Ветеранът от Народния театър Михаил Петров: Стефан Гецов и Славка Славова бяха страховити актьори  

Михаил Петров е от най-ярките актьори в новата история на Народния театър. Неотдавна той отбеляза 40 г. на сцената на първия ни театър с премиерата на “Лунатици” от Кен Лудвиг.

Спектакъл, в който сме свидетели на великолепното му превъплъщение в ролята на Дордж Хей - директор, режисьор и главен актьор в частен пътуващ театър в Щатите.
Завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1971 г. в класа на проф. Любомир Кабакчиев. В биографията му са записани повече от 100 роли и над 20 режисирани от него постановки. Участва в десетки филмови и телевизионни продукции и сериали, сред които са: “Вятърната мелница”, ”Звездата на Индия”, “Вестникар ли?”, “Ветрилото на лейди Уиндърмиър”, “Неочаквана ваканция”, “Хайка за вълци”, “Людмил и Руслана”. Озвучил е над 500 продукции за БНТ, сред които и всички мъжки роли в 37-те пиеси на Шекспир, продукция на Би Би Си.

Има повече от 2000 записа в Националното радио.

През 2000 г. прави режисьорския си дебют в Народния театър с “Пуканки” от Б. Елтън, в който играе и една от главните роли - Брус Деламитр. След това поставя и играе във “Времетръс” от Курт Вонегът, “Зимата на нашето недоволство” от Джон Стайнбек, “Човекът, който прави дъжд” от Ричард Неш”, “Обир” от Джо Ортън, спектакъл, който още е в репертоара на Народния театър. Сред постановките му са и “Черна комедия” от Питър Шафър, “Където улиците нямат имена” от Д. Златинов и “Оркестърът” от Жан Ануи.

Носител е на множество награди, сред които: “Аскеер 1991” за поддържаща мъжка роля в “Дванадесет разгневени мъже”, Наградата на САБ през 1999 г. за водеща мъжка роля в спектакъла “Бившата мис на малкия град”, Наградата на актьорската гилдия към САБ, 2004 г., за авторския му моноспектакъл “Зимата на нашето недоволство”, включен в селекцията на престижния фестивал “Актьор на Европа”.

- Кога разбрахте, че да бъдете актьор е вашето призвание?

- Родителите ми бяха актьори. Атмосферата около мен винаги е била театрална и заслугата да се кача на сцената и толкова време да се задържа на нея едва ли е само моя. Още от малък разбрах, че ще следвам техния път. Започнах да се занимавам с театър в Двореца на пионерите. През 1961 г., още десетгодишен, изиграх главната роля във филма “Вятърната мелница”.

Родителите ми ме подготвиха за кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ. Не бяха възторжени, но го приеха като мой избор. Приеха ме в класа на проф. Анастас Михайлов. Така започна моят път през магията на театъра.

- Само на 24 г. вие сте вече в трупата на най-елитния български театър още от времето, когато в него се изявяваха такива сценични легенди като Славка Славова, Георги Георгиев - Гец, Андрей Чапразов... С кои от тях имахте щастието да си партнирате?

- Партнирал съм си може би с най-големите актьори за 70-те и 80-те години на миналия век. Да, срещал съм се на сцената със страховити артисти - Асен Миланов, Стефан Гецов, Таня Масалитинова, Славка Славова, Ружа Делчева, Виолета Бахчеванова и по-младите от тях Виолета Гиндева, Добринка Станкова, с която сме състуденти от ВИТИЗ, Сава Хашъмов, Милена Атанасова, Ванча... Много са. Не мога обаче да не сложа на първо място Андрей Чапразов. Той като дишаше, беше артист, като ходеше по земята - също. Отличителна черта на това поколение беше тяхната артистичност и в живота. 

- Спомняте ли си знакови моменти?

- Една от първите ми роли в Народния театър беше в “Тази малка земя” на Георги Джагаров. На премиерата бях изключително развълнуван, притеснен, уплашен... По това време Народният беше в един от последните си дълги ремонти и затова играхме на сцената на “Сълза и смях”. И по време на второ или трето действие, вече не помня точно, Андрей Чапразов, който играеше отрицателна роля в стила на соцреализма, както му върви епизодът с Асен Миланов, дъската на сцената заскърца. По принцип тези дъски не са от най-равните. Чапразов огледа скърцащата дъска под крака си и изигра един блестящ етюд в рамките на минута и половина. Диалогът му с Асен спря. Страхотни аплодисменти последваха. И в момента осъзнах, че от една тъпа битова случка той направи събитие, защото просто можеше да го изиграе. 

- Как днес младите се вписват в трупата?

- Не искам да правя никакви сравнения. В театъра имаме едни прекрасни млади колеги, които тепърва ще стават професионалисти, въпреки че техните приятелки журналистки вече ги обявиха за гении, което е смешновато. Само със снизхождение можем да погледнем на тези неща, защото актьорското майсторство не се научава за два дни. Механизмите на награждаванията в наши дни също са ми познати. И те са далеч от обективните.

- Поканихте една от иконите на българския театър и кино от 90-те години на миналия век - Виолета Гиндева, да участва в “Лунатици” на сцената на първия наш театър след 20-годишно прекъсване. Това провокация за двамата ли беше, или пресметнат риск?

- Винаги съм бил убеден в нейните професионални качества, а годините за можещия нямат значение.

- Твърде ангажиран сте с вашите арт изяви. Семейството ви проявява ли разбиране?

 - Търпимост трябва да има от партньора от другата страна. Нашата професия отнема много време, много енергия. Ставаш интровертен за определени периоди от живота си, потъваш в тези роли и превъплъщения. Малко или много това изтласква вниманието, което един нормален човек трябва да има към семейството си. Да, то е въпрос до човек и до манталитет, разбира се, но все пак се иска изключителен стоицизъм, интелигентност и търпимост от страна на партньора. В моя случай Господ ми е изпратил манна небесна. Моята съпруга е изключителен човек, професионалист от висока класа. Върши си работата. Ходи по конгреси. Не се интересува от медийната и светската суета.

- Но тя е с твърде различна професия от вас?

- Да, у дома съм заобиколен от лекари. Съпругата ми и синът ми са медици. Ако човек има нужда от персонален лекар, аз имам двама. Но да оставим шегата настрана. Лекарите са сладури. Имат отношение към нашата работа. Поне моята съпруга, с която сме заедно от 40 г., проявява интерес към професията ми. Синът ми е много артистичен. Забавлява приятелите си. Но никога не е проявявал интерес да се изявява на сцената.

- Каква е вашата равносметка днес от висотата на преживяното на сцената и в живота.

- Определено съм щастлив човек, но откакто до мене е моят 5-годишен внук Борис, вече се чувствам още по-щастлив. В професионален план не мисля да намалявам темпото. Ако даде Бог, имам намерение да свърша много полезна работа.