Борисов изгребва дъното на популистката находчивост

„Вярвате ли в чудеса?! Аз – Да! Говорих с г-н Бойко Борисов, да, с г-н Борисов – Министър-Председателя на Република България. Той каза, че независимо от всички сложности и трудности, които ще му струва това, ще прекрати договора, и ще ни остави да работим на летището. Трудно мога да сдържам вълнението си… Пожелавам на всеки поне веднъж в живота си да се почувства така значим. Аз съм чистачка, на която се обади Премиера. Господин Борисов спасява моето семейство, спасява нашите семейства!!! Ние знаем колко трудно ще бъде това за него. Господин Борисов, Бог да Ви благослови!

Евелина Петрова, чистачка на летище София, във „Фейсбук”. Текстът е качен и на страницата на премиера.

Историята не запомня първия, а най-добрия. Затова българската политическа история ще запомни Борисов, а не първопроходника на популизма Жорж Ганчев. Жорж беше изпреварил времето си и беше сбъркал мястото. Кризата на Виденов предстоеше, още не бяха минали приватизационните сини печенеги... И това, естествено, ограничаваше идейния му арсенал почти единствено до „червено-синята мъгла” и някакъв отвлечен патриотизъм. Той се опитваше да прави шоу на публика, чиито вкусове не познава, беше артист с подръчни материали и бутафорен реквизит. Подходящата социална среда на популизма се появи след „най-успешния кабинет” (Костов), когато голямата част от хората осъзнаха, че преходът им е отредил ролята на лузъри. Ударната реституция и приватизация бързо отрезвиха надеждите за лично и всенародно щастие. Едни загубиха спестяванията си в пирамидите, другите - в банковата криза. И властта все по-трудно успяваше да ги храни с бъдеще - „макроикономическа стабилност”, НАТО, ЕС.

Можем да приемем 2001 г. за условна граница, от която започна популисткият подем. Процесите, които набираха сила в предишното десетилетие, срещнаха националнопсихологическата предразположеност и липсата на реална политическа култура на българина и подготвиха почвата за подема му.

Българският популизъм не е изолирано явление. Популизмът взема своето както в страни със слабо развита демократична традиция като България, така и в утвърдените демокрации. Българските политически девиации се проявяват в определен европейски, а и световен контекст – от Хайдер и Жан-Мари льо Пен до Уго Чавес и Ево Моралес. Българските популисти заимстват идеи и практики, поддържат контакти и индуктират престиж и легитимност от западните образци. И колкото и да не ни се иска да го признаем, популизмът не е детска болест на демокрацията. Той е хронично заболяване, за което няма открита ваксина. Популизмът е нещо като грипа. На всеки 4 г. нов щам и трябва да го прекараме, за да хванем имунитет. И също като грипа удря първо в главата.

В съвременния политически речник популизмът носи главно негативни конотации. Популист е синоним на политически спекулант. Но колкото и негативно да сме настроени, трябва да отбележим, че това явление носи понякога и колатерални ползи. Популистките тези са отговор, наистина често грешен, но на реално съществуващи въпроси. Веднъж артикулирани, те не могат вече да бъдат премълчавани. И останалите политици няма как да ги заобиколят. Популистките идеи често поставят реален проблем, понякога дори посочват и вярното решение. Отделен въпрос е дали има искрено желание за промяна и дали популисткият лидер е точният човек.

Популизмът е приказка, разказвана с користна цел. Тя няма нищо общо с действителността, а е врата към паралелния свят на илюзиите и мечтите. Ражда се и избуява във времена на криза в базовите ценности на едно общество. Популизмът е начин да се излъже общественото доверие чрез създаване на лъжлива представа за бързо и лесно решение на тежки обществените проблеми, когато разумните средства изглеждат вече изчерпани и остава само „чудото”. Той извира непрекъснато от бедността (абсолютна или сравнителна), разочарованието от прехода, наличните реални опасности пред нацията (или просто страхове), които се преувеличават. Подхранва се от даденостите на националната психология, от атомизиране на обществото, от краха на моралните авторитети. Той търси и лесно намира виновни, които трябва да се накажат, и неправди, които трябва да се поправят. Ако се опитаме да формулираме закон на популизма, то той би звучал почти като закона за запазване на енергията – никога не изчезва, само преминава от един вид в друг.

Симеон дойде като добрия цар от народните приказки, обвит от аристократичната си харизма и романтиката на роялисткото завръщане след почти полувековно изгнание. Обеща морал и бърз скок в царството на благоденствието. В обществото все още имаше надежди за бърз просперитет и той го обеща: „Не по-късно от 800 дни...”. Но дните минаха и отминаха. Постепенно в обществото се утвърди мнението за реституционното завръщане. Това бързо уби силно надценената харизма. Тя не понесе измерването в декари…

За разлика от „мекия” цар, Сидеров говори на един от най-действените социолекти на популизма - омразата. В социален план той играе на най-тънката струна на хилядите губещи – снема личната вина за неуспеха и я прехвърля върху политическата система. Виновни са тарикатите, а не обикновените хора. И, естествено, обещава реванш след голямото раздаване, национализация на откраднатото. Неговият популизъм е разчетен върху социалния и етнически реваншизъм. За съжаление, демокрацията ни роди много отчаяни хора, които посягат към симулакрумите на Сидеров като към последна надежда.

Ще прескоча бездарните епизодици в популистката сага като Яне Янев и Бареков. Те бяха и си останаха жалки епигони. "Когато пътувам в страната и виждам бедните хора, аз плача. Имам богати приятели, те ме помолиха да кажа - и ние плачем, когато виждаме бедните", опитваше се бездарно да скрибуца по струните на народната душа Бареков, креатурата на КТБ и Пеевски. Опитваше се да се покачи на раменете на големите, но падна лошо. А най-големият сред големите се нарича Бойко Борисов.

По принцип популизмът е набор от антисистемни идеи. Той вирее в опозиция. Ако по някакъв каприз на историята докопа властта, популистът бързо сменя арсенала. На власт става демагог. Но Борисов и на това му намери цаката, без да влиза в личностно раздвоение. Виновните се оказаха в миналото – лошото наследство на тройната коалиция и една световна криза, дошла му като отговор на молитва… През цялото си управление Борисов, подобно на вещиците от „Макбет”, ловко разбъркваше в политическия котел тежка демагогия с личностен популизъм. И не е нужно много да се взираме, за да забележим, че и на власт, и в опозиция Борисов ползва една и съща реторика. От едната страна подклажда демагогски страх от връщането на триглавата ламя, от ужаса, който ще настъпи след него и без него. От другата ежедневно доказваше семейната си и биографична връзка с народа. Филията мас стана символ на управляващия популист. Едно бедно, много бедно детство. „В края на краищата, аз съм ял хляб и лук много години. И сме били най-бедното семейство…” Рано останал сирак (относително рано, на 38 г.), не се научил да яде с нож и вилица, езици също не успял да научи. Сам си кара джипа, носи червен конец за уроки, костюмите му стоят като поръчани по интернет, слуша чалга, пали свещички на Богородичка, през постите яде само боб, леща, лапад и ориз с гъби… Единственият видим лукс – пурите, естествено, са простими. Така де, няма човек без кусур. И много странно, че този човек, който по собствените си признания много обича да си похапва, няма нито една снимка на софра. Дори хляба от ритуалните пити отказваше…

За годините, в които се подвизава в общественото пространство, Борисов изкачи много популистки върхове. И изглеждаше, че няма къде по-нагоре. Но това с чистачките на летището показа, че сме грешали.

Чисто технически не мога да си го представя: звъни премиерът на летището и попада на чистачката. И й обяснява как ще спре договора, сключен от шефа й. Да, да… В христоматийното за популистката риторика изречение „И аз съм прост, и вие сте прости и затова се разбираме”, откровена е само втората част. Явно премиерът смята масата от българите за прости, за да ги лови на бастуна с кривото.

А иначе договорът, който шефът на летище София Щерионов е сключил за почистване с фирма на Сталийски (според „24 часа”), плаче за спиране. Досега летището е плащало на 100 чистачки по 1500 лв., което прави 1.8 млн. лв. годишно. А договорът със Сталийски е за 13 млн. И за четири години да е, пак излиза двойно. Е, не всички пари ще идат в джебето на Сталийски! И други джебета са широко отворени. Летището си има шеф, шефът си има министър, той пък си има премиер…
Борисов, вместо да обясни как неговият близък приятел и партньор по футбол е спечелил тази (и не само нея!) сладка хапка, експлоатира страха за залъка на метачките. То да беше само Сталийски... То е Пеевски, то е Златев… Борисов така рязко прогледна, че всеки нормален човек на негово място щеше да получи инфаркт от видяното. А той изглежда някак подготвен…

Не знам как ще отговори популацията на поредния популизъм. Чух две ватенки в трамвая да коментират. И думите им никак не отговаряха на очакванията на Борисов. Бяха, меко казано, в сексуално ангажиран контекст.

Както казваше месарят Татко Кюлц, „Всичко си има край, само суджукът има два края!”. Борисов вече изгребва дъното на популистката си находчивост. Няма, свърши…