Имах интереси, скромно споделя той. - Нищо извънредно. Баща ми беше свещеник и той, естествено, че искаше и аз да стана като него. Нормално, но за негово съжаление, нито един от двамата му синове не го последва. Моят брат е музикант, цигулар, а аз още десетгодишен поех може би несъзнателно към театъра. Много активно се включих в драмсъстава на училището. Но
като син на свещеник съм вярващ,
дано това е било някаква утеха за баща ми, Бог да го прости. Ходех от съвсем малък на църква, едно богослужение за мен обаче беше театрален спектакъл, така съм го възприемал. Създава се тържествена, мистична обстановка. Свещеникът облича специална одежда, подготвя се предварително за своята проповед, всичко това много наподобява театър.
Човек проявява слабости какви ли не. Сега вече предпочитам да спортувам, болен левскар съм, следя футбола. За мен обаче бягането за здраве е безсмислено. Бил съм футболист, хандбалист, но основното за поддръжка на физиката е плуването, както и дългите разходки в планината... В кондиция съм. Работата ми го изисква.
Когато ме приеха в Театралната академия в София, баща ми ме изпрати при дядо Йосиф, тогавашният варненски владика, да ме благослови. А той ми каза: “Няма да те питам защо с този глас не стана свещеник, а ще ти кажа, че просто църквата те научи на театър. В най-добрия смисъл”.
Не знам дали съм добър човек, но се стремя към това Донкин добавя, че има много приятели, което е най-голямото щастие за един човек в днешно време.
Знаете ли как се разбира дали един приятел ви е верен? Обаждате се и му казвате: “Убих човек, ела да го заровим”. Не дай си Боже да стигаме дотам, има няколко човека, които биха откликнали, ако им се обадя, отбелязва Донкин.
Той с трепет си спомня първите роли в Народния театър. Никога не съм си мечтал, не съм си поставял задача да дойда в София, да играя в Народния, не съм изгарял от подобни амбиции. Но тук се чувствам добре, тук, в първия театър на България.
Макар и със завиден стаж на сцената, Мариус Донкин признава, че и досега влага сериозни усилия, за да бъде перфектен в ролите си.
Случвало се е да ми изчезне част от дадена реплика и тогава, макар че става за секунда-две, това, което преживява актьорът, е нещо невъзвратимо, умират му нервни клетки... Пита ли се някой защо така без време си отиват нашите големи творци? Ясно е, че тези, които управляват, не си задават подобни въпроси, те имат тежки занимания, но грижата за националната ни култура е на всички нас. Трябва сериозно да се замислим за това какво ще отнесем със себе си, когато си отидем от този свят.
Все още няма коментари