З.а. Мирчо Манолов на 85 г.: Като самодеец бях партньор на Гинка Станчева

Годините му са вече множко. През февруари т.г. той навърши 85 лета. Стройната му снага е обаче все още по младежки изправена. Стойката, бих казал, войнишка. Бялата му коса е все още на мястото си, а добродушното му лице далеч не е толкова сбръчкано. Човек лесно може да си представи какъв левент е бил на младини известният наш филмов режисьор в документалното кино Мирчо Манолов. 

- Увличали сте се първоначално от театъра, изявявали сте се като актьор и режисьор. Къде направихте първите си стъпки в храма на изкуството?

- На самодейната театрална сцена, която скоро стана мой втори дом. Сега, като си помисля в какви сериозни и трудни пиеси съм участвал, трезво оценявам, че са били твърде голям залък за нашите уста. Тоест ние сме били... самонадеяни самодейци. Играехме “Казаларската царица” и “Хъшове” от Иван Вазов, “Госпожа министершата” от Бранислав Нушич. В тях бях партньор на студентките (тогава) от ВИТИЗ и бъдещи “прими” на Младежкия театър Надя Топалова и Гинка Станчева. Бях толкова пленен от театъра, че се “вживявах” в ролята и на режисьор, поставях пиеси със самодейни театрални колективи, явявахме се с тях на фестивали в страната, печелехме награди. Благодарен съм на съдбата, че имах голям късмет с моите преподаватели. 

- Как ви изпратиха да следвате филмова академия именно в Будапеща? Отново ли извадихте късмет с преподавателите?

- Именно изпращането ми през 1958 г. в Будапеща беляза целия ми по-нататъшен живот. Унгарската театрална и филмова академия бе по това време една от водещите в социалистическия блок. Завърших я с отличие като режисьор на игрални филми. Мой ментор беше трикратният носител на най-високата унгарска държавна награда “Кошут” проф. Мартон Келети. 

- Мога да си представя какво е означавал за вас, буйния младеж и напет ерген, “скокът” от село Гурмазово, Софийско, до “перлата на Дунав”, Будапеща - истински културен шок....

- Да, Унгария спечели завинаги не само ума ми, но и моето сърце. Тук, в Будапеща, срещнах и своята бъдеща съпруга - студентката по педагогика Шара Халас. На нашата сватба в Будапеща през 1964 г. ни кумува лично проф. Мартон Келети. Шара се влюби не само в мен, но и в България и българите като хора и двамата живяхме неразделни в София до нейната кончина преди няколко години. С нея имаме и две деца - Мелинда, защитила докторска дисертация в Лондон, и Никола, машинен инженер. Годините, прекарани в “европейска” Будапеща и Унгария, сложиха такъв дълбок отпечатък върху мен, че родината на Лайош Кошут и Шандор Петьофи и българо-унгарските връзки станаха и една от главните теми в моето филмово творчество. За жалон в него смятам “По фронтовите пътища”, в който проследявам славния боен път на Първа българска армия през Отечествената война в Южна Унгария - Драва-Соболч, Шиклош, Харкан...

- Този ваш филм и досега се оценява като един от най-ярките, заснети в родната ни Военна киностудия. Режисирали сте десетки филми, но сигурно помните първата си кинотворба.

- Това беше моята дипломна работа - един филм за международно алпийско състезание по островърхите скали на прохода Вратцата. Заснех “Среща на смелите” (така се казваше лентата) у нас в Студията за научнопопулярни и документални филми “Време”. Той направи силно впечатление и бе обявен за най-добър филм на 1965 г. Бе прожектиран и награден и на международния фестивал на документалното кино в Марсилия (Франция). Почти едновременно в Унгария заснех и една интересна новела по действителен случай от последните дни на Втората световна война - “През една нощ”. На няколко пъти бях канен от именити унгарски режисьори в игралното кино да бъда техен асистент и да остана в Будапеща, но им отказах, заснех за “Време” десетки филми на научно-техническа, спортна, профсъюзна и друга тематика.

- И все пак вашето име се свързва най-вече с творбите ви на военно-патриотична тематика. Ваши колеги и кинокритици изтъкват, че те рязко се отличават от плакатно-пропагандния и дори опростенчески характер на масовата продукция в този жанр. Кои ваши военни филми бихте откроили?

- Наистина аз се стремях да навляза деликатно във вътрешния мир на моите събеседници и герои от хрониките, да разкрия не само техните воински качества и изяви, но и тяхната душевност. Затова може би моите документални военни филми за Киностудията на БНА и дори учебните бяха някак си по-различни и правеха впечатление. Мога да спомена например “Космически братя” и “Българин в Космоса” (за полета на Георги Иванов), “Небе и воини”, “Зелените пагони”, “Римският мост” и др. На сърцето ми особено е легнал филмът за маестро Георги Атанасов, диригентът на Гвардейския оркестър и композитор на първата българска опера “Борислав”.

- Не можете да се оплачете от признание и отличия за вашите филми у нас и в чужбина...

- До голяма степен това е така. С общо 11 филма на спортна тематика например пожънах 16 наши и международни награди. Моите ленти на научно-техническа, профсъюзна и друга тематика също постоянно биваха отличавани на прегледи и специализирани фестивали у нас и в чужбина. Декорираха ме с медали и ордени. Не ми липсваха обаче и разочарования. След 80 международни награди не ме приемаха за член на Съюза на българските филмови дейци (СБФД) цели 22 г.! За званието “заслужил артист” бях предлаган... 13 пъти, за да ми го присъдят едва през 1987 г. Впрочем най-точно го е казал един друг също шоп като мен - великият шоп от с. Байлово Елин Пелин: “Ако някога в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта”. Дори за кръглия ми 80-и юбилей високо държавно отличие дойде не от България - Кавалерският кръст на Ордена за заслуги към Република Унгария ми бе връчен от унгарския посланик у нас г-жа Юдит Ланг.

- Имате желание и сте дори готов със сценария, за да застанете отново зад камерата... 

- Да, имам силното желание да направя поне още един документален филм. Той е за една голяма личност, над която тегне забравата. Моят сценарий “Генералът” е за доблестния генерал-лейтенант Атанас Жилков, който при отлична организация и нито един изстрел осъществява на практика възстановяването през септември 1940 г. на законните права на Майка България върху Южна Добруджа след Крайовската спогодба. Посрещан е със сълзи, с хляб и сол от добруджанци като техен освободител. Генерал Жилков възвръща и историческия Охрид към лоното на нашата родина, предварвайки окупацията му от италиански войски, както е бил наредил Хитлер. Спасява живота на евреи от депортиране от териториите в Егейска Македония и Беломорска Тракия, намиращи се тогава под български контрол. И за “награда” - накрая се разминава “на косъм” от смъртната присъда на Народния съд, отървавайки се с... доживотен затвор! 

Борислав КОСТУРКОВ