Леон Алфаса е първата любов на голямата певица Леа Иванова. През 1940 г. тя е на 17 и е начинаеща на сцената, а той свири на алтсаксофон в прочутия „Джаз Овчаров”. Запознават се в артистично кафене на ул. „Раковски” и талантливият музикант започва да й преподава първите уроци. Макар да е учила в Робърт колеж в Истанбул и да е пяла в детския хор на Българската екзархия, Леа е наблягала на рисуването и няма представа от солфеж.
Леон обаче смята, че дългокраката красавица крие злато в гърлото си и я препоръчва за солистка на джаз бенд №1 в България по онова време. Изпитът обаче е истинска катастрофа. Притеснена, Леа забравя текста си, пее фалшиво и разплакана напуска сцената.
Диригентът Асен Овчаров я връща и така бележи пътя й към славата и любовта. Защото откривателят й вече е безнадеждно влюбен в нея, а и тя в него. Нарича го Алфонс и двамата са неразделни. Годината обаче е 1941 г. и една сутрин принуждават Леон Алфаса да носи жълта звезда. В знак на солидарност и Леа си слага такава, без да е еврейка. Една сутрин военни го прибират от общия им дом и го интернират в провинцията да чука камъни.
Леа се грижи дълго за него, изпраща му продукти, писма, яйца или лично му ги носи в лагера.
Леон Алфаса успява да избяга от България и прави кариера като световен музикант. Няма данни повече да са се виждали с Леа, но преди смъртта си, през 90-те години на ХХ в., той идва в София специално за да участва в документалния филм „Страсти по Леа“. Като поклон пред незавършената им любов.
Истинското име на Леа е Лиляна. Избира псевдонима си, защото означава „лъвица”, а тя е родена под царствения знак – на 13 август 1923 г. в Дупница.
Детството й обаче минава в Истанбул, където семейството й емигрира заради комунистическите убеждения на баща й и участието му в атентата в черквата „Света Неделя”. В Турция Леа и четирите й сестри имат бедно, но щастливо детство. Баща й е художник и се надява тя да го наследи. Момичето прилежно рисува, но нещо не му достига. Когато става на 17 години, семейството й се мести в София.
След 9 септември 1944 г. я изпращат в лагер в Ножарево за „леко поведение и пеене на упадъчна западна музика”. Там три месеца е подлагана на унижения. След излизането не й позволяват да пее, предлагат й работа като продавачка. Тя отказва. Държавна сигурност я следи на всяка крачка, най-близките й колеги са принудени да пишат донесения срещу нея.
Една неделна сутрин на 1956 г. Леа тича към зала „България”. Там полулегално я допускат да пее в джазовите матинета. Досущ като Скарлет O’Хара е облечена в червен костюм, който майка й й е ушила от едно знаме. Портиерът прегражда пътя й с думите, че вече й е забранено да влиза в залата, и затръшва вратата. Светът се завърта пред очите й. Опомня се в болница, където разбира, че е получила инфаркт. На 33 години! Цял живот кръвното й е много високо. Докато през 1986 г. София осъмва с новината, че Леа Иванова е починала. Най-потресен е Еди Казасян.
Той е по-млад със 7 години и е не само любим и музикант, ами поклонник, приятел, носач на куфарите с костюмите... Идеята да учи право е пометена от стихията Леа. Двамата заживяват „без подпис”, властите им правят внезапни проверки и понякога ги глобяват за „морално-битово разложение”, понеже не са женени.
След година и половина тормоз, по време на репетиция в бар „България”, Леа изненадващо уведомява оркестъра „Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем". Еди е сащисан! Но е толкова влюбен, че не отказва внезапната сватба.
Животът им е непрекъсната веселба. Почти никога не остават сами. Цялата столична бохема другарува с Леа. Животът им се побира в един куфар. Никога не обядват у дома. Управителят на Руския клуб всеки ден чете на Леа менюто по телефона, за да си избере хапване.
Едва през 1962 г. Леа и Еди получават позволение за работа в странство. Следващите 10 г. са триумфални за тях – Виена, Белград, Берлин. Иванова не слиза от страниците на вестниците и списанията, всеки ден дава интервюта за радио или телевизия. Импресариите й осигуряват фризьор, гримьор и стилист. Целият Берлин е облепен с нейния лик, а всяка вечер я аплодират по 4000 души във „Фридрихщадс палас”. Германската столица е луда по българката и нейния оркестър.
С Еди си купуват чисто нов "Мерцедес 28 CL". Те наистина имат всичко – млади и влюбени са, печелят като звезди, записват плочи, заминават за Америка. Стигат дори до Порто Рико – отколешна мечта на Леа. "От толкова години ме чакаш, Чико...", шегува се певицата.
А в родината се носят легенди за несметните им богатства – че имат самолет, собствен кораб, ще купуват Слънчев бряг...
Вече имат собствен дом в София и на 13 август 1971 г. в него Леа отпразнува шумно рождения си ден. Уж всичко е наред, но Еди Казасян се влюбва. Ударът е тежък, защото това не е поредната забежка. Любовницата му ражда дете, той се чуди как да подели времето си между двете си семейства.
След турне в Канада през април 1976 г. Леа получава тежък инсулт. Еди се разкъсва от вина. Певицата остава с напълно парализирана лява страна, а Еди й помага безрезервно. Той разбира, че ако тя се раздели със сцената, ще се раздели с живота, и затова й организира концерт.
Талантът на Леа избухва след 37-ата й годишнина в чужбина. Тя е звездата в берлинския „Фридрихсщад палас”, парижката „Олимпия”, стокхолмския „Барнс”. Продуцентите я наричат „звяр на сцената” заради покоряващата усмивка, ефектния външен вид и умението да излезе от всяка трудна ситуация.
В съзнанието на българите Леа е останала с непретенциозните естрадни песнички „Чико от Порто Рико”, „Шушу-мушу”, „ЦУМ, ЦУМ” и десетки кавъри на суинг, румба, шансони. А тя изумително изпълнява всички песни на любимката си Ела Фицджералд, „Дилмано, Дилберо”, испанско фламенко.
Филмовото студио „Дефа” снима филма „Леа от юг”. Има двугодишен ангажимент в хотел „Дюн” в Лас Вегас, обикаля целия свят. Чак през 1980 г. Българското национално радио пуска за първи път песен на Леа.
Ив Монтан и Гойко Митич полудяват по нея. В две поредни години (1978 и 1979) Леа Иванова общува в Париж с Ив Монтан. Френският певец и актьор от италиански произход споделя суперлативите, които сипят френските вестници за изпълненията й. „Индианският вожд” на германското кино Гойко Митич също пада жертва на всепобеждаващия чар на певицата. Той е 17 години по-малък, но Леа изглежда поне 10 г. по-млада от възрастта си. Запознават се във „Фридрихщадс палас”, където Митич е поканен от Апостол Карамитев – стар приятел на Леа и Еди. Гойко остава поразен, щом я вижда. Апостол ги запознава зад кулисите.
„Индианецът” изпраща кошници с рози, кани я на снимките на "Синовете на Великата мечка." Леа обаче не отстъпва пред ухажването му. Години по-късно, когато Гойко става знаменитост, тя признава пред колежки: "Можех да имам този мъж, но нали съм си загубена...".
Последното й представление е на 27 май 1986 г. Болната от рак Леа показва на лекарите си в „Пирогов” филм, посветен на нея и издъхва.
Все още няма коментари