Вълчо Камарашев е любимец на няколко поколения. Роден е на 12 септември 1937 г. във Видин. Завършва през 1959 г. ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов. Играе в Драматичния театър в Бургас, а след това е в трупите Перник и в Русе. Цели 20 години е на сцената на “Сълза и смях”, а над 15 г. в театъра на Армията.
Във филмографията му са ленти като “Осъдени души”, “Аз, графинята”, “Мера според мера”, “Всичко е любов”, “Войната на таралежите”, “Зарево над Драва”, “Тримата от запаса” и др.
- О, пак ли пушите?
- Бях отказал цигарите, ама пак започнах. Е, по-малко, но нали знаете, че е най-лесно да откажеш цигарите. Емоции разни... Засега нямам нови планове и предложения за роли в театъра, не са ми се обаждали, но това е и нормално, от друга страна. Още повече че и в театрите кризата се задълбочава. Парите намаляват. Дори може би няма да играя и в последното представление, което е на сцена от 15 години - “Много шум за нищо”. Знам ли. Пенсия съм. А нали знаете, че артистът не се пенсионира, просто умира, мисъл на Лоурънс Оливие, ама някак си е и моя. Така ги виждам нещата. Надявам се обаче, и то много, да получа покана отнякъде. Играе ми се. Факт. Има роли и за старци като мене все пак. Дано. Особено в киното. За театъра май вече не ставам. А кой го твърди? Проверете, моля!
- А за родните телевизионни сериали не ставате ли? Какво ви е мнението?
- Знам ли? Аз всъщност не ги гледам. По принцип не обичам да гледам сериали изобщо. След втората серия вече е ясна развръзката. Интересува ме много обаче “Съдилището”, който е българското предложение за “Оскар” на чуждоезичен филм, на режисьора Командарев. Струва ми се, че е талантливо направен и интересен. Дано.
- Споменавате с уважение името на Стефан Командарев. Какво си мислите днес за режисьорите - млади и стари?
- Труден въпрос. И преди, и сега всичко зависи от режисьора. Ние артистите сме като младите булки, чакаме да ни поканят. А успехът на спектакъла зависи от шефа, от режисурата основно. Писателят пише пиеси, артистът играе, художникът рисува проекта за декори, за костюмите, композиторите се грижат за музикалното оформление, а режисьорът обединява всичко това. Така че още ми се играе, е, не толкова, колкото по-рано, но съм готов. С добър режисьор. Без значение млад, стар. Особено в киното. Но за съжаление
в новите български филми се предпочитат млади мъже, които се стрелят, и красиви момичета, които се събличат. Къде ли е моят шанс. Ние възрастните сме за гарнитура,
да не кажа нещо по-силно, макар че ще бъде вярно. Ето жена ми, Виолета Райнова, която е театровед, също е в очакване. Ще има ли часове в НАТФИЗ, не се знае. А и на нея й се работи още, нищо че е пенсионер и мой набор.
- Всъщност от класа на режисьора и ваш професор в НАТФИЗ Филип Филипов кои от вашите тогавашни приятели оцеляха, все още са сред нас?
- За съжаление, наистина повечето ги няма. Светла им памет! Много хора ми липсват. Ето примерно един Живко Гарванов. Ех... и още, и още. Но все още “мърдат” Васил Стойчев, който ме поздрави за 78-ия ми рожден ден и скоро ще се срещнем да изпием по едно, съпругата му Виолета Бахчеванова, която изглежда чудесно и днес.
- А защо вашият приятел режисьорът Георги Дюлгеров някак си се е спотаил, избягва публични срещи?
- Той е много деликатен, чувствителен човек. Ние с него се познаваме още от времето, когато бях в Бургаския театър. Подготвях една група тогава за ВИТИЗ и той беше в нея. Гледахте ли филма на Дюлгеров “Буферна зона”? Излезе на екран преди 2-3 години. Тогава той ми каза, че това е последният му филм. – Как бе, ти трябва да работиш още, можеш - отвърнах. Стана ми много тъжно. Все пак той е 7-8 години по-млад от мене. Смятам, че Дюлгеров е един от най-добрите наши режисьори, с великолепни филми. Харесвам го, играл съм в 6 негови филма. Но пък сега няма продукции. Преди правехме по 25 филма средно на година у нас. А сега, ако се появят 5-6, пак е много. Но имаше и нещо друго – до голяма степен филмите се финансираха от държавата, вече не е така. Все си спомням за
„Аспарух”, който го купиха 15 държави от Европа, американците дойдоха тук и направиха свой вариант на нашия филм, и те го взеха
Всички се интересуваха как е създадена и как се е развила България.
- Много сте се вталили, да не сте били на специална диета. Как мина лятото за вас?
- Е, да, вече не съм Вълчо Кюфтето. Нали знаете, че така ме наричаха колегите. За мене се говореше, че ям по тава кюфтета, ето сега ще си призная, че въобще съм ги отказал. Нямам стария апетит. А инак нищо не си налагам. Това лято бях изцяло в София, защото очаквах дъщерята и внуците ми да си дойдат от Лос Анджелис, където живеят. Не стана, но вероятно ще ме посетят около Коледа. Дъщеря ми завърши модерни изкуства и медии. Замина за Щатите през 1992 г. Има работа, добре е. Занимава се в момента с реклама.
- А вие няма ли да прескочите до Лос Анджелис?
- Ходил съм много пъти, но засега не се очертава път натам, макар че пак ми се иска. Причините са всякакви, и финансови, разбира се.
- Имате участие в 100 филма, за какви финансови причини говорите?
- Хайде, хайде. Ето, нося ви моята стара, пожълтяла тетрадка, в която всичко, върху което съм работил, съм записвам през годините. Тук е моят дух. В началото има нещо за моята самодейност, после за ВИТИЗ ”Кр. Сарафов”, за престоя ми в Бургаския театър и работата ми с Вили Цанков, Леон Даниел и т.н. и накрая, е, - не, има още празни страници, не съм стигнал до края. Какво ще кажете.
- Леон Даниел ли е любимият ви режисьор?
- Да, той е.
- Изневерява ли ви паметта?
- Естествено е на моята възраст паметта да бъде уморена. По-трудно, по-бавно уча текстовете, но успявам. Разбира се, не знам дали повече ще играя в театъра, но винаги съм обичал да участвам в хубави пиеси, независимо дали са комедии или трагедии. А това, от което напоследък ми става мъчно, е, че си забравяме корените, забравяме за Елин Пелин, за Яворов, за Иван Вазов. Младите не знаят дори какво са написали тези наши творци, не знаят кои са те.
- И вие като актьора Георги Русев някак нямате много главни роли, не сте играли и роли на любовници. Защо?
- Имам и големи, и средни, и безлични роли. Това е нормално. Вероятно визирате участието ми в киното, но ето примерно
в “Тримата от запаса” – там имах голяма роля – фелдфебел,
във филма “Изпит” на Георги Дюлгеров също, във “Вилна зона” - пак имах интересна роля. Не се оплаквам. Работих усърдно и бях оценен.
А защо не съм играл любовни роли? Бях считан за характерен артист, пък и не съм Ален Делон, нали?
- А кой е любимият ви филм?
- “Осъдени души” за мен е №1. Никога няма да забравя този филм, както и режисьора му Въло Радев. Беше едно чудо.
- Какво ви крепи извън изкуството?
- Извън работата, искате да кажете. Чета, срещам се предимно с колеги, но общо взето, колкото и да ни е тежко по една или друга причина, си казвам сутрин, усмихвай се, търси доброто, пий си кафето, животът е хубав. Не унивайте, хора! Все се надявам, че ще получа нова роля и ще се справя добре, както е било.
- И накрая защо винаги отказвате да говорите за политика, идват важни местни избори, не ви ли интересува?
- Не, не, мен всичко ме интересува. Но ми е противно отрицанието, което съпътства дадени избори. Махни го този, не става, а и този – не! Този артист не ща да го гледам, защото е комунист, а този пък е “гербер”, не ми го хвали. Не приемам това. Аз никога не съм бил привърженик на партия, винаги съм гласувал обаче, взимал съм отношение, отговорно. И пак така ще направя. И този път, и всеки път!
Все още няма коментари