С жена, простак и долен ляв педал не се спори

Една жена два пъти седмично изневерявала на мъжа си. И все го лъжела, че ходела на курс. А когато най-сетне той все пак я заловил, тя скромно обяснила, че била слагала буквата „с” за благозвучие...
Сетих се за този брадат виц по повод създаването на т.нар. Временна парламентарна комисия, натоварена с проучването на "факти и обстоятелства, свързани с твърдения за намеса на Русия и Турция във вътрешната политика на България". И бързам да заявя, че според мен в случая ролята на „благозвучието” е възложена на Русия. Докато другата роля, пак според мен, се изпълнява от съседна Турция.

Предчувствам вече писъците на форумните доларджии-соросоиди срещу тази ми хипотеза. Няма да ме изненадат и основните посоки на хулите им – от „червен професор” до „рубладжия”.
Ще ги прескоча и този път. Пък дори и поради елементарната причина, че, както казва народът, с жена, радио, простак и амбреаж (пояснение за простаците – долен ляв педал) не се спори. По-скоро се излагат исторически факти, макар че в техния случай и това е безсмислено.

И все пак.

В последния четвърт век в България последователно се появиха четири партии, които претендират за влияние върху турския (а напоследък и върху циганския) етнос.

Вярно е, че първата – ДПС на Доган, беше създадена с активното съучастие на ръководството на БСП. Замисълът беше очевиден – да се разедини надигащата се антикомунистическа опозиция, която, ако СДС и ДПС играеха заедно, ставаше много по-сериозна опасност за позициите на комунистите/социалисти.

В първия момент ДПС не криеше симпатиите си и към своята „прародина” – Турция. Така се случи обаче, че, не и без нейна помощ, Движението се окопа здраво не само в политическата, но и в икономическата власт в България. И по стара балканска традиция Доган започна курс на еманципация от предишния си опекун и благодетел. Като същевременно съчетаваше този процес и със засилване на личния си контрол както върху партията си, така и върху целия си електорат.
Естествено, това не можеше да се хареса на Турция. И, отново в духа на балканските нрави, тя започна системни опити за намеса във вътрешните дела на ДПС с цел неговото разцепление, за да запази (или си върне) контрола върху населението с турско самосъзнание.

И така – цели 25 години. Първо дойде НДПС на Гюнер Тахир, после партията на Касим Дал, а накрая и ДОСТ на Лютви Местан.

Общото между тези три формирования, независимо от нееднаквия им политически късмет (макар и засега по-скоро умерен или направо вял), беше неистовият стремеж на набиращия сили неоосманизъм да не изпуска монопола върху чувствата и съзнанието на българските турци. А още по-общият – да не ги „изпусне” и като съществен фактор на Балканите в реализацията на концепцията на Давутоглу за „стратегическата дълбочина” на турските интереси в новите международни условия.

Същината на тази концепция според сегашния турски премиер е: за разлика от старата „модерност” (на ХIХ и ХХ век), която „беше продукт на европоцентричен исторически процес”, днешната глобализация „съдържа фактори, които неизбежно ще включат отново в хода на историята натрупания потенциал на цялото човечество и, на първо място, на народите от Азия. В този процес, в който начело ще излязат обществата, съумели да поставят историческото си наследство в основата на ефективни инициативи, Турция е изправена пред отговорността да обедини в ново и съдържателно единство историческата и стратегическата си дълбочина и да материализира това единство в географската му дълбочина”.

А за да стане поне малко разбираемо за гореспоменатите простаци и амбреажи, ще поясня, че под понятието „географска дълбочина” Анкара разбира „наследството, оставено ни от Османската империя”. Към което според нея принадлежат, освен „мюсюлманските държави Босна и Херцеговина, Албания и Косово”, дори и предимно християнските Македония и България поради наличието в тях на компактни маси мюсюлманско население.

И още едно пояснение. Според редица анализатори концепцията за „стратегическата дълбочина” е продукт на американските геостратези. А някои от тях дори посочват като конкретен автор на този проект известния неоконсерватор Пол Уолфовиц.

Така че, уважаеми доларджии-соросоиди, ако изобщо трябваше да се създава някаква временна парламентарна комисия, по-логично щеше да бъде тя да проучва твърденията за намеса във вътрешните ни работи не на Русия и Турция, а на комшиите и на САЩ.

Впрочем, слава Богу, че този път безумието на подобна комисия беше бързо схванато и от премиера, който овреме разпореди заден ход. Друг е въпросът, че се получи и малко смешно – в една република с парламентарно управление лидерът на изпълнителната власт разпореди на депутатите да преосмислят и преразгледат позицията си. В резултат на което говорителката на Външно, която пламенно защитаваше суверенитета на парламента, май след това увисна като прани гащи на простор.

Ама то на нашите пишман политици не им е рядкост да се питат „оти ручахме жабетата”.
Всъщност този път май ги „изручаха” на два пъти. Единият – след нахокването им от премиера.
Вторият – и в още по-големи порции, на 3 март, на Бузлуджа.

Тоя тъп български народ, вместо да се съобрази с тях, като че ли напук завладя целия връх. За да засвидетелства, без някой да го е организирал, а ей така, спонтанно и дори напук, отношението си към благозвучното „с” от безумния и с нищо непредизвикан антируски „курс” на управниците си.
И що ли все повече ме обзема чувството, че още на следващите избори ще вземе да им покаже и предходните три буквички?