Баща ми замина на работа в Либия, за да си купим жигула

В годините на соца имаше един популярен израз – да си оправиш положението. Един от начините да го сториш беше да заминеш да работиш в чужбина. Това означаваше или Коми, или арабските страни. Либия, Йордания, Сирия бяха възможни дестинации. Моят баща беше за две години в Бенгази, един от големите градове в Либия в началото на 80-те години. Работил е като строител буквално в пустинята. Все пак, в интерес на истината, условията за живот не са били лоши. Живеели са в добре оборудвани и изработени дървени бараки, климатизирани и с всички удобства в тях. Били са по двама души, арабите са се отнасяли с уважение и респект към тях.
Получавали са заплащане, което значително е надвишавало тогавашните български заплати. След завръщането си със спестените пари хората можеха да си закупят жилище или кола, които вземаха веднага без ред. У нас завърналите се получаваха т.нар. бонове, равностойни на тогавашния курс на долара, с които можеха да търгуват в мрежата на тогавашния „Кореком“.

В Либия е било пълно със западни стоки. Когато баща ми работеше там, за първи път усетих вкуса на истинския швейцарски шоколад, видях многоцветната паста за зъби, получих японски и швейцарски ръчни часовници, дезодоранти, разноцветни ароматизирани сапуни. Все неща, които днес на никого не правят впечатление, но тогава бяха нещо невиждано на постния соцпазар. Естествено, ние също се сдобихме с мечтаната жигула, която, между другото, се оказа доста здрава и служи вярно повече от 15 години, когато баща ми се раздели с нея.

Боян Стоев, София