Мирела Иванова: Какви пари, поетът е безсребърник!  

Мирела Иванова е родена в София на 11 май 1962 г. Завършва Немската гимназия, а после българска филология в Пловдив. Превежда от немски и води авторска рубрика в "Дойче веле". Автор на поетичните книги "Каменни криле", "Самотна игра", "Шепоти", "Бавно" , „Любовите ни“ и др.

Превеждана е на всички големи европейски езици. Носител на наградата за модерна поезия от Източна Европа, връчвана от медийния магнат Хубер Бурда в Мюнхен. Едногодишен стипендиант на баварското министерство на културата. Уредник на къщата музей „Иван Вазов“. Омъжена е за писателя Владимир Зарев, има дъщеря Зорница.
 
- Мирела, ти си една от малцината днешни български писатели, които могат да кажат, че са реализирани. Какво е усещането?

- Всичко може да се каже: и че съм реализирана, и че не съм, защото времената не са просто трудни, а ценностно хаотични, объркани, обърнати наопаки. Но нима има ясни и прегледни времена за изкуството, нима участта на големите ни писатели някога е била справедлива? Над Яворовата антична трагедия и досега са надвиснали и пълзят лешоядни сенки, и досега злорадо се разтърбушва Вазовото величествено достолепие.

Все пак ще си призная, че озарените моменти, в които се чувствам осъществена като писател, продължават да ме държат изправена. Усещането, че хората и в България, и другаде в Европа се припознават в моите думи, в моите книги е празнично и стъписващо по особен начин. Разбира се, говоря за преброени мигове – инак всекидневието ми е също толкова всекидневно като на останалите българи.

- Как мислиш, защо не успяха да се адаптират, да се вградят в новото време писателите, чийто живот беше разполовен от промените?
- Промяната разцепи направо живота ни, но все по-често ми минава наум, че можем да я разчетем и по друг начин: подари ни два живота. Тежък подарък, не е по силите на всекиго… Изграждал си си житейски стратегии, кариера, навици и възгледи, вписвал си се в йерархиите на една епоха до вчера и от днес трябва да започнеш от гола поляна. Няма време за осмисляне, няма правила... Лесно ли е да останеш в пътя си, възможно ли е, на какво да се осланяш, на кого да разчиташ – само и единствено на себе си, характера, дарбата и въображението си.

- Какви качества трябва да има днешната българска литература, за да се харесва и продава – и у нас, и зад граница?

Съвременната българска литература е интересна и многообразна, робува по мъничко на някоя и друга световна мода, но има и ярки, автентични свои открития. Не е съвсем сигурно, че добрата, и особено добрата висока литература, се продава и харесва от пръв поглед. Нито тук, нито другаде. Всяка книга, подобно на всеки човек, има своя си съдба и кой може да каже дали е справедлива, или не, кой е „отговорникът” по вкус и популярност? У нас все още са доста смътни и неясни границите между масова и висока литература, изчезнаха или се разпарчетосаха авторитетните трибуни за оценка,
 
спусна се и доста плътна графоманска пелена, всеки пише-брише, изглежда голяма леснина, но не е…
 
- Намираш ли точен език за разбирателство с дъщеря си и изобщо с младите хора?

- Да, аз съм много близка приятелка със Зорница, разговаряме много и за всичко, общуваме с радост и доверие, създали сме си свои ритуали на разбирателството… Зорница е невероятно същество, мъдра и свръхартистична едновременно, разсеяна на ента степен и устремена като стихия в реализациите си. Виждам колко й е трудно, до непосилие понякога, в нашия посредствен и тясноскроен животец, виждам и колко е храбра, как преодолява изпитания, от които мнозина биха се пречупили. Винаги съм на нейна страна не защото съм й майка, а заради респекта от изборите, които прави, от толерантността й и безупречната й преценка за хора и събития, от ценностите, които следва.

- Какво е да си съпруга на писател от ранга на Владимир Зарев?

- Като студентка открих писателя Владимир Зарев, тогава целият ми курс омагьосан четеше презглава първите два романа от трилогията му, „Битието” и „Изходът”, и естествено поканихме автора на среща в университета. Бяхме смаяни от ума, познанията и присъствието му. След години се убедих, че и човекът е не по-малко интересен и значим. Рангът си е ранг във всичко, нали?

- Как протича един твой ден?

- Най-общо казано: тичешком. Рано заран свършвам нещо из кухнята, из вкъщи, играя малко гимнастика и ако успея да тръгна по-рано, вървя пеша до центъра. Около 9.30 отварям музея на Иван Вазов. Тук е различно – дни с групи, дни с ремонти, дни с писане, дни със срещи, снимки или с всичко накуп. В понеделник, когато е почивният ден на музея, съм със студентите от магистърската програма „Преводач-редактор”. Пътувам често тук и там, ту откривам изложба, ту председателствам жури в поетичен конкурс, ту имам четене, ту нещо четвърто и пето… Привечер обичам да ходя на театър или на представяне на нова книга, на откриване на изложба... Неделята е домашният ми ден.

- Как си поделяте с Владо отговорностите и задълженията, които съпровождат бита на всеки българин?

- Намерили сме разумно равновесие: Владо е отговорен най-вече за поддържането и сметките около къщата, организира и осигурява семейните ни ваканции, аз се грижа за Зорница с всичките й образователни и „суетни” пориви, а също и за всекидневието й – джобни, телефони, карти за пътуване... Храна купуваме и двамата, книги – също.
Любовта, уважението, навиците, общите спомени или нещо друго крепят един съвременен брак?
Мисля си, че
 
приятелството, което побира в себе си и любов, и споделена духовност, и радостно общуване, крепи брака
 
- Какво бъдеще искаш да има Зорница и бъдещите ти внуци?

- Бих искала Зорница да се осъществява в съгласие със себе си, да обича това, с което ще се занимава, да продължи да е безстрашна, да опази изключителността си. Още е рано да мисля за внуци, бих казала, че засега идеята ми е абстрактна...

- Къде другаде, освен в България, се чувстваш уютно, къде другаде би живяла?

- В България не винаги се чувствам уютно, уютно ми е в необята на българския език, в приятелствата ми, в спомените ми от детството. Инак си мисля, че можехме по-добре и по-отговорно да съградим и осмислим държавата си: похарчихме съвсем на дребно и взаимното доверие между граждани и институции, и прекрасната си природа, изобщо злоупотребихме със свободата. Не съм се възползвала от възможностите да живея другаде, тук е мястото ми. Още във времената на тежкия и заблатен соц, когато бе невъзможно да си подадеш носа дори зад граница, копнеех за пътувания, не за бягство. Инак обичам за по-дълго да се застоявам в Германия, но обичам и да се връщам. 

- Кога и как пишеш?

- Трябва ми време, в което да си принадлежа, за да принадлежа на думите. Винаги когато успея да се събера, да се съсредоточа до... острие на молив.

- За какво ти стигат или не ти стигат парите?

- Не се оправям с парите, не умея да пестя, живея бедно, но нашироко, което значи, че мога да изхарча за деветдесет и деветата абсолютна излишност или красива хрумка пари, за които съм се трудила къртовски... Какви пари, поетът е безсребърник…

- Какво би искала да кажеш на връстниците си от тази трибуна?

- Няма милост, затова поне да останем изправени.
 
Петя АЛЕКСАНДРОВА