„Кървавият диктатор“ Нинова

Понякога си мисля, че България е заключена в собствената си лоша реалност, която се повтаря отново и отново с найсточивостта на сюрреалистичен сън. 2021 година е типичен пример за това – досега два пъти минавахме през почти аналогични парламентарни избори, а руската рулетка на българските отношения със зловеща сила ни пуска по нанадолнището и на трети опит за гласуване. И всичко се повтаря отново все едно сме в митичното стихотворение на Блок – по телевизията правят парламентарни калкулатри, Таня Буруджиева и Стойчо Стойчев дават мъдри мнения, наставления и хейт, политици от всички разцветки се обясняват и оправдават. А, да, и да не забравим най-важното – вътрешната опозиция на Корнелия Нинова за пореден път ѝ иска оставката. Това последното се е банализирало дотолкова, че съм убеден, че дори самите изразители на мнението вече не вярват в него. Те го ползват единствено и само като знак за идентичност и като билет за телевизионно участие. Защото е необходимо само да напишеш няколко думи срещу това политическо чудовище Нинова, срещу този кървав диктатор и партиен тиранин и пред тебе широко се отварят вратите на телевизионните студиа, дават ти трибуна, а млади репортерки пърхат с красиви мигли и полуеротично ти задават въпроса: „Ама кажете отново – време ли е вече Корнелия Нинова да се оттегли?“. И разбира се, в БСП всеки има право на мнение. Тези, които редовно искат оставката на Нинова, са най-доброто доказателство за това. Казвам го и го повтарям, защото всеки от тях индивидуално веднага ще се ожали каква жертва на кървава репресия е, какъв мъченик на идеологическата кауза, какъв изгнаник от Националния съвет е и как е бил прокуден навън в жестокия свят от демоничното токче на соцпредседателката.

Въпросът с „вътрешната оппозиция“ обаче има съвсем различно измерение, ако го погледнем на епичния фон на изборите. Тоест, ако потърсим причините за двата последователни слаби резултата на БСП – на 4 април и на 11 юли.

Това е въпрос, по който всеки има свое мнение, но смятам, че една от основните причини за слабото представяне бяха вътрешните раздори в БСП. БСП беше последователна, инатлива, шумна и дразнеща ГЕРБ опозиция, тоест налице бяха всички предпоставки не само да не загуби, а да доразвие своя резултат от вота през 2017 г. И въпреки това остана трета. Обяснението тук не се крие просто в появата на „чудото“ ИТН – просто в БСП беше отгледана една яростна вътрешна опозиция, която четири години не спря да се занимава единствено и само с левицата. Навън в света се случваха зловещи събития, корупционните бомби гърмяха от всеки ъгъл, политическият тероризъм на ГЕРБ стана нетърпим, а „опозицията“ са занимаваше единствено с Нинова. Тезите им звучаха от всеки телевизор. Ако ги обобщим, те звучаха така – БСП отстъпва от принципите си, БСП за нищо не става, БСП няма идеология, БСП става лидерска партия, БСП е немощна опозиция, БСП преследва инакомислещи, БСП залита към популизма и какво ли още не. Кажете ми коя партия би привлякла периферия, след като видни социалисти не спираха да се упражняват в това пошло красноречие? Как да убедиш случаен избирател, че ти си последователен и че ще имаш силата да изчегърташ ГЕРБ, след като известни политически муцуни редовно вият от екраните за всякакви несправедливости? Да ви припомням ли, че с активното съучастие на ГЕРБ групата на БСП в 44-тото Народно събрание също беше разрорена. От нея се отцепиха 10 души, които веднага направиха далаверка с ГЕРБ, получиха парламентарни привилегии и достатъчно трибуни, за да разстрелват всекидневно с морален патос Нинова. А какво да кажем за още десетки медии, които съвсем целенасочено не спряха да ровят с мръсни ръце в БСП, за да осквернят всеки порив на истинска сила и възход? Ще ви припомня още един култов случай, който вече е забравен и погребан, но трябва да се вади на бял свят, когато говорим по толкова мрачна тема. В края на юни, буквално десетина дни преди старта на големите протести, на заседание на Националния съвет Корнелия Нинова постави два въпроса – БСП да направи национална подписка за вот на недоверие и да организира протести. Националният съвет (в онзи момент напълно доминиран от опозицията на Нинова) отхвърли и двете предложения. Те бяха отмъстително смачкани, без изобщо да бъдат обмислени. След това същите хора, които погребаха тези идеи, обясняваха от всеки екран как БСП не била достатъчно активна в протестите. БСП можеше да е автентичен лидер на недоволството, но вътрешната опозиция реши друго.

Не ме разбирайте погрешно – не се опитвам да напиша пълна индулгенция на Корнелия Нинова, най-малкото, защото тя едва ли има нужда някой като Матросов да се хвърля да я брани. Тук става дума да опишем автентичните процеси в БСП и да ги освободим от хватката на умишлената демагогия и словоблудство, в която са потънали. А Нинова вероятно сбърка, че след нейната смазваща победа на прекия избор продължи да отговаря на постоянните провокации, които от един момент нататък се превърнаха в единствения вътрешнопартиен живот в БСП.

Това ни доведе до кошмарната 2021 г., когато левицата с очите си видя как други партии паразитират върху плодовете от нейния опозиционен труд и се изстрелват в стратосферата. Точно слабите резултати обаче дадоха хранителна среда на прословутата „оппозиция“, която отново получи златния шанс за изява. Недоволните дори си създадоха нещо като обединение в БСП, наречено „Социализъм 21“ и пуснаха на пазара поредното искане за оставка на Нинова. И тук се получи нещо интересно, което си струва да бъде отбелязано, защото то не отговаря на никаква идеологически последователност. Вечните критикари бяха бесни, че БСП не се вписва в „силите на промяната“ в 45-ия парламент. Прочетох много съскащи мнения по темата, а новото обединение дори пусна декларация с такъв въпрос – иска ли БСП да е част от промяната или не? След това изминаха много луни, още едни избори, ИТН се пречупи и започна преговори с всички партии, успя да се скара с част от тях и получихме нова декларация – как БСП за нищо не света не бива да подкрепя кабинет на ИТН. Това е идеологическа гъвкавост, на която всяка тайландска стриптийзьорка би завидяла. В такава ситуация на двоен обстрел едва ли друг лидер щеше да издържи. Но истината е, че Нинова успя да излезе и от тази криза и да проведе преговорите с ИТН по учебник. Именно тя даде показно как трябва да се постъпва принципно в такива ситуации. И не че това ще бъде оценено от нейните врагове, но хората виждат. Въпреки бурята от кал срещу левицата стана ясно коя е партията със здрав разум и мисъл за държавата.

Всъщност дотук си говорихме за постоянните атаки на вътрешната опозиция, а всъщност големият въпрос е съвсем друг. Големият въпрос е защо те въпреки титаничните медийни ресурси, впрегнати в тяхна полза, въпреки постоянния журналистически съпорт не успяха да превземат върха на БСП. Отговорът е много прост – всеки нормален социалист в момента, в който види лозунга „Незабавен конгресс“, е наясно какво искат да направят противниците на Нинова. Те искат да отменят всичките ѝ реформи – прекия избор, мандатността на народните представители, изобщо цялата демократична мощна вълна, която пусна тя в партията. Всъщност тази опозиция е израз на гневното минало, а не чертае образ на светло бъдеще. И заради това тезите им отдавна са увиснали немощно в пространството и се четат и споделят от един изключително тесен кръг хора.

Срещу БСП се водеше яростна война в течение на години. Мисля, че е крайно време да го признаем. БСП беше атакувана отвън и отвътре и тази тактическа сплав се оказа най-голямата слабост на кресливите телевизионни говорители. Те говорят за успокояване на партията, за диалог, а всъщност имат предвид единствено махането на Нинова. Говорят за оздравяване, а всъщност искат да ампутират новото. Това е безкрайната политическа слабост на тяхната позиция. И го казвам не тържествуващо, а с лека тъга. Обичам в левицата да се водят автентични идеологически спорове. Но презирам всеки, който интригантства на дребно и подло като поръсва всичко това с идеологическа пудра, за да изглежда принципен. А безпринципността винаги лъсва. Независимо от телевизионните турнета.