, а Яворов и аз държахме пленниците пред дулата на карабините си. След това обезоръжените стражари под командата на Чернопеев се наредиха двама по двама – бяха шестнадесет човека. Яворов и аз напред, след нас стражарите, а след тях Чернопеев и Вапцаров. Тая чудновата процесия потегли за Кавала, отстоящ на два километра от каракола. Вървейки с наведени глави, нашите пленници ни отправяха благословии, че сме били добри хора и не сме им сторили нищо лошо. Те мислели, че ще ги избием…
Чувствах колко щастлив е Яворов, че участва в тая авантюра.

„Бай Чаков – каза ми той, – по тоя път, по който отиваме в Кавала, някога апостол Павел е навлязъл в царството на македонците. Те, разбира се, не са и подозирали великата революция, която ще предизвика словото на тоя ненадминат в света пропагандатор.”

Когато стигнахме до първите къщи на града спряхме и аз казах на стражарите: „Идете във вашата казарма и доложете на началника си, че четирима парламентьори на българската войска, намираща се в скалите над града, са дошли да предложат предаване на военните и гражданските власти! В противен случай нашата артилерия ще започне бомбардировка”.
Както бяха под строй, без оръжие, стражарите поеха за казармите си. Ние отидохме в конака на гръцкия владика, който ни посрещна привидно любезно. Малко по-късно целият град знаеше, че са пристигнали парламентьори на българската войска, разположена на бойни позиции около града. Въпреки проливния дъжд и страшните светкавици улиците бързо се изпълниха с народ. Яворов разговаря с владиката на френски език. Той му изложи нашата „мисия”.

„Дошли сме като парламентьори на българската войска, да предложим предаване на града. Иначе – бомбардировка, след три часа!”
Владиката ни препоръча да не предприемаме нищо, докато той не говори с турските власти и ги убеди да се предадат. И отиде да се срещне с тях. Разположили се в просторния кабинет на владиката, ние пушехме и очаквахме неговото завръщане. Измина обаче повече от час, но той все не се завръщаше. Беше девет и половина. Нямаше от кого да узнаем това, което ставаше сред турското управление на града. Започнахме да се безпокоим. Дали гръцкият духовник не ни е предал на турците?

По-късно узнахме, че кириархът, след като се съветвал с местните гръцки първенци, преднамерено забавял връщането си при нас, очаквайки пристигането на гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града.

В това време чухме тежък конски тропот около владишкия конак. Чернопеев излезе да види какво става навън. Върна се много разтревожен. Голям отряд конни турски стражари с извадени саби разгонвали събраната тълпа и заемали изходните пътища около конака. Спогледахме се. Вапцаров удари с карабината си на пода и извика: „Тоя гръцки катил ни е предал, но лесно не ще се дадем! Ще заплати той с главата си за предателството!”.

„Защо стоим в тоя гръцки конак и чакаме напразно? Ставайте да идем до полицейския конак, па каквото ще да става!…” – предложи Яворов.
После той разтвори прозореца към улицата. Неизброим народ се тълпеше зад стражарските кордони. Показал се до кръста от прозореца, Яворов размаха карабината си и извика, стори ми се с нечовешки силен глас: „Братя, да вървим в конака! Да живее свободата!”.

Народът, необикновено възбуден, помете стражарския кордон. Няколко минути по-късно тая огромна тълпа с факли и фенери в ръка, водена от четирима български кавалеристи, шествуваше към конака под проливния дъжд, изсипал се като из ръкав. На няколко пъти пред нас се изпречваха група стражари, но те биваха просто погълнати от народа.
Устремът на тълпата беше нещо величествено, неописуемо. Когато пристигнахме пред турския конак и хилядният народ задръсти площада, дойде турският полицейски началник и покани „господа парламентьорите” в управлението при началника на полицията.“

Така блъфът стига до успешния си край, след като четиримата арестуват въоръжената местна управа. За народа не остава друго, освен да ликува.