Коя „паралелна власт” ще бори г-жа Нинова – на Костов или на Станишев?

Желязната истина, че съединението прави силата, нашите предци са доказали още през вече далечната 1885 г. В резултат на европейската карта отново се е появила днешна България.

При това се е появила въпреки, а дори и против волята на тогавашните Велики сили. И сякаш за да докажат логиката на тази истина, веднага след Съединението българите излизат победители във войната със Сърбия. С което показват, че когато сме обединени и единни, може и да не слушаме коленопреклонно нито Лондон, нито Берлин, нито Москва или която и да е друга „велика” столица на уж „старата”, но иначе значително по-млада от нас като история Европа.

За втори (но, уви, и за последен) път показваме силата си, когато сме съединени, през Първата балканска война. После двете национални катастрофи (1913–1918 г.) трайно ни вкарват в ролята на разединена, а оттам и безсилна нация. Която започва да се мрази вътре в себе си, а понякога и направо безсмислено да се избива помежду си.

И така и досега. Една наистина постоянно тлееща гражданска война, която понякога избухва и в братоубийствени пламъци.
Септември 1923-та? Едно абсолютно измислено (и наложено от Москва) въстание, дето после величаеха като „първото в света антифашистко”, отне живота на поне 4000 заблудени, а иначе невинни българи. Но пося семе на омраза, която избуя в следващите десетилетия.

Април 1925-а? Трябва да си абсолютно безчувствен, за да организираш атентат по време на погребение. Което да бъде последвано от изтребване на част от елита на интелигенцията ни. И от още една доза омраза и ненавист между българи и българи.
„Антифашисти” срещу „фашисти” през 1941–1944 г.? Ами нямало е в България фашизъм като политическа система на власт. Но няколко отрязани партизански глави, дело, естествено, не на човеци, а на садисти (и то за пари, не за идеология), водят през септември-октомври 1944 г. до над 18 000 избити без съд и присъда, а след това и до т.нар. Народен съд.

Повярвайте, няма друга държава в Европа, нито сред съюзниците на хитлеристка Германия, нито сред тези от антифашистката коалиция, в която да се е случила подобна по мащаби репресия. Която за пореден път да издълбае не яма, а направо пропаст между „нашите” и „вашите” сред народа.

Тази пропаст не спира да се задълбочава и след това. Уж новото общество е на „равенство и справедливост”, но се появяват две категории граждани – на „пострадалите от мероприятията на народната власт” и на „активните борци против фашизма и капитализма”. Жертвите на „мероприятията” са практически лишени от права (на жителство, на образование и т.н.), докато „активните” ползват все по-разширяващи се привилегии (жилища, коли, постове не само за тях, но и за децата и внуците им). И пропастта става все по-голяма.

Така „дочакахме” 10 ноември 1989-а. Ама наистина просто го дочакахме. Търпеливо, че дори и примирени. Само дето под това търпение и примирение набирахме взаимна злоба и жажда за реванш. А и двете водят не до „съединение”, което да прави силата, а предимно до разединение.

И другите бивши социалистически страни направиха своите преходи към демокрация. Но унгарци (1956), чехословаци (1968) и поляци (1981) имаха своите „генерални репетиции”, а оттам и готови програми как точно да ги осъществят.

Поради липса на подобни „репетиции” нашата обаче беше далеч по-примитивна – уж „антикомунизъм срещу комунизъм, а на практика „граби награбеното” срещу „да спасим ограбеното”. Е, някъде между тези две деструктивни идеи изчезна едно от най-важните условия за успешен финал на прехода – солидарността.

В резултат, първо, той все реално още не е завършил. Второ, от един солидарен преход се превърна в 7 милиона индивидуални такива. И трето, но не и по важност, на всеки временен управник този начин на мислене (и правене на политика) се видя значително по-прост и лесен за осъществяване. И така вече 27 години...

Гледах миналата седмица откриването на новия парламентарен сезон. Г-н Цветанов обясни, че от гледна точка на управниците работите вървят от все по-добре към добре. Патриотите не скриха радостта си, че и те са се докопали до властовия кокал. А г-жа Нинова отново разви любимите си напоследък две тези – за преборване на „паралелната държава” и че БСП-то излизало с „алтернатива за България”.

Посвоему управляващите са прави. Те явно са осъзнали едно от основните правила на демокрацията – че тя е „власт на временни мнозинства” и бързат да го приложат и в практиката. Но сегашната опозиция?

Коя „паралелна власт” ще бори г-жа Нинова? Онази на приватизацията при г-н Иван Костов, от която и тя не пропусна да се облажи? Или тази при г-н Сергей Станишев, който я уволни като свой зам.-министър с мотива „съмнения за корупция”?

Или пък каква „алтернатива за България” предлага БСП? По принцип понятието „алтернатива” означава да излезеш с нещо, което отхвърля сегашното. И какво точно да бъде отхвърлено? Демокрацията? Членството ни в европейските и евроатлантическите структури?

Ами нито едното, нито другото. Пред България днес стоят две големи задачи – успешно осъществяване на председателството на ЕС и не по-малко успешното предотвратяване на емигрантската опасност, която далеч не е отминала.

И да сведеш тези две задачи до „алтернативата” кой колко е откраднал от ремонта на НДК или от изграждането на граничната ограда, означава просто, че за пореден път всяваш в нацията не съединение, а разединение. А то, както е известно, никога не е водело нацията към светло бъдеще...