Едрата му фигура и трънският диалект, с който веднага впечатляваше в коридорите на в. “Отечествен фронт”, правеха моментално впечатление на нас, прохождащите в професията. Сбирките ставаха в кръчмите наоколо, най-вече в “Клуба на журналистите”, “Базата”, “Грозд”, “Спортна среща”, “Яйцето” и “Под липите”, защото къде се е чуло и видяло редакция без кръчми. И тук веднага ще добавя:Има многобройни публикации за кръчми и клубове отпреди девети септември 1944-та, а за “новите кръчми от шейсетте, седемдесетте, осемдесетте години - няма никакво обстойно писание. А хората там си бяха кой от кой по-чешити, ерудити, зевзеци... с други думи, личности. Джерекаров си отиде преди десет - единайсет години, а още е пред очите ми, с онази негова язвителна усмивка и ироничен поглед. Всеки, бил на маса с него, пил от виното му или слушал цигулката му, няма как да не се усмихне. И веднага привеждам един цитат от превъзходните “колонки” на Димитри Иванов от в. “Сега”:
“Веднъж, като си седяхме в клуба на журналистите на "Граф Игнатиев", Васил се наведе под масата, където се предполагаше, че са микрофоните за подслушване, и се провикна:
Ние пием наливно лопушанско, ядем скара на дървени въглища. Пукайте се!
По онова време се строеше голямото US посолство в Москва и някой на масата беше разказал вица, че руснаците го строели от "микробетон" - 50% бетон, 50% микрофони. Колко ли струва сегашното подслушване със СРС? Казват, към 100 милиона (а кабинетът успя да изчовърка едва 41 милиона за подпомагане на най-бедните българи). Какво ще направи с този парещ картоф главният прокурор Сотир Цацаров и дали това ще повлияе на изборите, не зная. И не ме интересува кой кого подслушвал и кой за кого донасял, защото други са проблемите ни. Бедността, образованието, здравеопазването, социалното осигуряване”.
На такива спонтанни джерекаровски приказки са били свидетели много хора от професията.
За жените, които навлязоха масово в журналистиката, а днес преобладават в професията, Джерекаров слагаше определенията: “журналисткеси” и “журналистутки”. Делеше ги все пак на две половини. Най се гордееше, че е трънчанин. Ето негово определение за трънчанин:
“Народ неспокоен, на всичко гледа със съмнение, на всичко се подиграва, па не щади и себе си. Само между тях съм чувал някой да каже:
Животът е вреден
И за да ти стане съвсем ясно какво означава това, ще допълни: “Те го цар, дето царува, ама дойде ред, царството си е съгласен да даде, само и само да може да се измоча, ама цвръц!”.
За трънчанина шивач Тетин Рашо Джерекаров разказва с умиление:
“Ще те кара да се мъкнеш на проба, може и двайсет пъти. Гневно разпаря ревери и ръкави, попържа по собствен адрес, ама щом каже: ”Готов си, сега може и при царя да идеш, няма да се посрамиш”, вярно беше. Та когато Тетин Рашо се помина, целият град дойде да го изпрати. А ортакът му Ставрия, с когото се бяха трудили 50 г. в един и същи дюкян, рече: Рашо, Рашо, какъв човек беше ти, какъв майстор, у всека дреха душа арчеше.
Всички истории, които пишеше и разказваше Джерекаров, си бяха взети от самия живот. Чиста истина. Неговите трънски истории нямаха край и всичките той изговаряше с трънския диалект, с неподражаемата си усмивка и неподражаем артистизъм. Приятелят му Сашо Бешков където и да седнеше на приказка, нямаше начин в раздумката да не стане дума за Джерекаров. Аз лично съм виждала Васил Джерекаров да плаче със сълзи на някое музикално изпълнение, било Бах, Бетовен - музиката за него беше върхът на изкуството. Виждала съм го и огнен, разгневен като Хефест по политически въпроси, изправяше се с цялата си внушителна фигура, зачервен от гняв, гласът му кънтеше, не търпеше възражения. Затова и страшно ме разсмива неговият фейлетон “Как дядо ми се отказа от политиката”. Ако се отпечата днес, ще бъде “като две капки вода” или “точ в точ” с днешното положение. Изкушавам се да го поцитирам великия Джерекаров: “Щом стражарите си точат оръжието, предстои нещо важно - или ще отварят война, или ще правят избори... Докато един ден от файтона слязъл депутат от Трънска околия Заря Бабев. Той бил горделив човек с положение и нрав, но сега първом се ръкувал с циганина Биза, който се намирал между посрещачите. Из града тръгнала мълва: “Щом Заря се ръкува с циганите, значи избори ще има!”. След някой ден от файтона слязъл съперникът на Бабев, Тома Шукя. Двамата съперници за народното доверие бързо съставили своите предизборни щабове. Заря установил главната си квартира в кръчмата на Йованчо Велин, а Щукя - в кръчмата на Петър Мисловщички. В кръчмите ставало все по-оживено. Ракията течала като река, за сметка на кандидатите. Прииждали избирателите от цялата околия. На края на града те били причаквани от застъпниците на двамата кандидати.
Съгласно тогавашните изисквания, агитаторът трябвало да бъде колкото силен на език, толкова и як в ръцете
Много често словото било безсилно да изрази темперамента на политическите убеждения, та затова агитаторите влизали в единоборство с юмруци и се налагало неутралните избиратели да ги разтървават... На изборния ден по обед като че ли на Тома Щукя почнало повече да му върви. Привържениците на Заря започнали отстъпление. Натикани били в уличката, която води към река Ерма. Привечер от училището излязъл привърженикът на Щукя, който с победоносен вик известил, че неговата партия е “превзела властта”. Това било сигнал за общо настъпление на “томовците”. Тяхната тълпа се втурнала в безжалостна гонитба на победените... В околийското станала моментална смяна на властта. Всеки от приближените на Тома хванал по един стражар и започнал да го съблича, като надявал взетите дрехи върху собствения си гръб. Не били страшни вече стражарите по бели гащи...”
Та си мисля сега, хубаво е да препрочитаме от време на време нашите стари колеги от “бившата журналистика”, дето вече ги няма на този свят. Защото нищо нито започва от нас, нито ще свърши с нас...
