Павел Павлов е български сценарист и режисьор. Роден е в Червен бряг на 2 април 1934 г. Завършва френска гимназия, а през 1959 г. ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” със специалност театрална режисура. Специализира телевизионна и кинорежисура в Берлин.
Режисьорският му дебют е още като студент на сцената на Младежкия театър с комедията на Лопе де Вега “Изобретателната влюбена”. Театралната си кариера започва в театър “Сава Огнянов” в Русе с драмата на Ибсен “Призраци”. Дълги години работи в БНТ, която напуска за три години, за да бъде сред основателите на Нов драматичен театър “Сълза и смях” с премиерата “Очите ми зелени, устата ми хубава”. С основаването на телевизионната студия “Екран” заснема трисерийния филм “Чичовци” по едноименната творба на Иван Вазов. Филмът му “Горски хора” е представен на телевизионния фестивал в Монте Карло. Режисьор е на екранизациите на “Вечери в Антимовския хан” по Йовков, “Вампир” по Страшимиров, “Язовецът” по Емилиян Станев, “Есенно слънце” по Константин Константинов...
В литературата дебютира със сборника разкази “Торба лакърдии”. Автор е на 15 книги, 20 театрални спектакъла, 30 телевизионни игрални филма и над 50 постановки за телевизионния театър на Българската национална телевизия.
- Наричат ви “бащата” на българския телевизионен театър. Какво си спомняте от времето на любимото за мнозина българи предаване?
- Началото беше трудно. Първо - откъм техника. Всичко се снимаше на живо в “култовото” студио на БНТ на улица “Поп Андрей” № 2. От гледна точка на световните стандарти, разбира се, то си е направо допотопно. “Творческата атмосфера” в студиото е, меко казано, странна. Режисьорът седи пред своя монитор и ту се радва като дете на всеки успешен кадър, ту си скубе косите, когато желаното не се получава. Операторите са защипали към стативите на камерите с щипки за пране дълги поменици с реда на запис на кадрите. Гардеробиерите зашиват я някое откъснало се копче, я някой отпуснал се подгъв. Сценографът и художниците боядисват някоя кулиса. Прожектор изгърмява и върху главите ни се посипват стъкла. Осветителите ругаят. Всичко наоколо ври и кипи.
- Имаше ли гафове?
- Особено атрактивна и пълна с гафове се оказа работата върху “Напразни усилия на любовта” на Шекспир. Държах да заснема спектакъла в парка на Семинарията: Тъкмо сме склонили Гинка Станчева да възседне своята кобила, хрътките подгонват с яростен лай някакъв квартален помияр. Уплашена, Гинка скача от седлото. Невена Коканова ме избавя от неловката ситуация. Понеже е на “ти” с всички животни, с няколко бучки захар успокоява кобилата. Скланя колежката си отново да я яхне и освен юздата на своя буен жребец поема и нейните поводи. Гинка Станчева се е прeстрашила, дори се усмихва. Помиярът обаче отново се появява и хрътките го подгонват с неистов лай. Настава истинска бъркотия. Жокеите се чудят с конете ли да се оправят, или да вдигат над главите си картоните с едро написания текст... И на генералната репетиция не мина без гафове. В самото начало оса ужили Леда Тасева по ръката. Крайникът се зачерви и отече като самун. Воалът, който се развява от шапката на Искра Хаджиева, се закачи на някакъв храст и се къса. Ще не ще, гардеробиерката поставя световен рекорд по бързо кърпене. А Анани Явашев през няколко секунди вади “пищови” от джоба си и пробягва с поглед коварните места от репликите си.
- Имало ли е ситуация на прага на невъзможното?
- Най-инфарктна беше срещата между колоса Константин Кисимов и другия стожер на Народния театър - Никола Попов, в “Българи от старо време”, където изпълняват ролите съответно на хаджи Генчо и дядо Либен. За беда малко преди първия снимачен ден Кисимов бе повален от тежък грип и настояваше репетициите да продължат в дома му. Попов пък обяви, че “кръвното му се е разиграло” и държи колегите му да репетират в неговия апартамент. Видях се в чудо, защото и двамата се заинатиха като магарета на мост и не отстъпваха от своето. Най-сетне Кисимов стигна до соломоновското решение да репетират... по телефона. Когато ги подпитах дали може да се включа в мрежата, те ме отрязаха уж дискретно с аргумента, че толкова много съм ги четкал, че можели спокойно да минат и без мен. Константин Кисимов и Никола Попов бяха не само велики актьори, но и големи чешити. По време на снимките Попов се държеше като паша и реквизиторите си чупеха краката да му угаждат. Непрекъснато му поднасяха сушени плодове в огромни количества - уж заради сцената с годежа на Лила и Павлин, които “дядо Либен” поглъщаше за “нула време”. Кисимов пък извършваше ритуални магии, свързани с всичко, направено от желязо. Преди излизане на сцената например той докосваше определени пирони. На прибиране в дома си обикаляше по три пъти железните решетки на каналите и пускаше в тях клинци. По време на заснемането на сцената на сватовството в студиото имаше кран. Бай Косьо се беше заловил за железните тежести, поставени като противовес на кулата на крана. И когато дядо Либен заслиза по стълбата, за да посрещне сватовниците, кулокранът започна да се снишава, следвайки движението му. И съответно да издига във въздуха заловения за железата в обратния му край хаджи Генчо. Така Кисимов се оказа висящ във въздуха и размахваше безпомощно нозе. Шемети, но изпълнени с талант.
- Дружбата ви с незабравимата Невена Коканова е пословична.
- В средата на 60-те години на миналия век Невена изгря като една от големите звезди на българското кино. Едни от първите й роли са в мои продукции - “Вечери в Антимовския хан”, “Язовецът”, “Есенно слънце”. Не това обаче е причината да станем толкова близки. Дружбата ни издържа проверката на времето. Когато Невена се разболя от рак, бях един от хората, които бяха постоянно до леглото й. Бях нейната опора в най-мъчителните дни. Много и незабравими са случките с нея. През 1956 г. тя се яви на конкурсния изпит във ВИТИЗ. На последния кръг трябваше да изиграе следния етюд: докато бърза да изглади роклята си, защото има среща, в стаята й се появява мъничка мишка. Бях студент по режисура, току-що преминал в трети курс. Посъветвах я, че въобще няма да шашне комисията, ако покаже баналния женски страх или погнуса от малкото животинче. Убедих я да изиграе етюда на обратно, като надлъгване с мишката. Докато плъзга ютията по роклята, Невена с крайчеца на окото следеше идващата към тънките й глезени твар. Дори от време на време подритваше с босите си крака, но не толкова да я подплаши, колкото да подчертае безразличието си към нея. Невена изигра великолепно етюда, но дали защото не влезе в очакваното от всички клише, или по някакви други причини комисията я скъса като неперспективна. Тя понесе стоически скъсването си във ВИТИЗ. Директорът на ямболския театър Янаки Стоянов толкова хареса красивата кандидат-актриса, че я покани в състава си за стажант-актриса. Там веднага й дават ролята на Жулиета и както и в етюда си, изиграва героинята на Шекспир боса. Днес театърът в Ямбол носи името на незабравимата Невена Коканова.
- А каква е тази история с отказа на Катя Паскалева?- Поканих я да изиграе госпожа Моран в “Язовеца” по Емилиян Станев. И... тя ми отказа. Убеждаваше ме, че не може да се навлече в кожата на госпожа Моран, че не може да си повярва, че може да е толкова хубава, че да предизвика художника Тасо да нарисува оная паметна рисунка, около която се заплита цялата им връзка. А като не си повярвала, как щяла да партнира на Антон Горчев?! Каза още, че има само една артистка, която ще убеди зрителите, че е французойка. Попитах я коя. “Венчето Коканова - отговори ми тя. - Ролята е само за нея, повярвай ми! Ще й пасне като ръкавица.” Отказът страшно ме нарани, възприех отказа й като нежелание да работим заедно. Този филм всъщност е изпълнен с много изненади. Леда Тасева, която изигра поддържащата роля на госпожа Боливие, след това ми довери, че е копняла да изиграе г-жа Моран. Така иронията на съдбата пожела да свърже имената на три големи артистки - и трите мои близки приятелки. Катя не пожела ролята, Невена я изигра чудесно, а Леда мечтаела тайно за нея.
- Какви са дните ви днес?
- Изпълнени със спомени. Освен за колеги и приятели, аз си спомням и детството, защото съм бил късметлия. Дядо ми беше учител, но имаше воденичка. Едната стая в тази воденичка беше библиотека. Научих се да чета на пет години, а на седем прочетох Юго и Толстой. Силно казано, защото обърнах внимание на историята на Гаврош и Козета, във “Война и мир” пък си спестих тежките описателни страници. На воденицата се вареше качамак, печеше се просеник, играех на воля.
Заченат съм на тази воденица. Там е бил меденият месец на моите родители. А пък случайно съм се родил на гара Червен бряг, защото при пътуване майка ми е получила болки точно там. А всъщност цял живот съм близо до изкуството - кино, театър, телевизия, и дори се отдавам на писане и отразяване на спомени.
Все още няма коментари