126 години от рождението на Димитър Шишманов

Димитър Шишманов е роден на 19 ноември 1889 г. в София. Син на проф. Иван Шишманов и неговата съпруга украинката Лидия, по баща Драгоманова.

През 1907 г. Димитър завършва гимназия в София и тръгвайки по пътя на родителите си, заминава за Женева, където завършва право. Завръща се в България и започва работа в съдебната система. В периода 1919-1932 г. е началник на Комисията по регистрациите, а от 1932 до 1935 – на съдебния отдел на вътрешното министерство.

По същото време започва да публикува първите си произведения, които го превръщат в един от най-популярните български писатели. До края на живота си той създава няколко драми, повести и разкази, емблематични за междувоенния период в историята на българското изкуство: "Депутатът Стоянов" (повест); "Хайлайф" (повест); "Разкази"; "Бунтовник" (роман); "Странни хора" (разкази); "Кошмар" (драма) и други.

През 1935 г. той е назначен за пълномощен министър в Атина, която силно го привлича и намира място в творчеството му. 

По време на германската окупация на Гърция, Димитър Шишманов е един от най-уважаваните дипломати в Атина. Това му дава възможност фактически да спаси живота на един от най-големите съвременни гръцки поети – Костас Варналис. За това свидетелства тогавашния шишманов сътрудник и бъдещ писател и преводач Стефан Гечев: “Варналис бе арестуван и можеше да бъде разстрелян. Арестуваха го, когато Манолис Глезос свали германското знаме от Акропола. Тогава германците заловиха 150–160 интелектуалци, като казаха, че ако виновниците не се предадат, половината ще бъдат разстреляни. Аз бях в легацията и там ме намери приятелката на Варналис – с нея и с него отдавна бяхме приятели. Каза ми, че Варналис е хванат и е в затвора. Тогава аз говорих с нашия посланик и го помолих да се застъпи за Варналис пред германския гаулайтер, като го убедих, че Варналис е голям прогресивен поет, но не е комунист. Заедно с него отидохме при този немец и след като гарантирахме за Варналис, те го освободиха.”

Oт март 1940 г. Димитър Шишманов е главен секретар на Министерството на външните работи и изповеданията (именно тогава България влиза в Тристранния пакт), а във връх на кариерата му се превръща  заемането на поста външен министър в правителството на Добри Божилов – от 14 октомври 1943 г. до 1 юни 1944 г.; на този пост Шишманов заменя заболелия титуляр Сава Киров (министър 14 септември – 14 октомври 1943 г.). Въпреки все по-ясно очертаващия се разгром на силите на Оста, новото правителство се задоволява само с контакти на ниско равнище в английските и американските дипломатически среди. Лондон и Вашингтон настояват за капитулация, което за София е не само неприемливо, но и твърде опасно поради присъствието на Балканите на германски войски. Победите на Червената армия през първата половина на 1944 г. карат българските управници да търсят изход от тежкото положение на страната и на 1 юни 1944 г. правителството е сменено и Шишманов престава да бъде министър.

На 9 септември в България е осъществен поредния военен преврат, този път обаче подкрепен от нахлулата съветска армия. Следват месеци на жесток терор и избиване на елита на нацията. Един от съдените е Димитър Шишманов. Той е съден от Първия състав на Народния съд – този срещу регентите, царските съветници и правителствата до 9 септември 1944 г., т.е. съден е като политик, а не като писател. В хода на разследването Шишманов е откаран тайно в Москва, заедно с други „ключови“ министри и политици. където е разпиван и където остават най-важните свидетелства от неговия разпит.

Като цяло на Шишманов е трудно и да наеме адвокат, тъй като никой не иска да се заеме със защитата на обречените поради страх, че терора ще се прехвърли и върху него. Адвокатът Михаил Балсамов е назначен едва след писмена молба на съпругата му, с дата 15 декември 1944 г. В хода на делото става ясно, че Димитър Шишманов ще бъде защищаван като талантлив писател и почтен човек и общественик, попаднал по волята на случая във вихъра на събитията. Ето защо той призовава за свидетели четирима души.

Първо, това е Трифон Кунев в качеството му на директор на Народния театър, който да „установи какво място заема Димитър Шишманов като писател в нашата литература, че той в свойте творения като един напредничав и свободолюбив писател, че с такова име се ползва в литературните среди и че той се е застъпвал винаги за преследваните писатели„.

Второ, „прогресивната общественост“ в лицето на Вера Златарева е призована да свидетелства, че Шишманов е „ценен и в най-прогресивните кръгове като първостепенен и напредничав писател„; трето, адвокатът призовава и писателките Анна Каменова и Дора Габе – да свидетелстват за обвиняемия, че той е един от основателите на ПЕН-клуба, закрит „поради неговите левичарски тенденции“ от „правителството по искане на германците“. Адвокатът резюмира стратегията на защитата – литературата да се изправи като аргумент срещу политиката: „целта на неговия живот е била литературата, а не политиката, в която той е бил въвлечен от обстоятелствата и помимо неговото желание„.

Разпитът на  Шишманов прави изключително странно впечатление с почти пълното отсъствие на комуникация, стигащо в някои моменти до комизъм. По всичко личи, че Димитър Шишманов във всякакъв смисъл не е „на мястото си“ на процеса – всичко, дори и най-малките обстоятелства, като че се обръщат срещу него. Така например това, че писателят е говорел тихо, със слаб глас, довежда до раздразнение народния съд още в началото.

Очевидният извод, че отказът на блестящия юрист Шишманов да се защитава се дължи на осъзнаването от страна на блестящия дипломат Шишманов на факта, че съдените са предварително обречени и смъртните им присъди вече са произнесени от Москва.

Присъдите Народния съд са произнесени на 1 февруари 1945 г. На 1 февруари 1945 г. са произнесени смъртни присъди над тримата регенти (един от които и принц Кирил Сакскобургготски), 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941 (един от които Димитър Шишманов), 67 депутати от 24-тото НС и 47 генерали и висши офицери. Присъдите са изпълнени същата нощ. Навързани на вериги хората са откарани с камиони до една дупка от паднала бомба в района на Софийските гробища. Разстрелвани са един по един. Проф. Александър Станишев – световно известен медик е бил принуден да констатира смъртта на убитите. Последен убиват него – застрелват го с пистолет в тила, както е коленичил над последния разстрелян. Труповете са съборени в трапа и зарити със сгурия.

Днес на Софийските гробища, на мястото на престъплението има паметник. През 2011 г. българското правителство обяви 1 февруари за Ден на почит и признателност на жертвите на комунистическия режим.

Изп. материали: shishmanovi.wordpress.com