Луканов вкара Иван Костов във властта и го светна как се краде

Ами и на опозиция не случихме в годините на прехода. Както след 1944-та не случихме и на освободители – независимо дали „братушката Иван” или „брадър Джон”.

А в другите бивши социалистически държави какви опозиции се появиха след 1989-а – направо мечта. Но там се спазваше желязното правило, че демокрацията се прави от демократи, а не от тарикати, които сръчно се преправят на демократи.
Но там си имаше и здрави традиции.

Там още преди началото на промените бъдещата опозиция имаше ясна програма за политически и икономически промени. Или по-скоро – за съчетаването им (т.нар. „паралелен преход”).

Защото лесно е да излезеш след 10 ноември 1989 г. на улицата и да викаш „демокрация”. Много по-трудно е обаче да осъзнаеш, че това понятие съдържа два елемента – не само политически, но и икономически. А още по-трудно е във втория да си наясно какво точно искаш – социална или либерална икономическа демокрация.

Ами и на двата (или трите) въпроса останалите бивши социалистически страни имаха свои ясни отговори. Просто защото бяха добре подготвени за „паралелните” си преходи.

Унгария започна тази си подготовка още през 1956 г. И ако тогава съветските танкове смазаха желанието ѝ за политическа демокрация, все пак СССР беше принуден да охлаби примката на „икономическия болшевизъм”. Така се роди известният „гулаш-социализъм”, който след промените от края на 80-те лесно прерасна в добре функционираща пазарна икономика.

Парадоксално, но до най-добрите ѝ форми я докара Виктор Орбан – един доста десен по убеждения политик, който обаче не се поколеба нито в един момент да защити унгарските национални интереси – политически и икономически. А иначе уж успешната „реформирала” се социалистическа партия (по едно време лидерът ѝ даже беше президент и на Социнтерна) се превърна в трайна и безперспективна опозиция, както пролича и на парламентарните избори от миналата неделя.

В Полша като че ли беше още по-лесно – там руснаците просто не посмяха да наложат своя си „икономически социализъм”. А през 70-те и 80-те години поляците буквално отнесоха и политическия им.

Важното обаче е, че през цялото това време полската опозиция готвеше и своята икономическа платформа за периода „след това”. И се яви на първите демократични избори с добре научен урок. Резултатите от който се виждат дори и в България – не спираме да дъвчем полски домати, да пържим техни картофи и да хрупаме ябълките им.

И стигам сега до Чехия, или бивша Чехословакия. След Пражката пролет от 1968 г. тя беше може би най-жестоко „съветизираната” държава от Източния блок. Но намери сили да се възпротиви не само политически (с известните 2000 думи от 1977-а), но и икономически – с прословутата програма от 10 точки на Вацлав Клаус.

Резултатът? Ми пак караме шкоди (ама не от ония, а от „Фолксваген”). И се тръшкаме за ЧЕЗ. Само дето то все още е 75% държавно.
Е, каква е тази приватизация с толкова държавно участие? Или чехите са гении, или ние сме редови идиоти, нали?

Пиша това дълго въведение с идеята да припомня математическото понятие „най-малко общо кратно” (НОК). Ами и при трите гореупоменати държави то е едно – че в тях опозицията спечели още първите демократични избори. И – включително и по морален ангажимент – започна съчетаването на политическия с икономическия преход.

А точно това не се получи у нас. Вярно, „първото СДС” имаше и добра икономическа програма. Но тя можеше да се осъществи само при условие, че Съюзът спечели изборите.

И когато то не стана, още „ранната” ни опозиция (от 1990-а) се оказа предимно креслива, страхлива и крадлива. И си върви като такава и досега.

Още тогава хитрецът Луканов вкара (чрез кабинета на Д. Попов) едни от „баш опозиционерите” (Костов и Пушкаров) във властта. И ги светна как яко се краде от държавата.

В смисъл – никакви икономически реформи, никаква стопанска демокрация, а само и единствено изгребване на държавната хазна.
Така, с приобщаването още на първата ни демократична опозиция към разграбването на България, фактически беше положено началото на липсата въобще на реална опозиция. Което си върви и досега. Това е то „българското НОК” – народът да търпи, пък ние да си крадем, независимо като какви (леви или десни) се определяме.

Вижте например „демократичното битие” на госпожата (или другарката), която претендира да е неин лидер в момента. Е, как един активен участник в Костовата разбойническо-ментърджийска приватизация от 1998-1999 г. ще се бори срещу „вредните последствия от нея“? Ами това ще рече да върви срещу самата себе си!

Науката, която се рови из политиката, прави ясно разграничение между две основни понятия – „идеологии” и „манталитети”. Първите – леви или десни, консервативни или либерални, са мироглед, който съответните изповядващи ги партии предлагат на избирателите.
Вторите, манталитетите, са нещо много по-грозно, но за съжаление, много добре виреещо в България. Защото да си купуваш не само електорат (предимно цигански), но и цял конгрес, както направи г-жа Нинова, си е манталитет, а не идеология.

Резултатите? Ами поне три.

Първо, пак нямаме опозиция, а участие в крадлива коалиция.

Второ, с подобна политика БСП ще си стои все така замечтано загледана във властта.

И трето – а може би така е по-добре.