Защо Народното събрание мълчи за Резолюцията

Българското Народно събрание трябваше да приеме декларация по повод на резолюцията на Европейския парламент от 8 октомври 2020 г. Това е нивото, на което страната ни трябваше да изрази оценката си за позициите, подкрепени от мнозинство от евродепутатите. Парламентите трябва да говорят помежду си, независимо от партийните мнозинства и политическото противопоставяне в тях. Дори и когато от едната страна очевидно са избрали да се доверят на недоказани твърдения и тенденциозни оценки.

Подобна декларация на българския парламент трябва да бъде разпространена, както ще бъде направено и с резолюцията до Европейската комисия, Европейския съвет, правителствата и парламентите на държавите членки, до Съвета на Европа, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, както и до Организацията на обединените нации. Освен адресатите, до които според точка 25 от резолюцията тя трябва да бъде изпратена, Народното събрание би трябвало да запознае със своята декларация всички свои партньори в различните формати на парламентарна дипломация и сътрудничество, в които участва активно. В противен случай мълчанието може да бъде възприето като безусловно съгласие с изложените в резолюцията тези.

Общият дух на резолюцията напомня за изисквания към страна кандидат за начало на водене на преговори за присъединяване към Европейския съюз. Назидателният тон, за съжаление, доминира над аргументите. Без да пояснява какви „събития в България“ има предвид, резолюцията изразява многократни съжаления за това, че те са довели до „… влошаване по отношение на защитата на принципите на правовата държава, демокрацията и основните права, включително независимостта на съдебната система, разделението на властите, борбата с корупцията и свободата на медиите…“ Този рефрен се повтаря многократно в целия документ, подреден в двадесет и пет точки.

По отношение на инициираната процедура за свикване на Велико народно събрание и приемане на нова конституция евродепутатите са заявили, че „отбелязват“ това решение, но си позволяват да твърдят, че всяко такова решение трябва да бъде обект на широк консултационен процес с всички заинтересувани страни и да бъде прието с максимално широко съгласие. Всъщност българската конституция и закони изрично изискват именно това и не е необходимо някой да се опитва да ни го напомня. По-нататък, резолюцията заявява, че приема за сведение писмото на председателя на Народното събрание до Венецианската комисия, без никой да е питал Европейския парламент по въпрос, който е изцяло и единствено от компетенциите на българската държава.

Резолюцията на Европейския парламент „отбелязва“, и то „със загриженост“, че Народното събрание е приело на второ четене изменения в Изборния кодекс, и посочва, че парламентът „… е в процес на приемане на нов изборен закон“, което не отговаря на истината. Тук очевидно става дума за скрито цитиране на Отвореното писмо на Отровното трио и мотивите на президента, защото е изразена тревога от това, че подобни промени се правят само седем месеца преди редовните избори. Всъщност стандартът, към който винаги се е придържала Венецианската комисия, е, че промени в изборните закони не трябва да се правят по-скоро от шест месеца преди изборите.

Допълнително усещане за акт на Европейския парламент, създаден върху елементи на донос срещу България, придава и твърдението по отношение на Народното събрание. Във връзка с доверието в парламента у нас е цитирано съобщение за медиите на „Галъп интернешънъл“, което е от месец август и според което одобрението за Народното събрание е 15%. В критиките към дейността на българския парламент са възпроизведени и твърдения относно ограничаване на възможността на журналистите за достъп до народните представители. Как ще бъде организирана дейността на Народното събрание, изцяло и единствено зависи от него и Правилника за организацията и дейността му, който има характера на закон. Всъщност едва ли има много европейски парламенти, в които журналистите притежават толкова възможности за достъп до информация за дейността на парламента, колкото осигурява българското Народно събрание.

Изненадващо по отношение на съдебната власт, както и за европейските фондове резолюцията се позовава много по-често на Съвета на Европа и неговите институции, а не на току-що излезлия доклад на Комисията, Сметната палата на ЕС или докладите на OLAF. Ако някой от подкрепилите тази резолюция наистина имаше отношение към поставените в нея теми и познаваше поне малко развитието на България, едва ли би приел откровено тенденциозния ѝ характер. В точка 7 от резолюцията по неразбираем и недопустим начин са смесени факти, внушения и недоказани твърдения, включително възпроизвеждащи съществена част от антиправителствената пропаганда. В нея се говори за всичко и за нищо – от разследванията срещу корупцията, през избора на главен прокурор, нашумели скандали, и се стигне до „…третирането на собствениците на апартаменти в „Сънсет ризорт“ в Поморие.

По-нанатък резолюцията продължава да изразява „дълбока загриженост“ за свободата на изразяване и медиите, като някак между другото настоява за отмяна на наказателноправната отговорност за клевета, която ограничавала свободата на изразяване на журналистите. Призовава се за защита на журналистите като гаранция за тяхната независимост, защото онези от тях, които били критични към правителството, станали обект на клеветнически кампании. Изобщо темата за клеветата заема доста голяма част от резолюцията, но за съжаление, има връзка и с нейния характер по отношение на България.
В точка 11 от резолюцията се защитава правото на „мирни демонстрации“ и легитимните искания на българските граждани, като се призовава за ненасилие срещу мирно демонстриращите. Тук отново се „изразява особена тревога във връзка с твърденията“ за използване на сила срещу жени и деца, включително с увреждания. Няма как тревога да се изразява във връзка с твърдения, освен когато те са неистинни. Тревога могат да бъдят само факти, а те са доста по-различни от представата на авторите за „мирните протести“ и „използването на насилие и непропорционална сила“.

В резолюцията са включени всевъзможни теми, които създават представата, че България неглижира правата на различните малцинствени общности, лишените от свобода, допуска език на омразата, като в същото време отказва убежище и „незаконно“ експулсира представители на опозицията в Република Турция. Почти всеки, който е имал предвид нещо срещу страната ни, е имал възможността да се превърне в съавтор на този документ.

За да бъде преодоляно очевидното противоречие между доклада на Комисията по отношение на върховенството на закона във всички държави членки и неистовото желание да се внуши, че мониторингът срещу България трябва да продължи, между другото се казва, че е необходимо заради всичко изразено преди това той да продължи до създаването на общ механизъм по отношение на целия Европейски съюз. Разбира се, аргументи за това предложение няма, но това просто допълва общия характер на резолюцията.
Темата за управлението на европейските средства е повод да се отправи искане към българското правителство „…незабавно да реагира във връзка с опасенията, че пари на данъкоплатците се използват за обогатяване на кръгове, свързани с управляващата партия“. Не е казано как, но се препоръчва това да се прави „незабавно“. Това не е проблем на превода – единственият начин да се реагира във връзка с опасения е да се противодейства на пропагандни внушения, представени като общоизвестни и „очевидни факти“.

Качеството на резолюцията (независимо от факта, че приемането ѝ предизвика много по-дълбоко разделение в гласовете на евродепутатите спрямо всички други гласувани през същия ден документи) налага адекватен институционален отговор от страна на българския парламент. В противен случай създаденият прецедент в изразено по този начин отношение към една страна може да се превърне в практика и спрямо други, стига да се намерят достатъчно много местни и чужди „рицари на плаща и кинжала“, които да организират подобна кампания.