Светлин Русев: Няма да стана храна на чакали!

Вера Чалъкова


Светлин Русев е завършил живопис при проф. Дечко Узунов в НХА, в която преподава от 1975 г. Председател на СБХ 1973-1985 г. Бил е зам.-председател на Комитета за култура (1982-1984). Директор на Националната художествена галерия (1985-1988). Един от инициаторите на Клуба за защита на град Русе. Депутат в VII Велико народно събрание (1990). Академик от 2001 г. По-важни отличия: Голямата награда на СБХ (1986), “Владимир Димитров-Майстора” (1987), “Габриел Оливие”, държавната награда “Паисий Хилендарски” (1981), “Рене Бежа” на фондация “Тайлър” (2007), орден “Стара планина” I степен (2008).

В началото на февруари т.г. големият художник претърпя инфаркт, след който бързо се възстанови и влезе в обичайния си забързан работен ритъм.

Преживява ли сърдечна криза българската култура, кои са най-големите му страхове и разочарования, обречен ли е да оцелее истинският творец, маестрото разкрива преди 24 май в „Ретро”.


- След като прекарахте инфаркт, се пошегувахте, че и вие „правите грешки”. Нали няма да допуснете други „грешки”, г-н Русев?

- За съжаление, „грешките” не са непредвидими и доколкото зависят от моето примерно поведение, не бих ти допуснал но както знаете - Друг решава и да се надяваме, че ще бъде малко по-снизходителен...

- Взехте ли си поука след премеждието, намалихте ли бясното темпо, ще промените ли начина си на живот?

- Дотолкова, доколкото е възможно, без да нарушавам естественото си поведение. Но ние винаги си вземаме поука от грешките, за да ги повторим отново.

- Вашият график е по-натоварен от програмата на президент - цял ден сте по срещи и изложби и чак нощем намирате време да рисувате. Откъде черпите енергия?
- Аз не знам колко е натоварена програмата на президента, но като го слушам понякога, имам чувството, че малко много му идват задълженията и отговорностите, или преумората много му личи...?! Основният източник на енергия, поне за мен, е чувството на вина за несвършената работа, а тя (работата) не се съобразява имам или нямам енергия.

- Кои са последните картини, които нарисувахте, кои са новите ви теми и провокации?

- Последните, които направих, са в изложбата „Късчета памет и пейзажи от Охрид”. За творческите провокации да не говорим - преди резултата!

- В инфаркт ли е българската култура, преживява ли сърдечна криза?

- Доколкото световното изкуство преживява сърдечна криза, дотолкова и родната култура. Опасявам се, че много станаха лечителите, загрижени за здравето на българската култура. А тя и без тях оцелява.

- Често казвате, че илюзиите ви са рухнали. Появяват ли се нови на тяхно място?

- Ние непрекъснато живеем с илюзии. Ако нямам илюзии, трудно можеш да стигнеш до някаква надежда. Много ме плашат реалистите без илюзии, на които всичко им е ясно. Но и илюзиите са различни - от едни се стига до надежда, от други - до катастрофа - това са обикновено политическите илюзии - по-точно измами.

- Повече от четвърт век след промените успя ли културата ни да заживее свой живот, или падна жертва на комерсиализацията и зрелището?

- Цялата световна култура до голяма степен е жертва на комерсиализация и зрелище. Въпреки това във всички направления има сериозни и трайни неща. Иска ми се да вярвам, че конюнктурните модни и пазарни критерии ще останат като характеристики на времето, а не като мярка на сериозните и трайни духовни истини.

- Защо интелектуалците се отдръпват, капсулират се и не участват в обществено-политическия живот със собствената си позиция като водачи на нацията?

- Интелектуалците не са се отдръпнали, но и най-мъдрият глас не може да се надвиква и бори с обществено-политическата корида. В началото на прехода една голяма част се включиха с надежда за някаква промяна! „Промяната” е известна. Както и разочарованието на излъгания електорат. Стилът на обществено-политическия живот, независимо от всички съвременни форми на влияние, изключва каквато и да е чуваемост на нещо смислено и умно. А бяха казани много сериозни и тревожни неща, но потънаха в общия хаос. И да се появи Емил Зола с неговото „Аз обвинявам” - във „Фейсбук” най-малкото ще го омърсят и изгаврят с него...!

- Кога се случва духовната смърт на един творец?

- Когато смеси духовното си призвание със съображения, независимо какви - политически, икономически, битови и, разбира се, когато приспи съзнанието и таланта си в славата и самолюбуване на собствения Аз! А изкушенията „дебнат” отвсякъде!

- Опитва ли се властта да превърне интелектуалците в обслужваща сфера? И има ли управляващата прослойка своите изявени интелектуалци?

- Загубих представа коя и кои са управляващата прослойка. Най-комичното е, че когато наближат избори, се сещат да направят някакви интелектуални сборища, на които изобщо гласът им не се чува! При една по-голяма политическа култура властта не би трябвало да се лиши от възможностите на интелектуалците, но за добро или лошо, когато хората на духа се превърнат в обслужване на политически каузи, в повечето случаи им остават само нереализираните илюзии. Не виждам барикада, на която власт, мъдрост и изкуство да застанат заедно. Няма такава митница!

- Само икономически ли са причините за кризата в духовността, или има друг двигател на упадъка?

- Най-малко икономически! Световното разложение буквално изхвърли духовността чрез всички свои форми на влияние и внушение... Духовността пари не носи! В търговете се разиграват милиони, но това не промени общия климат.

- Казвате: „Пред днешна България съм безпомощен”. Кое е най-голямото ви разочарование?

- Айде да не си чоплим пубертетните пъпки на надеждата! Разочарованията са си мои и не искам с тях да храня чакалите, които толкова години ме наобикалят!

- Заживя ли свой собствен живот шумно коментираният нов музей „Квадрат 500”?

- Музеят е от малкото големи неща, които се случиха в нашата културна история. И това трябва да се осъзнае от всички, които по-малко или по- успешно се правиха на специалисти, докато други си вършеха работата! Музеят заживя свой собствен живот, друг е въпросът, че все още неговите нужди и неговият капацитет на полезно действие са много по-големи. Изненадата, особено на чужди специалисти, е изключително голяма и от колекциите, и от формата на показването им. Мисля, че е време не да защитаваме очевидното, което е направено, а да го показваме и развиваме професионално.

- Казвате, че сериозният художник е обречен да оцелее. Но каква е цената?

- Няма цена! Животът няма цена!

- Случи ли се „Писмото до Светлин“ на Константин Павлов? Постигнахте ли
„Величие“?
Безвремие!
Самотност!
Пустота!
В коя част на Пътя сте?

- Нивото, на което се случват прозренията на поетите, са извън публичния словесен пазар. Не ме вкарвайте в изкушение! В коя част на пътя съм - друг решава, аз само отговарям за моето по-смислено минаване по неговите непредвидими пътеки.

- Кои са най-големите ви страхове?

- Хаосът, който мога да оставя на близките си, и на хората, които държат на мен като човек и художник.

- Не се ли уморихте да се надпреварвате със себе си?

- „Луд умора няма!“.

- Често ви се е налагало ла се борите срещу фалшификатите в арта, които убиват изкуството. В един вестник ви обвиниха, че мамите баровци с ментета на класици и покрай това ви упрекнаха в още какво ли не. Сега вие подемате съдебна битка с тях, защо си цапате ръцете?

- За съжаление, налага се да се боря и срещу фалшификатите на собствените си работи. Вестничето е достатъчно известно с жълтенията си и се нарича „Уикенд”. Това, че се занимава по най-гнусен начин с мен - нито ме изненадва, нито особено натъжава! Но там намесват имената на двама сериозни колекционери - с абсолютно доказани от всички страни произведения. Нещо повече - някои от тях са купени от търг от чужбина! С две писма помолих главния редактор да се разграничи от поръчковата публикация. Не последва никакъв отговор! Изглежда опозоряването на името на някого в собствения му вестник не го засяга!? Надявам се, че като си платят, колкото и минимално за тях да са стотина хиляди лева, ще разберат цената на клеветата и лъжата. При тези случаи човек си цапа душата, не само ръцете. Но това е нашата упорито поддържана и платена действителност. А вие ме питате за духовния климат!?

- Правите вернисаж за почитателите си на всеки ваш рожден ден. Миналата година посветихте изложба на Йордан Кацамунски. Каква ще е изненадата на този 14 юли?

- Не знам. Ако има - ще видите!

- Не мога да не ви попитам за политическото театро, което пак се вихри с пълна сила - препирни по Изборния кодекс, страсти около президентските избори, предчувствие за предсрочни избори... Вълнува ли ви злобата на деня, или вече гледате иронично и с омерзение на родния политически цирк?

- Колкото и да се опитва човек да се опази от публичното „позорище”, не може да се отърве! Времето на иронията и омерзението останаха някъде в началото на прехода. Страхувам се при някои от сложните номера в цирка, а те – артистите, наистина непрекъснато ни изненадват със салтоморталетата си, заедно с тях да не пострадат и зрителите. А при подобен цирк това е неизбежно.

- Говори се, че зад Корнелия Нинова стоят хора с дебели портфейли. Как ще коментирате избора й за лидер на БСП и заканите й да се свали кабинета „Борисов”. Подхожда ли за случая изразът „гладна кокошка просо сънува”?

- Кой и кои стоят зад Корнелия Нинова - нито знам, нито ме интересува. Единственото, което ме смущава, е, че вместо така нужното на всички ни съгласие се декларира опозиционна твърдост. С това нито се печелят нови привърженици, нито се връщат старите, което показва за кой ли път, че нищо ново не сме научили и нищо старо не сме забравили.