Новият ГЕРБ – между Азис и Киркегор

Влакчето на ужасите от безкрайни избори, в което влязохме и вече оповръщаме червата си в последните две години, определено започва да дава ефект върху езика, посланията и говоренето на всички политически участници в този несвършващ карнавал. Две години основната тема бяха червените линии, с които всички се бяха обградили като с непробиваем щит. Червената линия се превърна в основен отличителен белег на всички изказвания, действия, парламентарни маневри и политически лупинги. В един момент дори на журналистите им стана трудно да следят коя партия колко точно червени линии си е начертала и дали не кривва от тях, когато всички останали се разсеят. Още тогава беше ясно, че подобна стратегия буквално разрушава политиката като същност. Нейната задача е да държи обществото в едно, а червените линии са като ракови разсейки, които разяждат всичко край себе си и правят омразата основен императив. Тук никой не казва, че партиите не трябва да имат идеи, от които не престъпват, но както наскоро правилно отбеляза проф. Антоний Тодоров, когато има твърде много червени линии, това означава, че всъщност няма нито една.

Този капан щракна истински едва след изборите на 2 октомври, защото след тях се видя, че политическата система е напълно блокирана. Израз на този политически ступор стана тридневната невъзможност да се избере председател на Народното събрание – нещо, което бащите на конституцията в тъмното начало на прехода дори и не са сънували, че може да някога да се случи. Този блокаж беше метафоричен и катарзисен, защото ясно показа колко разделено е обществото и как червените линии са се просмукали в съзнанията на избирателите и са прогонили политическите идеи от там. Нека да бъдем честни – първите дни спектакълът беше забавен, а подозирам, че е натрупал и невероятен зрителски рейтинг, защото всички говореха за най-големия виц – НС не може да си избере началник. Но след това стана депресивно и мрачно. Най-малкото защото из медиите плъзнаха всякакви разбирачи и многознайковци, които заговориха за смяна на формата на управление. Темата беше подхваната като чалга-рефрен още от Слави Трифонов преди изборите, но когато той катастрофира като „Титаник“ и беше изхвърлен от политиката с див шут в слабините, се намериха и други, които да я подхванат и доразвият. Изведнъж се оказа, че край парламента като хищници дебнат сили, които чакат пълния крах и разгром на парламентаризма, за да могат радикално да прекроят конституцията и след това да превърнат България в различна държава. А всички знаем, че дори и намеренията да бяха добри (а всички усещат, че те не са), то пак типично по български подобен експеримент ще завърши като пиеса на абсурда. И тук вероятно се крие тайната за това защо политическата стилистика рязко се промени.

Първо дойде държавническият жест на БСП, чиито действия спасиха страната от конституционна криза, а нека да не се заблуждаваме – това щеше да означава стопиране за дълго време на всички политически процеси и дълъг процес на излизане от юридическото блато. После изведнъж видяхме и рязка промяна в ГЕРБ, а точно за нея си струва да кажем малко повече.

След като видяха, че първото място не им осигурява практически нищо, ГЕРБ решиха в движение да сменят цялата си риторика. Няколко пъти чух Десислава Атанасова да говори за смирение, покаяние и размишление, а това само по себе си е все едно изведнъж да видите Азис да цитира Киркегор. Но се оказа, че не само тя е влязла в подобно християнско самовглъбение. Бойко Борисов в село Малък Поровец дръпна цяла тирада на тема „добре, че са системните партии, които проявяват отговорност пред държавата“. Всъщност нека да не иронизираме думите му – убеден съм, че той искрено мисли това, защото с инстинкта си е усетил, че смяната на формата на управление на държавата ще изхвърли и него на политическото сметище. И единствената отрова и противодействие на всичко това е ГЕРБ да прояви различен стил на разговор и да изглежда като партия, която подава ръце, а не плюе отрова и кръв. Именно Борисов пръв подхвърли идеята, че партията му е готова да подкрепи и друг мандат, но за целта пожела разговори, които да започнат преди връчването на самите мандати. Това е рязка промяна в поведението на ГЕРБ. И целта вероятно не е съставяне на кабинет. В рамките на този парламент това ще е непосилна задача, която ще бъде платена солено на местните избори. Ефектът на червените линии още е твърде силен, за да бъде пренебрегван. Но вкарването на ГЕРБ в каквато и да е форма на разговори е първата стъпка по преодоляване на изолацията, в която хората на Борисов вече две години се гърчат, защото не могат да я разбият. Борисов добре схваща, че този санитарен кордон обезсилва всяка политическа заявка за ГЕРБ, защото дори и най-отдадените талибани могат да рухнат психически, ако видят, че партията им е лишена до всякакъв достъп до власт. Подхвърлената медийна бомба за „евроатлантическата коалиция“ изобщо не сработи по очаквания начин и беше приета на нож дори и от партии, на които Украйна им е много по-мила от България. С други думи, Борисов отсега се опитва да заложи възможността след следващия вот партията му да бъде призната като част от една управленска коалиция.

Наскоро Андрей Райчев обяви, че ключът за опрощението на Борисов се държал от Христо Иванов. Тоест, ако Иванов каже, то ГЕРБ ще бъдат приети отново в лоното на десните партии и всички ще се прегърнат и заживеят щастливо. Всъщност в твърдението му има известна истина, но то изпуска нещо много важно. Самият Иванов е изключително притиснат от сегашната ситуация и според мен всичките му тайни съветници и душеприказчици го убеждават колко е важно да се направи правителство в рамките на този парламент. Защо? Ами само вижте как започна това Народно събрание – с колосален сблъсък ПП – ГЕРБ. Два дни това беше епицентърът на земетресението, основната същност на битката. Нинова успя да изведе БСП от тази мъртва зона, но Христо Иванов остана в нея, а формацията му буквално беше обезличена в големия сблъсък. Истината е, че това е капан на ПП, защото с тази непримиримост те не се борят за кабинет, а за това наистина напълно да изсмучат ДБ и да вземат завинаги техните избиратели. ДБ така и не успя да се откъсне от тази мъртва целувка. Единственото, което може да ги отличи и да ги спаси, е активно участие в състяването на управление, но пък доближаването до ГЕРБ може да ги изгори много сериозно и отново да ги прати в политическото небитие.

Да, наясно съм, че тук не опираме до идеологическата същност на политиката, а до елементарните тактически маневри, но може би е крайно време да приемем, че в окото на бурята от несвършващи избори всички вече са изчерпили напълно политическия заряд и разчитат единствено на пиар ходове и рекламни маневри. Тоест, ако Христо Иванов намери начин да подсигури експертно управление, в което ГЕРБ не участва, но все пак гласува за него, това може да му създаде имидж на истински политически архитект. С други думи, той държи ключа за опрощението на ГЕРБ, но пък е в техните ръце по отношение на своето собствено бъдеще. Порочен кръг, кошмарен цикъл.
Дори самите ПП се видяха принудени да не изглеждат като обитатели на някакъв леден и недосегаем кръг и в началото на седмицата обявиха, че няма да подкрепят кабинет на ГЕРБ, но все пак биха говорили с тях по важните теми за българските граждани. Изобщо, ако излезем от твърде близкото вглеждане в този пъзел и го погледнем достатъчно отдалече, ще видим, че всички партии трупат политически резерви за следващи избори и за местния вот догодина. Което означава, че и тази година ще мине в прегръдката на голямата криза, защото дори и в НС да се постигне някакво съгласие за управление, то няма да има мощта и енергията да изкара отвъд гласуването за кметове. И точно това виждаме днес – една позиционна война, в която битката е кой изглежда по-загрижен за бъдещето от всички останали. Да се надяваме, че това е поне някакво начало на различна политическа атмосфера, а не ново издание на кризата, която превърна политиката в толкова автентично риалити, че понякога дори е страшно.