Петър Волгин: Българският Еманюел Макрон и новата партия на елита  

В момента пред очите ни с пълна сила върви създаването на нова партия, или както се казва днес, „нов политически проект“. Неговото лице, разбира се, е вечно усмихнатият и безкрайно симпатичен Кирил Петков. Все още не е съвсем ясно кои са конкретните личности, които са се ангажирали със създаването и финансирането на проекта, но е сигурно, че това са представителите на либералния умнокрасивитет, както и техни евроатлантически чуждестранни спонсори. Бъдещата партия наистина изглежда обречена на успех. Най-вече заради фронтмена Кирил Петков. Той е надарен с толкова много положителни качества, че чак изглежда измислен. Да кажем най-напред, че е симпатичен. Защо поставям това на първо място ли? Ами защото днешната политика отдавна се е превърнала в спектакъл. В нея външността е много по-важна от същината. Ако един политик не е в състояние да грабне аудиторията с външния си вид, той почти няма шансове за успех. По отношение на събирането на симпатии Кирил Петков няма никакъв проблем. Даже може би му идва малко в повече. А сигурно и на съпругата му. Голяма част от политически активните българки са направо влюбени в него. В момента изразяват тези чувства с възторжени постове в социалните мрежи, но със сигурност нямат търпение да превърнат тези словоизлияния в гласуване за обекта на обожанието си и за неговата партия.

Второ, биографията на Кирил Петков е такава, че направо ти идва да почнеш да ръкопляскаш и никога да не спираш. Има истинска диплома от Харвард. Доброволно се отказва от канадското си гражданство. В момента е изоставил успешен частен бизнес, за да разчиства авгиевите обори на предишното управление. Как да не се умилиш при тези факти. Вярно, появяват се някои паралели с фамозните царски юпита, които влязоха в политическия ни живот точно преди две десетилетия и които не оставиха кой знае колко приятни спомени. Обаче пък българските гласоподаватели са доказали, че често настъпват една и съща мотика.

И, трето, Кирил Петков изглежда способен да привлича гласове от най-различни посоки. От десницата, от левицата, от центъра. Без съмнение той е либерал и „автентичната десница“ много му се радва. В същото време Петков демонстрира силна социална чувствителност, която е рядко срещано явление в средите на целокупния умнокрасивитет. Отказа да влезе в първия проектокабинет на Слави Трифонов с аргумента, че не е съгласен с рестриктивната дясна политика, която обещаваше да води номинираният за премиер Николай Василев. Днес не спира да говори как основната грижа на държавата сега трябва да е преизчисляването на пенсиите и че е срамно половината български пенсионери да живеят под прага на бедността. Вярно, в България има и други политици, които се опитват да се харесат на хора с най-различни политически възгледи, обаче при тях си личи всеядността, личи си напънът да направят всичко възможно само и само да получат някой глас в повече. Докато при Кирил Петков е обратното. При него този процес изглежда напълно естествен. Наблюдатели вече обърнаха внимание на приликата му с Еманюел Макрон, който спечели президентските избори във Франция именно защото взе най-много гласове както от десницата, така и от левицата. Петков изглежда способен да направи същото. А като стана дума за френския президент, задължително трябва да отбележим и още един факт. За разлика от него Кирил Петков има съвсем традиционно семейство. Съпругата му е млада и симпатична, а имат и три деца. За консервативно в моралните си съждения общество като българското това е много важно. И, разбира се, настоящият икономически министър има още един голям плюс. Сега той е главното действащо лице в борбата с кражбите. Затяга кранчета, заклеймява „лоши“ съдии, уволнява корумпираните, спира стотици милиони левове, насочени към фирми на ГЕРБ и ДПС. Изобщо той е нашият Рамбо във величествената битка с корупцията.

Поради всички тези причини изглежда напълно естествено именно Кирил Петков да бъде определен за лицето на новата формация. Тя ще бъде с класически либерален профил. Ще изповядва „светлия евроатлантизъм“, ще се отнася с голямо недоверие към алтернативни на господстващия модел сили като Русия и Китай. Ще защитава „третия пол“, хипериндивидуализма и наднационалния бизнес. Ще ратува за ограничаване ролята на държавата. Чакай малко, ще каже някой. Че ние и сега си имаме такава политическа формация. Казва се „Демократична България“. Защо ни е още от същото? Първо, две е повече от едно. И, второ, новият либерален проект ще представлява осъвременена и подобрена версия на вече съществуващия. В него със сигурност няма да присъстват разни антикомунистически атавизми от сорта на „борба с ДС“ и „лустрация“. Задължително е това да стане, за да бъдат привлечени и леви избиратели. Всъщност от бъдещата партия на Кирил Петков и компания трябва да се притесняват най-вече активистите на ДБ. Тя буквално ще изсмуче целия им електорат. Умнокрасивите избиратели се отнасят към политиката като към заведенията или мобилните телефони. Винаги избират това, което изглежда по-модерно, „по-тренди“, казано на техен език.

Съвсем отделен е въпросът дали България има нужда от поредната либерално-глобалистка евроатлантическа партия. Сигурно е, че въпреки всички уверения на личностите, които най-силно ще се ангажират с нея, подобна формация ще защитава преди всичко интересите на елита, а не тези на обикновените хора. Навсякъде по света такъв тип партии се създават именно с подобна цел. Големите финансисти и банкери финансират подобни политически проекти, за да има кой да се грижи именно за тях, а не за хората на наемния труд. Политици като Еманюел Макрон или Кирил Петков са просто красивата фасада, зад която се спотайват големите финансови акули. Политическата ситуация се промени и на кукловодите вече не им трябват откровени десни либерали, които не спират да говорят за съкращения и орязвания на социални разходи. Тъкмо обратното. Днешните политици трябва да проявяват преди всичко социална чувствителност, постоянно трябва да обясняват колко са загрижени за унизените и оскърбените. Това е най-лесният начин за подлъгване на повече избиратели. Мислиш си, че гласуваш за по-добър живот на работниците и пенсионерите, а после се оказва, че твоите избраници прокарват закони отново в интерес на едрия бизнес. Обаче мандалото вече е хлопнало. Елитът пак е спечелил.