Политическите абсурди на 2019 г.    

Азбучна истина е твърдението, че управляващите и управляваните живеят в две паралелни вселени, които няма как да се пресекат. Да, на теория ние, обикновените граждани, и те, елитът, обитаваме едно и също пространство, наречено България. Само че на практика нещата стоят по съвсем различен начин. И най-доброто доказателство за валидността на тази печална констатация е последното правителствено заседание от миналата година. На него всички министри обясняваха какви грандиозни успехи са постигнати в сферите, с които те се занимават. Накъдето и да погледнеш, само светли картини виждаш. Здравеопазването, финансите, туризмът, външната политика - само и единствено щастие. За кредитния рейтинг да не говорим. Той хвърчи, полудял от радост, като сладкопойна чучулига.  И тази самовъзхвала течеше под благосклонния поглед на Върховния управител г-н Борисов. Всъщност авторекламата май имаше за цел да убеди тъкмо премиера какви неподозирани таланти притежават министрите му. Защото, ясно е, обикновените граждани посмъртно няма как да бъдат убедени в подобни глупости.

Просто защото обикновените граждани живеем в реалността, а не в измисления свят на елита. Говорим за реалната България, в която на няколко десетки километри от София хората страдат от липса на вода. България, която продължава да бъде на последно място по доходи в Европейския съюз. България, в която въпреки милионите, изливани в здравеопазването, се нуждае от благотворителни инициативи, с които да се помага на най-малките и беззащитни нейни жители. Близо десет години България се управлява от една партия и от един човек. Съответно няма кой друг да носи отговорност за нерадостната съдба на нейните граждани освен ГЕРБ и Бойко Борисов. И тук е големият политически абсурд. Както на тази, така и на предишни години. Българските избиратели продължават да дават гласа си за същите тези, които иначе обичат да попържат. И във фейсбук, и на живо.

Този абсурд е пряко свързан с един друг. И той се изразява в това, че най-значимата опозиционна партия така и не успява да замести ГЕРБ в сърцата на избирателите. През 2019 г. БСП опита да направи това по два начина. Преди европейските избори заложи на екстремното поведение. Описваше ГЕРБ като най-голямото възможно зло на земята, готвеше се за сталинградска битка, напусна парламента за няколко месеца. Всичко това, за да убеди гражданите как никакви компромиси с управляващите не може да има и как те трябва да бъдат безжалостно пометени. Само че, напук на всички прогнози, ГЕРБ отново спечели. Преди местните избори БСП избра доста по-внимателен подход. Вече нямаше призиви за решителни битки, били те при Сталинград или при Ватерло. Имаше спокойствие и търсене на съюзници. Дори се прекали в тази посока. В стремежа си да спечели изборите в София Мая Манолова почна да се подмазва на онези, които преди шест години с удоволствие биха я изгорили на кладата като "червена вещица".Оказа се, че и тази стратегия, вече помирителна, не сработи.  След европейските БСП загуби и местните избори. Поради една проста причина. Много е трудно и направо невъзможно е за една партия да печели избори, когато е вътрешно разединена. Когато най-популярните ѝ фигури си говорят единствено през медиите. И при това си говорят неприятни неща. Като бивши съпрузи, неуспяващи да устоят на изкушението да извадят всичкото си мръсно бельо на показ.

Ако има нещо по-абсурдно от стремежа на БСП да печели каквито и да било избори, пребивавайки  в положение на вътрешнопартийна война, то това е желанието на "автентичната десница" и на разни други неидентифицирани идеологически субекти да спечелят любовта на избирателите. Въпреки всичките си чутовни усилия т.нар. "градска десница" си остава незабележима електорално извън жълтопаветна София. За толкова време тези хора така и не се научиха, че  с примитивен антикомунизъм и първосигнална русофобия  завинаги ще си останеш политическо джудже. Опитите им да вдигнат революция, размахвайки флагове с надпис "съдебна реформа", могат да предизвикат единствено недоумение. Каквото недоумение предизвикаха и бутафорните им протести срещу избора на нов главен прокурор. Недоумението идваше най-вече от факта, че Иван Гешев беше избран по правилата,  за чието приемане настояваха тъкмо хората,  които най-силно крещяха срещу него. По-голям абсурд от този трудно би могъл да бъде измислен.

Факт е, че правораздавателната ни система страда от тежки дефицити. И това си пролича особено силно през миналата година покрай казуса с предсрочното освобождаване на Джок Полфрийман. Освободи го съдебен състав, в който двама от членовете са тясно обвързани с влиятелни неправителствени организации. Става въпрос за НПО-та, които отдавна са превърнали австралийския убец в свой кумир. Ето защо е абсурдно съдбата му да бъде решавана от съдии, които се държат като представители на НПО-тата, а не на независимата съдебна власт. Този случай за пореден път потвърди една тенденция, която няма нищо общо с практиките в нормалните демокрации. Става дума за стремежа на неправителствените организации да заменят легитимно избраните институции. Можем безкрайно да критикуваме ГЕРБ, БСП и всякакви други партии, но никога не бива да забравяме, че те идват на власт в резултат на вота на гражданите и този вот трябва да бъде уважаван.  И е крайно нахално някакви си НПО-та, за които никой и никога не е гласувал и няма и да гласува, да се държат като изпълнителна, законодателна и съдебна власт, взети заедно.

Тази абсурдна претенция се базира на допускането, че в тези неправителствени организации работели "истинските професионалисти", които били несравнимо по-умни и красиви от министрите, депутатите, съдииите, прокурорите и адвокатите. Ами щом са толкова прекрасни, да бъдат така добри да се явят на избори и да спечелят електоралната любов. Така се прави в нормалните демократични общества. И само в абсурдни страни като България разни НПО-та претендират да решават най-важните въпроси на управлението, без да са упълномощени от никого за това.

В интерес на истината, едно НПО се яви на местните избори през миналата година. Борис Бонев от "Спаси София" дори се представи неочаквано добре в битката за столичен кмет. Разбира се, по-прозорливите наблюдатели се отнесоха скептично към възторга, който той предизвиква у някои избиратели и коментатори.  Най-малкото защото да изглеждаш добре и да говориш хубаво, съвсем не е достатъчно, за да се превърнеш в реална алтернатива на статуквото. И още  в началото на работата на новия общински съвет г-н Бонев показа, че не е никаква алтернатива. Измъкваше се като мокра връв от всички въпроси по повод това как е гласувал на избора за председател на Столичния общински съвет. В резултат на тези жалки усилия всички разбраха, че е гласувал в подкрепа на управляващите. Такъв човек може да бъде приеман за алтернатива единствено от хора, страдащи от дефицит на нормална мисъл.

За съжаление, никак не са малко тези хора в България. Тъкмо те сътворяват абсурдите, на които сме и на които, без съмнение, ще бъдем свидетели и през тази година.