Георги Мишев: Днес хората не се плашат от репресии, страхът е за работното място и кредита

Георги Мишев е роден на 3 ноември 1935 г. в село Йоглав, Ловешко. Завършва техникум по ветеринарна медицина и журналистика в СУ ”Климент Охридски”. Работил е като окръжен кореспондент на в. “Септемврийче”, като редактор в издателство “Народна младеж”, като редактор и сценарист в Киностудия “Бояна”, София. Автор на сборници разкази, повести и романи за деца и възрастни. Неговите сценарии за игрални филми - “Преброяване на дивите зайци”, “Вилна зона”, “Дами канят”, “Самодивско хоро”, “Не си отивай”, “Момчето си отива”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат” и др., са в златния фонд на българското кино. 

Има двама сина и три внучета. Носител на много награди. Последното отличие, което писателят получи тази есен, е Специалната награда на София. 

- Детството за теб е винаги един топъл и непресекващ извор на хубави спомени - нещо уютно, закрилящо душата ти... Това ли е, което липсва на децата в днешния ден? 

- Можем ли да си представим живота без детските спомени? Днешните деца няма да имат преживявания като нашите, но все ще си спомнят нещо от станалото извън “лайкването”, което заема 25 часа от денонощието им. За детските болести медицината намери ваксини и серуми, ще успее ли обществото да се справи с последиците от технологичния процес, от тази пандемия на днешния ден? Троловете веднага ще “лайкнат”, че това са старчески брътвежи, но всички виждат, че отровата е факт. Да търсим противоотровата.

- Иска ли се особена смелост да публикуваш днес книга като “Мир на страха ни”?

- Тази книга е писана без бързане и дори без особени надежди да я видя отпечатана. Беше като някакъв зародиш, който трябваше да поникне рано или късно. За много неща навремето е било рано, а някои днес сигурно звучат архаично или неразбираемо. Някой ми каза например, че

темата за софийското
жителство е вече демоде 

и това е вярно, но в мен беше останало едно горчиво чувство, което трябваше да споделя с някого, за да ми олекне. В този смисъл така се е появил и първият мемоар - като облекчителна въздишка, като вика на овчарчето за козите уши на царя. В такива моменти не си даваш сметка дали гласът ти звучи от храброст или от страх. Макар че темата на книгата се очерта около страха, без да се изкарвам необикновен смелчага, повече съм се интересувал дали нещо е истина или лъжа, а чак накрая съм се замислял дали ще има някакви последици за “сигурността” ми.

Ние сме като глухарите - казваше Ивайло Петров, писателят ловец - пеем на клона със затворени очи и не ни е грижа кой се цели в нас през това време. 

- За кого пишеш? 

- За търговеца на книги книгата може да е стока за сергията му, важно е да бъде продадена, но за автора това не може да бъде първа грижа. Интересите се променят, и вкусовете, и търсенето... Да си завършил висши школи за маркетинг, пак няма да се справиш с пазарната ситуация. Затова не си губи времето в тази посока, опознавай собствената си душа, както е казал древният Сократ. Там са залежите, там търси златните люспи, а ако попаднеш на жила - това вече е късмет, дар от Съдбата...

- Това е добър съвет към младите писатели, които все търсят тема, която да е “продаваема”...

- За тях това са навярно общи приказки. Все пак да кажа, че като при всеки “занаят” и при писането има период на чиракуване, на самоподготовка. Няма писател, самосъздал се от нищото, от морската пяна.

- Какво включва това чиракуване?

- Четене, мислене, съпреживяване, вникване в пластовете на прочетеното. Соцреализмът не обичаше тази “технология”, всяко замисляне над формата беше формализъм, беше ерес. Писателите бяха наречени “инженери на човешките души”, от които се очакваше панелно творчество, с пълзящ кофраж и пакетоповдигнати плочи...

- Тези мемоари, както изглежда, си ги замислил отдавна, сега ли беше моментът за публикуване и защо? 

- Всеки предварителен замисъл за бъдещето на една книга е безсмислен. Може ли някой да каже в кой момент Йовков е трябвало да напише “Ако можеха да говорят”? Четвърт век след рухването на диктатурата ми се искаше да дам кураж на читателя да забрави старите страхове, да гледа по-ведро напред. 

- От какво се страхува българинът? Това същият страх ли е отпреди два века, отпреди век, отпреди 25 години? 

- Знам, че днес страхът е мимикрирал, че не е онзи страх от репресиите, от потискане на индивида и неговата предприемчивост, от своеволията на номенклатурния чиновник. Днес страхът е за работното място, за неизплатения кредит, за децата, тръгнали на гурбет по света... Живи и истински страхове, напомнящи миналите, но и малко различни, малко по-поносими. Народът си е казвал някога “бял кахър”, давал си е кураж, че някои беди са преодолими, не са толкова страшни. И че от самите нас зависи щастливият изход от лабиринта. Че избавлението често зависи от нашата воля, от нашите усилия. Много често днес зад “страха” се крие обикновен мързел, да не си развалиш рахатлъка.

- Теб лично от какво те е страх днес?

- Мен лично сега ме е страх от НЕВЕЖЕСТВОТО. Всички видяхме наскоро по телевизията една млада, добре облечена жена, която не знаеше столицата на Унгария и каза, че столицата на Белгия е... Холандия! 

- Още след филма “Патриархат” ти раздразни мнозина със своята добра памет и категорична позиция и прямота. Това ли беше първото хапче “антистрах”? 

- При срещи с читатели е ставало дума за разликата между “Мир на страха ни” и “Патриархат”, излезли почти едновременно. Не е редно авторът да изказва мнение за своите “изделия”, но по-скоро бих обърнал внимание на някои прилики и разлики. Общото е панорамата, където се развиват събитията. И времето. Но едната е документална, другата е художествена “измислица”. Нещо като разлика между фотография и живопис - при втората има въображение, има метафори, може да има фантазни елементи... Позволил съм си на някои места да апликирам образи от романа в документалните текстове, но това е допустимо, когато е с мярка - трябва ли да напомням за Наполеон, историческа фигура, вмъкната от Толстой във “Война и мир”? 
Романът е жанрът на неограничените възможности, 

но решаващото 
е талантът на автора

И когато намесвам името на Толстой, не го казвам като база за сравнение. 

- Върху какво се трудиш в момента?

- Може да се лъжа, но усещам, че ако кажа, че пиша нещо ново, събеседникът ми отсреща леко помръква. Повече ще го зарадвам, ако кажа, че вече не правя нищо, че съм го “ударил на живот”. На 80, разбира се, какво още има да кажеш... Все пак ще спомена, че ми е приятно в “работилницата” - да премитам и подреждам сечивата, за да не оставям сред себе си талаш и стърготини, както ни съветваше навремето старият майстор Емилиян Станев. Та в последно време се сетих, че на десетина години по веднъж се връщах към “Вилна зона” и дописвах по някоя нова глава от живота на българския селянин. На селянина, превърнат по неволя в градски жител. Така се получи бавен роман, дописван без бързане и без къртовски труд, естествено. Сега книгата ще излезе с последна нова част и се надявам да се получи картина в движение... Картина на бита и душевността на обитателите на зоната от седемдесетте години на м.в. до наши дни. Роман, донякъде и забавен, за читатели с чувство за хумор - една популация, застрашена от изчезване като пчелите...