Къде се покри, г-жо Кунева?

Напоследък обществото ни се тресе ежедневно от (бих казала) „мини-“ протести. Проблемите, които изкарват хората на протест, са важни за тях, но си позволявам да ги нарека „мини-”, защото остават ограничени в съответните групи или територии. Те обаче са показателни за това, че под повърхността на гарантираната и удържана с всички сили от политиците стабилност нещо не просто бълбука, а направо си ври и дори от време на време – кипи. Само преди няколко месеца станахме свидетели на един такъв взрив на обществено негодувание, предизвикал сериозни размествания във властта – главите на един министър на образованието и негов зам.-министър хвръкнаха, а политическите им кариери приключиха.

Говоря за голямото възмущение относно съдържанието на учебните програми в средното образование. Става дума за безумни, новоизмъдрени от някого определения на 5-вековното турско владичество, изхвърляне от учебните програми на патриотични български произведения и класици.
И какво се случи? На пръв поглед станахме свидетели на един типичен за демокрацията процес, в който гражданите и техните позиции бяха удовлетворени от управляващите. Значи отбелязахме един триумф на гражданското общество? Не съвсем. Защото като истински българи няма как да не изпитаме известни съмнения.

Първо: така и не стана ясно защо въобще се налагаше общественото мнение така да бъде разбунено? Още когато се присъединявахме към ЕС, се направи изследване на учебното съдържание, за да се гарантират демократичните и европейски ценности в него и да бъде изключено всичко онова, което не отговаря на тях. И от тогава та до днес периодично общественото мнение бива инжектирано с един измислен дебат. А в политическите комуникации, когато се извършва подобно действие, винаги става дума за съзнателна манипулация.

И този път хората бяха истински разгневени от онова, на което – вероятно, може би, едва ли не, ако, по-скоро май – биха били подложени децата ни. Не защото имаше написани такива учебници, нито дори защото министърът е казал, че това непременно ще става. Не. Не затова. А защото някой някъде така прочел. За пореден път. И българите реагираха – за пореден път. Еднозначно и по познатата схема – родолюбиво и с патриотизъм.

Второ, по учебникарски манипулативна е не само схемата, чрез която ни вкараха в дебата, но и резултатът, който се постигна. За пореден път гражданското общество се преживя като героичен защитник на българските класици, а опитът Петкан да замени Мунчо се увенча с неуспех. Та се питам колко изкривено трябва да е това мислене, което използва любовта ни към децата, за да ни накара да се чувстваме постоянно въвлечени в една измислена битка?!

Измислена не защото проблемите са маловажни, а защото основните въпроси в българското образование пак не бяха дискутирани. Те бяха заметени под чергата и дори пометени от вълната на емоциите и бутафорните спорове. Сега, няколко месеца по-късно и от позициите на удовлетворителната победа, вероятно общественото мнение е готово да бъде малко по-рационално и да си зададе съществените въпроси. Които са свързани с онова, което и до днес политиците наричат реформа. Не бих искала въобще да започвам разговора за качеството на новия закон за образованието, нито този за средствата и тяхното разпределение между частни и държавни/общински училища. Това е тема за дълъг и сериозен дебат, който съм сигурна, че ще започне едва когато се види разрушителният ефект на направеното.

Днес е важно да поставим два въпроса, които не търпят отлагане – липсата на готовност, включително и на учебници, за да започне нормално учебната година на 15 септември. И липсата на сериозни и ефективни мерки за минимизиране на броя на отпадащите ученици. Проблеми, по които г-жа Кунева като министър на образованието така и не дава признак за наличие на позиции и действия. Впрочем, къде се покри, госпожо? По медиите се разхождат някакви нейни експерти и заместници, но нея я няма. Едва ли можем да предположим, че изпитва нежелание за медийни изяви – това не е характерно за Кунева като политик. Неотдавна чешмата вкъщи да пуснеш, потичаше светлият й лик. По-скоро явно става дума за ход, който ще я опази от горещите проблеми в образованието. За нея добре, но за образованието и доверието към действията в тази сфера – едва ли.
Липсата на публичен ангажимент и отговорност на министъра могат да бъдат интерпретирани и като наличие на втори център на управление в образованието. Засега с позитивите определено иска да се идентифицира ГЕРБ чрез г-жа Дамянова, която заедно с премиера публично се появява при всяка позитивна новина – напр. т.нар. дуално образование, което (да припомня) беше прието от предишния кабинет, а сега започва да действа на практика. Следва да обърнем внимание и на г-н Даниел Вълчев, който като бивш просветен министър, съпартиец, близък партиен съратник на г-жа Кунева и опитен политик, няма как да не оказва влияние върху ставащото в министерството. Той е доказал, че умее да се възползва както от обществения гняв, така и от „народната любов“ и изглежда невероятно г-жа Кунева да не се възползва от опита му.

Та, ако се опитаме да обобщим случилото се след голямата емоция около присъственото иго, в образованието проблемите продължават да са повече, отколкото са решенията. И продължаваме да си произвеждаме маса от неграмотни младежи, за които дори няма адекватна статистика. И се питам – при тази демографска криза и намаляващия драстично брой на български деца колко още трябва да намалеят и колко от тях да отпаднат от училище, за да престанем да гледаме на тях като на финансови единици, чрез които се препитаваме или като на основание за политически дивиденти и кариера, а започнем да се отнасяме като към собственото ни бъдеще.

И докога ще възпроизвеждаме един и същ героичен спор, чрез който ще компенсираме собствените си национални комплекси, вместо да превърнем образованието на децата ни в национален приоритет и с него да се заемат професионалистите и личностите, а не разпределителите на постове и власт?