Албена на Йовков се казвала Яна

Класикът на българската литература Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в Жеравна, Сливенско. Както е известно, белетристът със световно признание е майстор на българския разказ за селото. Йовков създава дълбоко хуманна психологическа проза, лишена от външноефектна, динамична фабула, пропита от оптимизъм, стремеж към красота и нравствена извисеност.

Извън сухата биографична документалистика изследователите на твореца непрекъснато откриват факти, които потвърждават връзката между неговото повествователно сюжетиране и факти от живота на любимата му Добруджа.

Неотдавна в една стара кожена чанта на Йовков бяха открити интересни документи и свитък вестникарски изрезки – битови истории, криминални случаи, житейски преживелици... Така се потвърди мнението на йовковите изследователи, че той влага в произведенията си непременно нещо автентично – чуто, видяно или прочетено. Разказът „Албена” например е написан през 1927 г. и излиза във втора част на книгата "Вечери в Антимовския хан". Драмата е публикувана в незавършен вид скоро след това в няколко книжки на сп. "Златорог". И до днес тя е най-представяното по нашите сцени произведение на Йовков. Отпърво той нарича героинята си Аблена, но сетне, разменяйки две букви, получава името Албена. Със своята нежност, страстност и красота то подхождало най-добре на фаталната хубавица. Името Албена, т.е. "бяла" в превод от латински, става популярно у нас едва след появата на Йовковия разказ. За сюжета сам писателят признава, че е свидетел на драматичната сцена с отвеждането на убиеца и любовницата му. Това се случва в добричкото село Мусубей, днес Долен извор, където той е учителствал в навечерието на Балканската война.

Между двете махали димял коминът на една парна мелница, която той често посещавал. Тъкмо там станало едно убийство, подобно на описаното сетне в разказа му.

"Аз се случих на самото място, когато откарваха жената в града, и онова, което най-много ме порази, беше туй, че въпреки виновността си тя не беше изгубила симпатиите на мъже и жени от селото, които я изпращаха с плач”, споделя авторът.

Ето къде се е породила първата мисъл за знаменитата му творба. Убийството, дало подтик за разказа, става през 1904 г. Истинската Йовкова Албена се е казвала Яна и имала любов с работещия в парната мелница румънец Иван Опря, прототип на Нягул. Мъжът ѝ Петко пък бил ратай на селския кмет. Неведнъж се случвало той да се оплаква от болки, след като жена му го поила с кафе, ала се оправял, пиейки прясно мляко. Явно отровните билки не свършили работа и Яна с любовника си замислят убийство. Когато мъжът ѝ заспива, скритият под леглото му Иван Опря излиза и го удря силно с тесла. Петко обаче, също като Йовковия герой Куцар, е много силен и успява да хване убиеца си за гушата.

"Яно, отивам!", панически крещи Иван. Тогава тя хвърля престилката върху главата на мъжа си и в борбата любовникът ѝ го удушава. Мъртвият е измит и облечен веднага, а мястото на удара до ухото двамата маскират с китка босилек. На погребението обаче една от сестрите на Петко се навежда да му понамести калпака и вижда раната. Веднага са извикани стражари и пристав от село Каралий, сега Красен. Когато разпитват двамата синове на Яна, по-малкият се изпуска и ревва: „Бате Иван и нас ще убие, ако кажем, че е мама...“.
Така Иван Опря получава доживотна присъда, а Яна лежи в шуменския и в софийския затвор до 1940 г. Носи се мълва, че при ареста тя била "трудна" и в затвора родила дете от любовника си. След освобождаването си мие чинии в разни софийски ресторанти, умира през 1947 г. Децата ѝ Марко и Петко останали според някои сведения при баба си в Мосубей. После Марко бил прибран в дома на Вълкан Петров от село Пчеларово за овчарче. По време на боевете през есента на 1916 г., известни като Добричката епопея, заедно с много други семейства със стопаните си тръгнал и Марко, като водел овцете им. На Каралеската чешма овчарчетата напоили овцете и тръгнали към могилата, където преди няколко дни се водели сражения. Едва стигнали средата на пътя, и се чул силен гръм. Намерили телата на момчетата, разкъсани на парчета. Предполага се, че овчарчетата са открили снаряд и са си играли с него. Малкият син на Яна - Петко, бил осиновен от заможния земевладелец Митьо Киров от село Загорци, който нямал свои деца.

През 1923 г., след обир в дома му, Митьо Киров тегли кредит и купува хан в центъра на Добрич. Когато дошло време Петко да отива войник, осиновителят му купува бял кон и го изпраща с него, за да остане в кавалерията в Добрич. След казармата Петко се оженил, родили му се две деца. Вкъщи станало тясно. И осиновителят го изпратил в Загорци, като дал на новото домакинство и земя за обработване. Там се родило и третото им дете. През 1960 г. Петко и съпругата му си купили къща в Добрич, където живеели с третия си син, снахата Дона и внучките Йорданка и Марияна. Неговата племенница Славка Демирева разказва:

"Когато наблюдавах свако, тъй като често им гостувах, виждах у него чертите на Куцар, описани от Йовков, не е по приказките, но е работен. Запомнила съм го, като седи мълчалив на двора, на едно ниско столче, пушейки цигара след цигара", разказва Славка Демирева. И добавя, че от малка била предупредена да не споменава нищо за майка му и да не го разпитва за детството му. Снаха му Дона по-късно разказвала, че когато на сцената на Добричкия театър за първи път е поставена пиесата "Албена", цялото семейство отишло да я гледа и Петко през цялото време плакал. Едва тогава, от дума на дума, в Загорци разбрали и се разчуло, че Петко Митев е син на Албена. Няма сведения Петко да се е срещал с майка си вече като голям, твърди изследователката Петя Иванова.