Задължително няма да гласувам!

Политически ангажиран човек съм. В резултат в годините на демокрацията винаги съм гласувал. Но май – до следващите избори.
В които съм напът да реша много силно да се деангажирам. По няколко причини.
Първата е чисто принципна – на този етап не виждам за кого бих дал гласа си. За 25 години де що имаше експериментатор, който да демонстрира за наша сметка управленската си немощ, вече се изреди.

А ние какво? Май като в народната приказка – изхвърляхме последователно червената вода, после синята, после жълтата, а вместо тъй дълго чаканото светло бъдеще неизменно се появяваше поредната мътилка, из която все така си плуваха алчни пиявици.
И, уви, не виждам в обозримо бъдеще перспектива за промяна. Следователно наистина няма кого (или кои) да си избера!
Впрочем тясно свързана с горната е и втората, не по-малко принципна причина. Според политологията негласуването също е форма на гласуване. То може да е следствие както на т.нар. изборна умора (много чести избори за кратък период от време), така и на разочарование, предизвикано от разминаването между големи надежди и нищожни резултати.

Хич не е случайно например, че не само в България, но и във всички други „нови демокрации” първоначалната свръхизбирателна активност спада с всяко следващо участие. И това не е само печално известното потвърждение на Алековото „Всички са маскари”.

Не, ако човек се убеди, че чиновникът по същия начин, както преди, не си върши работата, а не спира главно да го тормози, той си задава простия въпрос – е, защо тогава да гласувам за нещо, което не се променя? Ако констатира, че и новата, и уж „независима” съдебна система пак действа на принципа „наши” и „ненаши”, пак си задава същия въпрос. Ако види, че, що се отнася до привилегиите на властимащите, между старото УБО и сегашното НСО няма разлика, отново би се попитал същото.
И накрая стига до простия извод – аз гласувах за промяната. Промяна обаче няма. Следователно ще гласувам, като не гласувам. Защото иначе просто участвам в легитимацията на липсата на промяна...

Третата причина е хем принципна, хем и чисто финансова. Като ме задължават да гласувам, управниците автоматически ми бъркат в джоба (и на всички останали, завлечени с принуда до урните) с 11 лева годишно. Толкова струва субсидията, която те получават на глава от населението.
Значи ако гласуват (примерно) 3 млн. души, те ще си поделят едни 33 млн. лева на година. Но ако сегашните разпоредби в Изборния кодекс минат и на второ четене и на изборите бъдат насила заставени да отидат два пъти повече гласоподаватели, колкото все още се водят по избирателни списъци, и париците им ще скочат двойно!
И после пак ще се наслушаме на „дадох за спортна зала”, „дадох за детска ясла”, „за чешма” и т.н. Нищо не си дал ти, байно, просто правиш помени с чужда пита, омесена от нашите пари!

Впрочем тука има и един друг подабсурд – субсидии от държавата, разбирай от нас, честните, но иначе бедни данъкоплатци (или обратното, ама то си е едно и също), получават не само парламентарно представените вредители, но и всички хитреци, успели да излъжат 1 процент от избирателите! И после какво? Ами 4 години никакви отговорности, но в замяна на това здраво папкане на изнемощелия ни гръб!

Стигам сега и до по-техническите въпроси, свързани с предвижданите санкции за негласуване. И направо ме напушва кикот от пълното невежество на законотворците ни.
Задължително гласуване има в две съизмерими на нашата държави в Европейския съюз.

В Белгия глобата е 1000 евро. А белгийците, известни като „скръндзите на Европа”, никога не биха я платили, т.е. неизменно я обжалват пред съдилищата.
Та достигнала държавата до простия извод, че разноските по едно такова дело й излизат доста по-скъпо от самата глоба. Поради което се отказала да я налага.
И сега ситуацията е нещо като „тука има, тука нема”. Добре че поради съперничеството между фламандци и валонци белгийците са с неизменно висока избирателна активност, та от тази гледна точка там този проблем наистина е „бял кахър”.

Другата държава със задължително гласуване е съседна нам Гърция. Но там пък законът повелява, че ако решиш да гласуваш не по настоящ адрес, а по постоянно местоживеене, държавата да ти поеме разноските по пътуването и в двете посоки.
Сега разбирате ли защо на последните избори пред урните се явиха едва 52%? Ми много просто – ако изпадналата в криза Гърция беше платила и „изборната екскурзия” на останалите 48%, тя наистина гарантирано щеше да фалира! Поради което хем половината гърци не гласуват, хем държавата не ги санкционира, хем обаче нашите законотворци тъпо, но упорито ни навират „гръцкия пример”...

Впрочем те май не осъзнават и какъв автогол могат да си вкарат, ако предложението за задължително гласуване мине и на второ четене.
Може би вече над две десетилетия властите остават глухи към системните призиви за актуализация на избирателните списъци. Причините са прости – наличието на над 1 млн. „фантоми” и „мъртви души” (понякога и в съвсем буквалния смисъл) е класическият начин за фалшификация на резултатите, особено в районите с компактни маси циганско население.

Е, добре, сега евентуално който не гласува, ще бъде глобяван. Пита се обаче в задачата възможно ли е и как точно ще глобиш фантом? Май вероятността е същата, колкото и да получиш от умрял писмо...

И тогава, ще не ще, властта най-сетне ще бъде принудена да приведе избирателните списъци в съответствие с реалното демографско дередже на днешна България.
А пък ако се сети и да уважи искането за гласуване и по електронен път, подкрепено миналата година от 72% от участвалите в референдума, току-виж, типично по български, от едно тъпо решение произлязат и положителни резултати...
Аз лично обаче ще предпочета да не бързам.