Румен Радев – две години война с правителството

Две години са достатъчно дълго време, за да се очертае публичният образ на един политик. Още повече, когато този политик е президент на страната. Нещо повече, този период заковава публичния образ в общественото съзнание така, че той трудно би могъл да се променя радикално след това. Ситуацията на Румен Радев със сигурност е нестандартна за българския политически живот. Той беше избран на най-политическия пост в държавата, без да има политически опит. В рамките на кандидатпрезидентската му кампания това беше и един от най-големите му плюсове. След нея липсата на политически опит и реални познания за същността на политическата професия се превърнаха в най-голямото предизвикателство пред него.

В началото надеждата беше, че Радев е самороден талант и е способен да се учи в движение. По принцип в политиката това е възможен вариант, защото немалко политически лидери са влизали в нея, на пръв поглед, случайно, но са успявали да развият качества, които да ги превърнат в символи на тяхното време. В по-голямата част от случаите обаче хората, заемали високи позиции, са извървявали дълъг път на политически провали, обрати, сътресения и от тази позиция са постигали резултати, които са ги оставяли в историята.

Най-общото, което може да се каже за Румен Радев, е, че в първите две години от работата си като президент той не постигна нито един конкретен резултат. Такъв щеше да бъде решението на Консултативния съвет за национална сигурност при президента от 2017 г., по време на който се взе решение за модернизация на българската армия. Това важно решение беше взето с почти пълен консенсус и Румен Радев можеше спокойно да се гордее, че е лидирал този процес. Само че в началото на 2019 г. той атакува решението на парламента България да започне преговори със САЩ за закупуване на нови бойни самолети. Увлечен от войната, която води вече втора година с правителството, а и по всичко личи - ангажиран с офертата на Швеция, той заяви, че процедурата е опорочена и че решението на правителството е триумф на лобизма. Какво трябва да се направи, Радев не каза и остави съмнението, че патосът му за модернизация на армията е бил свързан единствено с ангажимент към шведската оферта. Впрочем този тип говорене стана типично за Радев през последните две години. Изстрелването на силната фраза винаги бива последвано или от мълчание, или от замазване на самата фраза. Така се случи и когато президентът попита премиера дали има общи интереси с депутата от ДПС Делян Пеевски. Този въпрос беше последван от категоричен отговор на Борисов и мълчание от страна на Радев, което продължава и до днес. Фразата „триумф на лобизма” вероятно ще има подобна съдба, защото Радев не посочи нито кой е лобистът, нито за коя страна лобира. Тази недоизказаност обрича президента на безрезултатност, защото единственото, което създава, е медиен шум. Ако Радев твърди, че има лобизъм от страна на държавата САЩ, която ще произвежда самолетите, за които преговаряме, то би трябвало да излезе и да го каже ясно. Разбира се, от позицията си на президент е длъжен да предостави и необходимите доказателства за това.

Подобен подход в стил „исках да гласувам, ама нямах желание” води до обезценяване на ролята на президентската институция. Тя би трябвало да се ползва с необходимата тежест, за да може да бъде включена истински в политическите и обществените процеси в страната. Сякаш Радев интуитивно бяга от тази тежест и предпочита лековатия подход на заядливостта и злободневието. А президентът не би трябвало да бъде злободневен. Неговата функция е много повече стратегическа, отколкото тактическа. Впрочем колкото и да са били критикувани българските президенти, всеки един от тях до днес е поемал определени тежести в рамките на мандата си. При Желев това бяха „Боянските ливади”, които взривиха отношенията със собствената му партия. Грешно или не, решението на Желев да посочи дефектите на управлението на Филип Димитров, беше проява на политическа смелост и поемане на ясна отговорност от страна на президента. В началото на мандата си Петър Стоянов беше поставен пред ситуацията сам да решава политическа, икономическа, финансова и социална криза. Страната беше изправена на ръба на гражданската война и всяка неподходяща дума или метафора в една или друга посока от страна на новоизбрания президент можеше да взриви гражданския мир. С всичките си недостатъци, Стоянов носеше сам тази отговорност и трябва да признаем - успя да разреши политическата криза по най-добрия  възможен начин. Президентът Първанов трябваше да продължи политиката за интеграция на България в НАТО и ЕС въпреки съпротивата на немалки групи в собствената си партия. В крайна сметка в рамките на двата му мандата България беше приета и в двата съюза, което днес се приема като безспорен успех. С всички критики към президента Плевнелиев, трябва да му се признае, че той поемаше сам тежестта на позициите си по отношение на Русия и плати висока политическа цена за това.

При Радев ясното поемане на отговорност за определено решение се размива в недоизказаност, метафори и мълчание. Той подписа споразумението СЕТА, срещу което се обявяваше по време на кампанията си, и след това сезира Конституционния съд срещу това решение. Препотвърди санкциите срещу Русия, против които се бореше, докато беше кандидат, но не обяви обрат на позицията си и изобщо не обяви позиция по въпроса. Рекламираше се като извънсистемен кандидат, но се превърна в част от системата до степен, че автомобилните произшествия на съпругата му се превърнаха в основна негова характеристика. Затова днес въпросът, какво свърши Румен Радев през последните две години като държавен глава, е с повишена трудност. Обедини нацията около себе си? Намери пресечните точки в българското общество? Посочи решение на един единствен проблем? Днес Румен Радев прилича на лекар, който обяснява на болния колко е зле, но така и не му предписва подходящото лекарство. А един президент би трябвало да прави точно обратното. Той би трябвало да посочва решението и да вдъхва сила на народа си да откликне на предизвикателствата, пред които е изправен. Не да следва последователите си във „Фейсбук“, а да лидира общественото мнение. Само че всичко това няма как да се случи от позицията на опозиционер. В края на втората година на президентския си мандат Радев прилича повече на лидер на опозицията, отколкото на държавен глава. А това е една от най-лошите оценки, които може да получи един президент.