Как Недялко Йорданов наруши публичния вакуум с човечността си  

 
Упоритата диагноза, че интелигенцията е мъртва – като дух и влияние в обществото, че интелектуалците вече не изказват мнения или прогнози, важни за  другите, за целия този публичен аутизъм - затваряне и глухота към общите проблеми, се оказа, че определено ни води към нови реалности на изкуството, към ново място на  творчеството. С днешна дата е факт  атомизирането на културния ни живот  в голямата си част - представяне на книги, спектакли или изложби сами за себе си - без  общ дух, който да мотивира   публиката.

В този културен пейзаж, Недялко Йорданов, с последната си премиера на стихосбирката „Живей, живот“ и първия си роман „ Любов по време на социализъм“ внесе една наистина силна и  разтърсваща нотка – на обръщане към човешките преживявания, които могат да държат всеки от нас жив, както и на тъга, че чувствата отминават, заедно с времето, но се повяват нови емоционални  обвързаности. Недялко Йорданов напомня, че всяко от децата ни е една малка България, която не можем просто така да оставим да ни напусне… Както и миналото, в което е силното ни алиби да продължим, а не да спрем огорчени и безсилни.

Поетът Недялко Йорданов, на 75 години показа, че днешният човек не бива да забравя емоциите си, че той е човек , който трябва да продължи да живее - да обича, да страда… С чувство за хумор към вътрешната му потребност да продължи да се изкачва по житейския си път, но и с полъх на тъга и философски равносметки, Недялко Йорданов се изправя пред публиката си - истински и неподправен, добронамерен и човечен.
 
Ако навъсеност и настръхналост заливат днешния ни живот и се излъчват от човешкия пейзаж, доминират в настоящето ни, все повече мекотата и  добронамереността  на поета Недялко Йорданов ни се струват животоспасяващи. Именно това нарушава публичната глухота към непреходните възможности да се запази човешкото и облагороди живота ни, мотивира ни да бъдем не само оцеляващи, но главно – хора.