Пътуващият цирк на мурмурандума – Киро, Настимир и аматьорите      

Светът е виждал какви ли не коалиции и родната ни настояща НЕкоалиция не се нарежда дори в Топ 1000 на най-необичайните. Съвсем не е необичайна и на родна почва, та дори само за 30-те години на преход от 1989 г. насам.

Освен това е значително по-малко шантава от предишната такава – четворната на Кирил Петков, която, забележете, също беше НЕкоалиция. Защото партиите нямаха коалиционно споразумение помежду си, а само двустранно с ПП. И поради което ДБ и до днес по изключително нелеп начин отричат, че някога са били в коалиция с БСП. Нямаме, казват, общ документ с тях, питайте си ПП.

Та предната НЕкоалиция на Петков включваше, от една страна, антикорупционната промяна, от друга – уволнената от Станишев за корупция Корнелия Нинова като вицепремиер. От една страна, антисистемната ИТН, от друга страна – най-старата партия в България – БСП. От една страна, тъмносините костовисти на ДСБ, от друга страна – радикално левите русофили на Дърева. Истинска приказка, за щастие, умряла безславно след само половин година.

ПП започват уверено да трупат опит и традиции в НЕкоалициите. Нищо чудно съвсем скоро да придобият опит и в болезненото им сгромолясване, затиснати под поредната втрещяваща доза от политическа некомпетентност, аматьорско управление и цялостно неможачество (каква чудесна българска дума).

Други причини и предпоставки, значими до степен да свалят правителство, всъщност няма.

Профилът на ГЕРБ и ПП-ДБ и профилът на избирателите им е възможно най-сходният измежду всички политически сили в парламента. Център-дясно ориентирани избиратели с прозападни демократични възгледи, желаещи да видят България на още по-висока позиция в съюзите на най-успешните, свободни и богати държави в световната история. В този смисъл коалицията, ако се случи, би била най-естественото нещо в българската политика.

Обаче.

От едната страна на тази коалиция стоят хора с опит, доказан в дългите години управление. Опит, довел до над двукратно увеличаване на БВП, трикратно увеличаване на доходите, членство в банковия съюз и ERM II, лидерска позиция в политиката на Балканите и пример в ЕС по отношение на охрана на външни граници, финансова дисциплина, инвестиции в инфраструктура и образование и религиозна и културна толерантност.

От другата страна на тази коалиция стоят Стою, Настимир и Просто Киро с мурмурандума, които хвърлиха България в поредица от политически кризи поради собственото си несправяне с дадената им от хората власт, които напълниха джобовете на „Лукойл“ и посредниците им, които рязко надуха външния дълг на България и де факто спряха вътрешното ни развитие, режейки чат-пат лентичката на някой стар обект, изграден по времето на ГЕРБ.

Попитайте който и да е кмет, който и да е предприемач от вътрешността на страната, който и да е собственик на фирма, имала нещастието да реши да прави бизнес с държавата или да изпадне в замисимост от нечий чиновнически подпис, с какво ще характеризират последните три години и настоящия период. Който и да е. Защото аз ги питам всеки ден. И отговорът е само един: „Всичко е спряло. Нищо не се случва. Нищо не работи.“

Това е резултатът на промяната, това е усещането, това са постиженията.

Аматьорите се вкопчиха във властта и няма сила, която да ги накара да я пуснат доброволно. С ясното съзнание, защото там има и умни хора, че налице е тежко несправяне, което с всеки изминал ден ги завлича надолу в социологическите изследвания и в хорските очи. И за което са налице съвсем обективни критерии – инфлация, външен дълг, процент на усвояемост на средствата по ПВУ, процент на усвояемост по националните програми за инвестиции в публична среда и публична инфраструктура, спрелите магистрали, затварящите тецове и още, и още.

Професионалистите и политиците с опит държат умерена дистанция от този пътуващ цирк, стараейки се по всякакъв начин да се опазят от негативите, които всеки ден се трупат на сметките на „Ники трябва да пътува“ и свитата му.

Проблемът обаче е, че всяко нещо си има начало и край. И като че ли краят на абсурда с НЕкоалирането вече е неизбежен. Който край, макар и добра новина сам по себе си, поставя един изключително важен въпрос, от който ще се предопредели в голяма степен бъдещето ни в следващите месеци и години. А именно – кой ще надделее в ротационните преговори и меренето на мускули? Политиците или аматьорите?

Ако надделеят политиците, следва управлението да бъде поставено в четиригодишна рамка с ясно дефинирани цели и задачи, обвързани с график за изпълнението им. На България ѝ трябва устойчивост и предвидимост, защото на първо място е икономиката. Тя плаща сметката за всичко и всички. Трябва да е ясно и представително за волята на избирателите и участието в изпълнителната власт, и политическата отговорност за всяко едно министерство, и механизмите за взаимен контрол и съвместна работа в отделните ресори. Трябва да са ясни приоритетите, скоростта и качеството на тяхното изпълнение. Трябва да са ясни причините за „спирането“ на определени сектори и тези причини да бъдат отстранени с ясни срокове и от можещи хора с доказан опит, приети от съответните браншови организации и бизнеси. Това е професионалното и това би се случило, ако процесите се ръководят от реални политици.

Ако надделеят аматьорите, управлението ще продължи да се лута в неразбираемите интервюта на Просто Киро, в законодателството на коленце, в делкането и квотите за назначения, в схемите с обществени поръчки и заплашените министри, в премълчаването и покриването от правилните медии на чутовни скандали като „Джемкорп“, дерогацията за руски петрол на „ЛукОйл“, румънските посредници на „Газпром“, хипотетичните седем американски танкера с втечнен газ, заплахите на Просто Киро към министър Йоловски, посещаващият партийни събрания подуправител на БНБ, нелепите лъжи на Просто Киро от фоайето на австрийския парламент, намесата и натискът му върху работата на независими комисии като КЗК и колко ли още други.

Това, уважаеми читатели, е квинтесенцията на настоящите битки в управлението. Политици срещу аматьори. И дано я спечелят първите. На вторите им се нагледахме.