Живее една родопчанка Лушка Маджарова в град Лъки, достатъчно известен с красотата си. До 37-ата си година, както сама разказва, била здрава обикновена жена, работела в местната фабрика за трикотаж. Нейното трудолюбие било забелязано и се издигнала до секционен майстор. И не щеш ли, на 38 години започнал кошмарът й. Заболяла от тежка очна болест. Това обърнало на 180 градуса живота й, до вчера спокоен и обикновен. Тогава Лушка открива поезията и потъва в нея, започва да пише стихове за любовта и за своята болка. Заедно със загубата на зрението се появили и куп други болести.
Сега тя е между най-активните членове на организацията на сляпо-глухите в България.
- Днес не мога да пресека улицата, ако не ме хванат за ръка, защото не виждам нито наляво, нито надясно. Остатъчното ми зрение е в обсег само 10-15 процента напред, и то само на дясното око. Имам и хипертония, диабет, алергии. От осем години съм със слухов апарат. Хайде да не изброявам колко още са ми болестите.
- Боже, при толкова страдания всеки би рухнал. Как сте запазили този оптимистичен тон за разговор, тази общителност, искреност, смеха си?
- На 38 години аз изведнъж се обърнах към поезията. Дотогава никога не би ми дошло на ума да пиша стихове. Изведнъж започнаха да прииждат образи, рими и аз започнах да ги записвам в една тетрадка:
“Не мога да ти кажа “сбогом”, светлина,
макар че ти нелепо ме напускаш,
чак ноктите си счупих да те задържа,
но само ъгъла от теб успях да хвана...”
И така написах и издадох шест книги със стихове.
- Стиховете в най-новата ви книга “Живи въглени” са посветени на любовта, но в тях има и запечатана болката...
- Любовта и болката, те двете, родиха в мен поезията. Поезията ме опази, спаси и насърчи. Сега за моята 70-годишнина събрах 200 от моите стихотворения в седмата ми поредна книга. Участвала съм с поезия и в 18 сборника.
- Мъжът ви Стефан ли е вашата муза?
- Така е, ние вече сме като едно цяло. И сега, след 50 години заедно, казвам, че за мен Стефан е най-прекрасният мъж на света, най-работливият. Най-добрият! За него пиша. Той ме “превръща в птица, стъпваща в жарава”, както съм го написала в едно от стихотворенията. И двамата сме Козирози, любовта и приятелството ни никога няма да свършат.
- Празнувахте ли 50 години от сватбата си?
- Празнувахме съвсем скромно с децата и внучетата. Почерпихме се.
- А Стефан какво ви подари?
- Подари ми парфюм с целувка. Тези дни той ме заведе на фестивала на изкуствата в Пловдив, където взех два сребърни медала. Откакто съм член на асоциацията на сляпо-глухите, аз активно участвам във всички спортни състезания. Станах спортистка, доколкото ние незрящите можем да спортуваме.
Редовно съм на републиканските и почти винаги съм със медал. Миналата година участвах в Европейското първенство и получих златен медал за постиженията ми в играта дартс за остатъчно зрение. Това е състезание по забиване на стрелички и си има своите правила и точки. Получих най-високия сбор от точки. Имам медали на гладко бягане, вдигане на гири, хвърляне на копие и диск. Тази година бях трета на републиканското по спортно ходене и на четвърто място по боулинг. Постоянно се уча на нови дисциплини, амбицирам се да имам постижения.
- Че те здравите и зрящите не спортуват, а вие взимате медали?
- Много е важно да се спортува, спортът ти дава насърчение за живот, калява те, не ти позволява да се самосъжаляваш.
- Казват, че имате чудна цветна градинка в Лъки?
- Старая се да правя всичко като зрящите. Стефан ме вози на четири километра от Лъки, където имаме и една зеленчукова градина - там садим, копаем, поливаме.
- Значи ли, че животът ви, който се е променил кардинално преди 32 години, сте го създали, изградили наново?
- Не може да се вайкам и да се отчайвам. Аз съм дисциплиниран човек, имам свои виждания и свои възгледи. Като ме питат как живея с моите болести, казвам, че всичките съм ги направила мои приятели. И ги черпя с техните лекарства и си живеем така в разбирателство. Нали вече животът се удължи, хората живеят по 80 и по 100 години. Така че и аз се надявам, че на 70 съм още в средната възраст. Щом 40 вече е двайсет, значи и седемдесет е петдесет.
- Кои са другите ваши радости?
- Моите деца и внуците. Те ме радват най-много. Мирослав, на дъщеря ми, учи за инженер в Пловдив - филиала на Варненския университет. Внучката ми Стела следва право в Хайделберг.
Савка ЧОЛАКОВА
