Нулева „толеранция“ за кабинета на Кирил Петков  

Правителството „Петков“ било „изтеглило късата клечка“ и му се налагало да управлява в условията на безпрецедентни кризи. Много от тях не зависели от усилията на българското правителство. Имало общи негативни тенденции, които се отразяват и върху България. В това се опитват да ни убедят оредяващите защитници на правителството малко повече от 110 дни след неговото избиране. Звучи приемливо, но не е съвсем вярно.

На първо място, защото част от тези кризи бяха „наследени“ от двата служебни кабинета, назначени от Румен Радев. На второ, защото някои от кризите можеха да бъдат предвидени и да бъдат предприети мерки за тяхното овладяване. Но най-вече, защото управляващото мнозинство и правителството генерират все повече собствени управленски кризи. Руската инвазия в Украйна все още не оказва пряко въздействие върху развитието на България. Това ще се случи през следващите месеци, но времето за предварителна оценка на мащабите на тези въздействия изтича, а правителството не създава впечатлението, че работи върху сценарии за действие, които да неутрализират или ограничат щетите за българската стопанска среда и качеството на живота на българските граждани. Дефицитът по отношение на прогнозиране и анализ на риска е точно толкова съществен, колкото и усещането за непредвидимост, което създава правителството в българското общество.

Управленската криза, която все повече се разраства, бе заложена в самия дизайн на управляващата коалиция и се възпроизведе в правителството. Трите двустранни споразумения, сключени с неясния политически субект „Продължаваме промяната“, всъщност не са нито управленска програма, нито коалиционно споразумение. Решението правителството да бъде формирано по партиен принцип, задълбочи проблемите при вземането на решения и носенето на отговорност за тях, а именно това са двата най-сериозни генератора на напрежение в управлението. Направен бе опит партийното парцелиране на изпълнителната власт да бъде контролирано чрез постоянните комисии в Народното събрание, които да бъдат водени от различни партии от онези, които управляват съответните министрества. Но това механично решение за взаимно сдържане доведе до нови рискове. От една страна, това наложи създаването на нови министрества и разделяне на съществуващите, за да бъде осигурено партийното представителство. От друга, мнозинството реши да оглави всички постоянни комисии – нещо, което не се беше случвало в най-новата ни парламентарна история. В същото време взаимният контрол не проработи, тъй като всяка от останалите формации има ангажимент само към ПП, и то само в рамките на меморандума за намерения, които управляващите продължават да наричат „коалиционно споразумение“.

Еуфорията от властта отминава. Ако за новите министри това състояние може да продължи малко по-дълго, то за онези, които вече една година заемат съответните позиции в изпълнителната власт (като Бойко Рашков и Асен Василев, но и Кирил Петков, който за известно време (не) беше министър в първото служебно правителство), това състояние и свързаните с него оправдания отдавна отмина. Именно затова отговорността за действията на изпълнителната власт не е разпределена равномерно нито от гледна точка на коалиционните партньори, нито по сектори на управление. Правителството продължи да брои първите си сто дни и да настоява за „толеранция“, но за част от министрите предстои равносметка за първата година от присъствието им във властта и резултатите от „промяната“.

През следващите месеци предстои да се вземат много трудни и непопулярни решения. Кумулативният ефект от кризите ще се задълбочи, а вече са видими очертанията на следващите рискове. Тези решения ще изискват именно онова, което очевидно липсва на управляващите до момента – компетентност и координация. Колкото повече нараства натискът върху управлението, толкова по-неадекватна става реакцията на управляващите – вместо да търсят възможност за открито и активно управление чрез диалог и търсене на съгласие сред все по-големи групи от обществото, „продължаващите промяната“ предпочетоха да продължат да се затварят все повече и да съобщават решенията си като „истина от последна инстанция“. По този начин, вместо да ограничат негативните ефекти от нарастващаат обществена тревога и несигурност, те по-скоро увеличават разрушителния ефект на всяка поредна криза. Това състояние се доближава все повече от Burnout до специфично „прегаряне“, породено най-често от несъответствието между компетентност и отговорност. Отговорността на решенията и действията все по-очевидно превишава базисната компетентност по отношение на държавното управление. Този ефект е като че ли най-видим при Кирил Петков, но това се отнася и за останалите министри, които предстои да завършат една година във властта.

В тази ситуация търсенето на решения чрез ангажирането на приятелски кръгове генерира нови системни рискове пред управлението. Приятелските кръгове са не по-малко опасни от корпоративните зависимости, а в усилията си да преодолеят проблемите управляващите все по-често генерират и двата вида риск. Липсата на ясна политическа воля и компетентност в управлението увеличава ролята на антуража на властта, на онези, които, без да са избрани и да носят отговорност за действията си, всъщност определят климата, в който се вземат съответни решения.

Властта на антуража е политически риск. Колкото повече се осланят на мненията и съветите на своя антураж, толкова по-малко политиците са готови да влязат в диалог с гражданите. Приятелските кръгове, семейните връзки и фалшивото родство, които изграждат прекрасна среда за непотизъм (по-известен у нас като шуробаджанащина), допълнително отслабва ефективността на управлението. Опитите за компенсиране на липсата на компетентност чрез назначаването на „подходящи хора“ поставя във все по-голяма зависимост вземането на решения от случайни фактори.

Разширяването на антуража отваря по-широко врати за влияние на конкретни корпоративни интереси. Отказът от публичност и диалогичност създава подходяща среда за разрастване на зависимости, които търсят оправдание в условията на „форсмажор“. Общият резултат е допълнително влошаване на качеството на управлението.
При това разпределение на министерските портфейли първата сериозна криза в правителството и управляващото мнозинство може да възникне при актуализацията на поредния бюджет за тази година.