При падането на Стамболовия режим пенсията на Анастасия е отнета, защото се е смятало, че Захарий Стоянов има заслуги към Стамболов, но не и към България. По-късно, при други режими, пенсията е възстановявана, намалявана и увеличавана по политически причини. И най-сетне - забравена заедно с Анастасия, която умира през 1926 г.
Анастасия Обретенова е най-малкото от седемте деца на легендарната Баба Тонка. Родена е в Русе през 1860 г. Завършила е местното училище и със съдействието на Русенското женско благотворително дружество е изпратена да продължи образоването си в Русия. През февруари 1877 г. заедно с по-голямата си сестра Петрана тръгват през Гюргево за Букурещ, а от там Евлоги Георгиев ги препраща в Кишинев при приятеля си Иван Календжиев. Той успял да осигури място на Анастасия в Девическия институт в Москва. Издържана е от брат си Никола Обретенов и от Захарий Стоянов.
Със Захарий, или Джендо, както е истинското му име, се познават отдавна, още когато малкото девойче е подскачало около батковците на един крак. Но за истински чувства между тях може да се говори след края на войната, когато той отново заживява в дома на Баба Тонка. От началото на 1879 г. те си пишат писма, разменят снимки и той помага за издръжката й.
Анастасия завършва института през 1881 г. и се прибира в Русе. За шест-седем месеца след връщането си от Русия чувствата и отношенията между тях са толкова силни, че даже и кумове са намерени. Това са Мариола и Константин Доганови, хора без предразсъдъци и комити като младоженците. Кумът е бивш председател на Пловдивския революционен комитет, сподвижник на Левски и диарбекирски заточеник, осъден на 101 години затвор.
Неочаквана съпротива идва от страна на Баба Тонка. Приела Джендо с недоверие, примирила се с него като другар на своя син, но не желаела да му даде дъщеря си.
На младите никак не им било лесно през тези седем месеца до женитбата. Направили нещо като „таен комитет” за освобождение от попечителството на Баба Тонка. Организирали си дори тайни срещи и квартири.
Какво е привличало Анастасия в този брак? Той, младоженецът, е беден, с несигурна заплата на недипломиран чиновник, заядлив драскач и без бъдеще. Тя отива при него против волята на майка си и всякакви „разумни” основания.
Анастасия се оказва жена с голямо сърце, готова да надмогне липсата на пари и удобства, за да върви в живота с този, когото си е избрала по любов.
Венчавката става на 31 януари 1882 г. в къщата на кумовете Доганови. По това време младоженката е учителка в девическото училище и най-напред ученичките и колегите й зашушукват. Какво да им каже за свое „оправдание”? Че е безбожна, че бяга от майка си или че проповядва „свободно възпитание”? Става дума за събития от 1882 г. и „приставането” на Анастасия е било наистина събитие за тогавашното общество.
След по-малко от година, в напреднала бременност и посред зима, тя прекосява двете Българии, за да не остави Захарий самичък. Напуска Русе, където „аз мога да се устроя така, та по-охолен живот да живея и по-икономически…”, и отива в Пловдив да помага на своя другар и да остава най-често сама, без никакво общество, с изплакани очи, отправени към Дунава!
В Пловдив не й е никак лесно. Слугинята не идва, в собата не гори, обществото никакво и клетвите на майка й я стигат една след друга.
След едно опасно падане от стълбите на 12 декември 1882 г. ражда недоносена първата им дъщеря Марийка, която живее само няколко дни.
И още едно дете е загубено в Пловдив. Трябва да се върнат в Русе, за да се роди Аглика, третата поред. Кръстена на името на Агликина поляна, за да напомня хайдушкото минало на баща й, за да бъде здрава като хайдутите.
Само две години радост и пак смърт. Аглика умира от менингит на 4 септември 1888 г. Съкрушен, Захарий пише на Стефан Стамболов:
„Ний сме чисти боляри сега с жената. Още не можа да се оталожа от тоя удар. Представи си - дете да заспи здраво и читаво, а да се събуди болно и да почини след два деня.”
Въпреки всичко Анастасия е непрекъснато заета с основната работа на своя мъж. Всеки готов ръкопис чака нейната коректорска ръка, преди да отиде в печатницата. Най-напред е „Левски”, после „Записките…”, „Четите в България”.
Сам Захарий никога не е крил какво богатство си е взел за жена, какво му дава общуването с една умна и просветена възпитаница на руската учебна школа. Тя е била първата и може би най-взискателната му критичка, но никога не се е бъркала нито в замисъла, нито в стила на Захарий. Прекланяла се е пред неговия талант и като хиляди други читатели се възхищавала на сътвореното от него. Дори в писмо до брат си Никола споделя, че “Записките…” имат „такъв гладък език и грамадни фактове”.
Анастасия помага в огромната кореспонденция на мъжа си по събиране на спомени и документи за въстанията, придружава го в пътуванията му, систематизира събраното, но какво да влезе в книгите, той решава сам. То вече не е въпрос на „ученост”, а на лично виждане и талант. А да го наставляват как да пише и да се поправят ръкописите му, Захарий не е позволявал никому. Дори там, където е бъркал, държал е да си остане „сбъркано”, ръбато, но негово.
За пловдивската „отшелница” може да се напише цяла повест, но като председателша на Народното събрание се губи. (От 1888 г. до смъртта си на 2 септември 1889 г. Захарий Стоянов е председател на Народното събрание).
Дъщерята на Баба Тонка нито по характер, нито по фасон е светска дама. Тя е семпла, добродушна, майка на неотгледани деца, вярна спътница и сдържана съветница на Захарий. Мъката по собствените деца превръща в майчина любов към роднините на мъжа си. Посреща и подпомага в Русе рояк медвенски роднинчета, че дори и дъщерята на Иван Арабаджията.
Единствената си оцеляла дъщеря ражда седем месеца след смъртта на Захарий и я кръщава Захаринка, за да живее и да прелее в нея така рано и жестоко прекършената й любов.
Все още няма коментари