В месеца, в който ще трае изложбата, ще бъде почетен и бащата на художника - Пеньо Пенев. Ако на 27 април 1959 година, когато е само на 29, големият поет не беше решил да си отиде от този свят, преди година щеше да навърши 85 години. По този повод излезе библиофилско поетично издание в тираж 33 екземпляра, озаглавено: “Аз, глас и съвест на епохата”. Във всяко едно от луксозните томчета има освен стихове на поета и по пет оригинални неповтарящи се пастелни рисунки на художника и диск, в който рецитира Пеньо Пенев. Владимир Пенев не признава поетите, които, докато си пийват, пишат стихове за едрогърдестата сервитьорка. Не е и от художниците, които рисуват в кафенето профила на красавицата от съседната маса и после й изпращат рисунката. Правил го е само веднъж и това оказва фатално влияние върху целия му живот. Тогава е бил на петнадесет. Силно влюбен в една от съученичките си. След като използва напразно целия популярен момчешки арсенал за ухажване: от дърпане на плитки, носене на чанта до дребни подаръчета, той решава да я рисува, нещо, което никога преди това не бил правил. На листа, върху който извайвал любимия профил, добавял и по някоя поетична дума, а ла големия Дамян Дамянов.
Реакцията на девойката обаче била като на критик сатрап
Тя методично и хладнокръвно късала листчетата, а с това и душата на упорития автор. В крайна сметка преживяването не преминава границата на платоническата, неконсумирана любов, но пристрастило нещастния влюбен към рисуването. Той тръгнал по курсове, образовал се, дори го обявили за вундеркинд. После кандидатствал в Художествената академия, където го скъсали още на първия кръг. И животът ми стана черен, казва.
Владо решава да стане художник в знак на протест срещу терора на възрастните, които искали синът на Пеньо Пенев непременно да бъде поет. Те гледали под лупа всяко листче, което измъкнели от ръцете му. Бил постоянно присъствие на всички трибуни и президиуми. Оттогава има фобия към галенето по главата, целувките на силно червисаните лелки и чичковците, вонящи на тютюн и ракия. Спасявал се с рисуване.
При второто кандидатстване успял. Така срещнал Светлин Русев, професорът, приятелят и най-вече учителят, при който отиваш, подгонят ли те съмнения. 40 години по-късно Владимир Пенев отново вижда красавицата, белязала с безразличието си съдбата му
Това става в компанията на петнадесетината съученици на поредната среща на випуска. Не я познал. Доста била наедряла. Но по това, че цялата вечер била посветена на житейските успехи, трите брака, фирмите, движимите и недвижимите имущества на изгората му, художникът подразбрал, че като че ли тя е платила сметката на събитието.
На зазоряване, малко преди раздяла, след много изпити чаши бившата красавица прегърнала своя съученик, погледнала го съчувствено и попитала: Влади, ти само с рисуването ли си остана. Той се опитал да разкаже за някои от изложбите си, за държавите, където е показвал работите си, за Франция, Англия, Австрия, тя обаче веднага го прекъсвала, за да му обясни, че вече е била там. Чувал имената на луксозни хотели, ресторанти и барове. Ароматът на галериите веднага се губел в облаците лукс и скъпи парфюми, които се носели от тях. Владо дори не успял да каже, че й е благодарен, защото все пак тя е причината да стане художник. Само най-най-накрая на тази драматична среща успял да вмъкне: Да, така е, аз си останах с рисуването.
Изповед
Наследих враговете на баща си
Мисля, че името на Димитровград трябва да бъде сменено. Категорично. Да го кръстят както си искат, но не може да носи името на един сатрап, донесъл толкова злини на българския народ. Това е моето скромно мнение. Винаги съм казвал, че съм от Димитровград. Там има най-много пишещи хора. Яйце да хвърлиш, на поет ще падне. И всичките пишат като Пеньо Пенев. Независимо дали са мъже, жени или деца. Мисля, че по въпроса за името на Димитровград баща ми би реагирал по същия начин. Всички са в плен на образа му на певец на социалистическото строителство, който дълго и упорито се изгражда. В действителност той е съвсем противоречива личност и не трябва да се приема еднозначно. Свалиха го от учебниците. Така са решили, но според мен не трябваше да го правят. Той казва: “Аз, глас и съвест на епохата”. Дали ни харесва, или не, това време е съществувало. И дисидентските прояви, лириката, начинът на живот, кончината на баща ми потвърждават доколко той е вярвал, че тази утопия е правилна и доколко си заслужава да живееш с нея. Дали името Пеньо Пенев ми е помагало в живота? Колкото ми е помагало, толкова ми е и вредяло. В ранната си детска възраст получавах изключително внимание. Все гледаха до колко приличам на него, питаха ме - какво пишеш. Едва ли не очакваха, че съм един нов Пеньо Пенев. Бях буйно дете. Нарочно правех пакости, за да престанат да ме сравняват. За щастие или нещастие, наследих и враговете, и приятелите на баща ми. Злонамерени хора около него е имало винаги, същите бяха те и към мен. Когато беше партията държава, казваха: Това е синът на Пеньо Пенев, затова му приемат работите, затова ги купуват. Още повече че някои от стиховете на баща ми вършеха огромна работа на онзи строй. За сметка на другите. В момента съм на двойно повече години от него. Аз съм на шестдесет, а той си остана на ненавършени тридесет. Един прекрасен, млад, талантлив човек, мой баща. Аз съм два пъти по-възрастен и това не го пожелавам на никой. Бях три-четиригодишно дете, когато той почина. Какво мога да си спомням. Подхвърляше ме нагоре. Майка ми е казвала, че много се е страхувала да не ме изтърве. Показваше ме: Това е синът ми. Прилича ли на Маяковски, вижте го. На него е кръстен. Това е. Знам повече от разказите на неговите приятели.
Пеньо Пенев получи незаслуженото внимание за едни стихове, от които не се отрече, но ги иронизира и остави като нещо минало. Ненапразно веруюто му е, повтарям: Аз, глас и съвест на епохата. В училище караха всички деца да изрецитират по едно стихотворение от баща ми. Аз знаех всичките, но избирах “Епоха”:
“Колко трудно е в нашия век
да бъдеш честен човек.”
Това е Пеньо Пенев.
