- Йълдъз, как се запознахте с вашия съпруг - турския топполитик Али Динчер, който си отиде от рак?
- Първото ми отиване в Турция беше през 1990 г. Поканиха ме на концерти в Истанбул. Оттогава често започнах да ходя - на концерти, на турнета. При едно отиване имах покана от националната телевизия в Анкара за музикална програма и тогава един приятел дипломат ни запозна с Али. Той беше по това време един от най-младите депутати в парламента от Народнорепубликанската партия на Кемал Ататюрк.
Покани ме на обяд в ресторанта на парламента. Беше поканил и една от най-известните журналистки да направи интервю с мен.
Направи ми впечатление като изключително ерудиран човек - той страшно много четеше, имаше изумителна памет и страхотни познания в изключително много области – литература, изкуство, история... Като го гледах на тази първа наша среща на обяд, си помислих: съпругата на този човек с какво ли се занимава, аджеба? Не знаех, че не е женен. И през ум не ми мина тогава, че след една година
аз ще бъда тази жена
/смях/. По това време аз толкова много пътувах, че въобще нямах в главата си мисълта за женитба. Имах много проекти в Париж, въобще не се задържах в България. По-нататък, когато имах концерти в Истанбул и Анкара, започнахме да се виждаме. Опознахме се...
- Кога и как дойде предложението за брак?
- Това се случи в Истанбул. В неговата депутатска кола. Той беше шеф на парламентарната група на тяхната партия. Пред нас се движеше една булчинска лимузина. Казах спонтанно: „О! Колко интересно - в картонени кръгчета като цветя са вплетени буквите на младоженците! Не съм виждала подобно нещо в България!” Тогава Али ме попита на английски: “Ще се омъжиш ли за мен?!” За да не разбере шофьорът. А те вече знаеха всички...
Няколко дни по-късно в неговия кабинет в парламента Али ми каза:
Али обаче трябваше да замине на едно заседание на НАТО в Копенхаген. Предложи ми: “Хайде да се оженим в Копенхаген!” Казвам: “Добре!” Той замина преди мен, аз по това време участвах на джаз фестивала в Истанбул. След последния концерт направих един букет от най-хубавите цветя, които ми бяха подарили, и тръгнах. Оженихме се в турското посолство – присъстваха турските и българските депутати, които бяха на съвещанието на НАТО. Оженихме се през 1993 година и си пожелах на 10-годишнината от сватбата да се върнем отново в Копенхаген. И така се случи, че наистина десет години по-късно ме поканиха за концерти в Дания. Тогава и двете посолства - българското и турското, се надпреварваха кой повече да ни глези. Разкарваха ни със специална кола, датчаните пък дадоха коктейл в наша чест.“Ако направим сватбата в Анкара, ще стане митинг, нищо няма да разберем от нашето тържество, от цялата церемония. И в София ще бъде същото стълпотворение. Най-добре да се оженим на една яхта, капитаните имат право да женят.” И аз казах: “Добре!”
- Кога разбрахте за страшната болест на съпруга си?
- След тежка кампания за парламентарни избори. Али страшно много работеше. Нечовешки! Една подутина се появи на лимфен възел на врата му. И като отидохме на преглед, откриха лимфомата. Веднага започна лечението. Уж всичко вървеше добре, но се разболя и от хепатит Б. Това го съсипа. Късно беше открита болестта. Обаждаха се на негови роднини, на много хора се обаждаха, за да търсят донор на черен дроб. Но въобще не се наложи. Ракът го уби... Той беше много здрав човек. В здравния си картон до този момент той нямаше нито една болест и нито едно изписано лекарство. Неговият род са все дълголетници – дядо му починал на 104-годишна възраст, баба му - на 98.
- Али Динчер е бил много обичан в Турция...
- Шест месеца след като Али си отиде, кметът на Анкара нарече един огромен прекрасен парк от 70 000 декара на негово име, и то точно в квартал “Батъ Кент”, който мъжът ми, 30-годишен, когато е бил кмет на Анкара, е построил. В парка има 6-метрова статуя на Али в цял ръст.
През годините често ходим с дъщеря ми Суна там и ни е много приятно, когато виждаме как минават хора и, хванали децата си за ръка, се спират да им обясняват кой е този човек. Суна изпитва голяма празнина от липсата на баща си. Трудно е...
- А вие допускате ли, че може да се появи нов мъж в живота ви?
- Нямам необходимост, откровено казано. Неговият дух е изключително силен. И досега го чувствам около себе. С някой мъж, който и да е той, аз неволно ще правя сравнение. Той освен любовта ми беше и големият ми приятел, което не се случва често...
- Осмелихте ли се вече да изпеете песента, която той много е обичал да му пеете?
- Не, още не... Това е една турски народна песен, в която се пее за Али.
- Спомнят ли си и досега за него хората, политиците?
- Вече има паркове на негово име и близо до нашата къща, и в Измир.
До днес, когато отивам в парламента, хората веднага се сещат за него - от полицаите на входа до бившия президент Абдула Гюл, който беше наш комшия - до върха, както се казва. Али не разделяше хората. Той беше еднакво дружелюбен и към чистача на улицата, и към човека на висок пост. Мисля си, че всеки един ден ще си отиде от този свят, но колко хора ще оставят такава следа?...
Али обичаше много България, защото това бе родината му
Те са се изселили през 1950 година цялото семейство. Като депутат в парламента беше създал българо-турско парламентарно дружество. Беше с много добри чувства към България и правеше всичко възможно двете страни да се сближат, да имат повече контакти. Аз самата съм с двойно гражданство - българско и турско.
- Близка сте с Вежди Рашидов, той ви е запознал с турския президент Тургут Йозал и така се случва, че вие двамата сте хората, които се срещат с него вечерта преди смъртта му. Какво се случи?
- Бях в София на изложба на Вежди и той ми каза: “Знаеш ли, в Анкара ще имам изложба и съм поканил Тургут Йозал /тогавашния президент на Турция – б.а./. Каза, че ако има възможност, ще дойде! Ела и ти!” Ние вече бяхме заедно с Али и отидохме на изложбата двамата. Али, разбира се, добре се познаваше с Тургут Йозал... Тогава Вежди се запозна с Али. Йозал дойде, по протокол трябваше да остане половин час, той се задържа час, час и половина. Говорихме много с него, той беше непринуден човек, аз пях без съпровод. Каза ми: “Вие сте гласът оркестър, това е невероятно!” На следващата сутрин Йозал почина. Внезапно, получил сърдечна криза. Вестниците публикуваха снимка на Тургут Йозал от откриването на изложбата и писаха, че последните хора на изкуството, с които се е срещнал Йозал, сме ние с Вежди.
- Къде живеете в Анкара?
- Мястото, където живеем, е в един от най-хубавите квартали на Анкара, на 1300 м височина, с хубав парк и прекрасен хълм с борова гора, със страхотен изглед и към планина, а голяма част от града се вижда от птичи поглед, въздухът е много чист, няма никакъв шум.
Домът ми е уютен, за всеки има място. Имам отделна работна стая с пианото ми, с библиотеката с нотите и въобще всичко, което е необходимо за един музикант. Дъщеричката ми Суна също има отделна стая. Майка ми Неврие също живее при нас през зимата. Изключително всеотдаен човек е, да е жива и здрава.
- Дъщеря ви Суна вече е голяма, с какво се занимава?
- Суна след няколко месеца ще навърши 19. Завърши музикална гимназия, приеха я с контрабас в Консерваторията. В Турция е малко по-различна системата. Под една “шапка” се учи от първи клас до завършване на висшето образование. Тя учи от първи да шести клас пиано в друго училище, но след това се прехвърли в това с контрабас.
Приета е и в София, в Музикалната академия, беше първа по успех на изпита по контрабас. В началото на септември иска да се пробва и в още една консерватория в Анкара. Тя сама ще реши къде да учи.
- А пее ли?
- Като малка – да. През 2003 година издадохме албум с детски песни на български и на турски, на който спонсор беше мъжът ми. В него пеем майка ми, племенничката ми, дъщеря ми и аз. Заедно. Тогава Суна беше едва на 5 години. Албумът доста добре се продаваше.
Спечели две престижни награди в Турция. Издадохме същия албум с песнички и тук, но на български. Но сега пак започна да се интересува от пеене, да видим...
- Суна знае добре български...
- Тя знае и турски, и български. Мога с гордост да кажа, че знае много добре български. Всяка година по цяло лято я изпращах в София при майка ми. Още от 2-годишна я давах в детската градина в квартала с цел да учи български език. На моите концерти в Австралия и в Америка се запознах с много семейства, чиито деца не знаят въобще български. Незнанието на езика отдалечава децата от страната и те все по-малко се интересуват от България.
- Изпитвате ли понякога носталгия по България?
- Носталгия изпитват тези, които си идват веднъж в годината или на 10 години веднъж, или въобще не могат да дойдат. Аз често си идвам с различни проекти и живея в съседна страна. Да му мислят тези, които живеят далече от България. Много често се чуваме и виждаме с мои приятели и роднини. Голяма част от моите роднини са пръснати по света. Брат ми живее в Щатите, имам братовчеди в Тунис, в Израел, във Франция...
- Да ви върна към миналото. Чувствахте ли липса на толерантност към вас заради етническия ви произход?
- Като дете в квартала около църквата “Св. Седмочисленици” в София винаги са се отнасяли толерантно към мен. В началното училище си спомням учителката, когато ставаше дума за историята и турското робство, децата ме погледнаха особено, а аз бях единствено турско дете в класа. Учителката им каза: "Деца, има и добри турци, да знаете..." Но всъщност приятелите, които съм имала и имам още от детинство, са били винаги толерантни към мен. Не съм имала проблеми нито в училище, нито по-късно в Консерваторията.
- Как преживяхте т. нар. възродителен процес, насилствената смяна на имената на българските турци през 1985 година? Бунтувахте ли се по някакъв начин?
- През 1985 г. аз бях много потресена от всичко това, което се случва, защото то беше съвсем неочаквано.
Не, не съм се бунтувала срещу това
но просто бях потресена. Не знаех какво става и защо става, защото нищо не се обясняваше, нищо не се казваше - защо е това, каква е причината... Бях в шок, защото лично аз до този момент не съм имала проблеми и изведнъж за един-два месеца се сменят имената на всички турци, които живеят тук. Не разбирахме - ние сме граждани на тази страна, израснали сме с тази култура, въобще - това е Родината ни! Защо е необходимо? Аз и досега не знам каква е била причината за това и за какво се е направило...
Имаше и отчаяние, разбира се. Не знаехме докога ще продължи тази смяна, тъй като никой нищо не ни казваше. Накараха ни да подадем молба, че искаме лично, по свое желание, да го направим. Всеки един беше принуден да смени по този начин името си, защото, ако не го смени, той просто нямаше как да съществува в тази страна или пък трябваше да избяга... Имаше опашка в службата и ние бяхме отишли с майка ми.
Преди нас имаше момиче, което се казваше Сузан, и майка ми каза, защо не опитам и аз с това име, ако мине с едно добавено "а" накрая. И така от Йълдъз Ибрахимова станах Сузана Ерова. Веднага след това аз имах голямо турне в Съветския съюз - от Ереван до Мурманск. Интересното беше, че руснаците бяха дошли месеци преди това в София и след като чуха мои изпълнения, сключихме договор за това турне.
Тогава официалната ми покана от тях беше до Йълдъз Ибрахимова. На летището в Москва, като минавам през паспортния контрол, на документа ми пише Сузана Ерова, а руснаците, които ме посрещат, чакат Йълдъз Ибрахимова! Беше интересно това, че афишите за това турне бяха вече отпечатани като Йълдъз Ибрахимова и тези, които анонсираха моите концерти, също ми казваха Йълдъз. Така в България бях Сузана Ерова, а в Съветския съюз - Йълдъз Ибрахимова.
- Имате ли други куриозни моменти, които сте преживели заради тази смяна на името?
- Това беше през 1990 г., на един концерт в НДК. Бях си променила цвета на косата, прическата, всичко. Мои колеги и приятели музиканти дойдоха при мен след концерта и ми казаха, смеейки си, че до тях са седели момче и момиче, коментирали и се възмущавали:
“Тази Йълдъз Ибрахимова изцяло имитира Сузана Ерова!”
Да, имала съм доста случки, които звучат като вицове.
- Като певица сте невероятен импровизатор! Преди години дори пяхте по цветовете на Джон Кейдж на 5 езика и 10 цвята!...
- Да, ноти нямаше. Представете си една електрокардиограма - това е една подобна на графика, пресечена на части схема, и всеки цвят показва по какъв маниер да пея. Червеното е алт, жълтото - сопран, синьото е джаз, светлосиньото е детски глас, зеленото е англосаксонски фолклор, оранжевото е пеене в ориенталски стил, лилавото - ала Марлене Дитрих, и т. н. Всичко е на базата на импровизацията.
- Как успявате да съхраните уникалния си глас?
- Моят живот досега е фиксиран върху тези 1,5 см, колкото са двете гласни струни. Живея за това. Още от 14-годишна, когато започнах да вземам уроци по пеене, моята учителка ме научи на хигиена на гласа. А това е да живееш и да пазиш този инструмент, който се намира вътре в теб, който е изключително нежен и чувствителен. И да знаеш, че нямаш резерва. Музикантът винаги може да смени инструмента си, и то с по-хубав, но при нас няма никакъв шанс.
- Спазвате ли някакъв строг режим?
- Спазвам хигиена на гласа. Той винаги трябва да бъде в най-комфортно състояние. Най-малкото дращене на гласните струни ме притеснява и вече не съм на сто процента концентрирана. Вниманието ми е насочено как да преодолея тази пречка. Никога не съм пушила, не пия студено, не пия горещо, не пия газирано. Преди концерт лягам максимално рано, за да запазя и енергията, и гласа си.
Не ям сладолед например през деня или няколко дни преди концерт. А когато го ям, то е след около един час, вече напълно разтопен.
Това не ме дразни, но хората отстрани ме питат: ”Как живееш така?” Живея и съм на „ти” със себе си. Сцената за мен е всичко. Там се чувствам най-добре. Дори да изляза с температура, с кашлица – горе всичко забравям и всичко изчезва. Веднъж след концерт дойдоха да ми благодарят, че моят глас ги е изпратил в Космоса. Отговорих: “Аз трябва да ви благодаря, защото и аз бях там заедно с вас!”
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
ДОСИЕ
Джаз примата Йълдъз Ибрахимова започва да се занимава с музика едва 10-годишна. Завършва с отличие музикалното училище "Любомир Пипков", а по-късно оперно пеене в Държавната музикална академия. Дебютът й на сцената е през 1975 г. с джаз квартета на Марио Станчев. Впоследствие работи с музиканти като Любомир Денев, Огнян Видев, Веселин Николов, Петър Петров, Антони Дончев и Боян Воденичаров.
По време на т.нар. възродителен процес Йълдъз е принудена да смени името си. В периода между 1985 и 1990 г. прави своите музикални изяви като Сузана Ерова. Под това име концертира с формациите “Джаз линия” и “Акустична версия”, а за един сезон е и солистка заедно с Теодосий Спасов на “Бели, зелени, червени”.
Йълдъз Ибрахимова е преподавател по джаз пеене в METU (Близкоизточен технически университет) в катедрата по музика и изящни изкуства и в музикалния факултет Baskent University.
Звездата преживя тежко смъртта на съпруга си и прави огромно усилие, за да се върне отново на сцената.
Това лято голямата певица за трети път направи майсторски клас на Лятната музикална академия в Созопол. Изнесе концерт на фестивала “Варненско лято” с Варненската филхармония с участието на Теодосий Спасов и Христо Йоцов, концерти с Разградската филхармония.
Сега на 16 септември ще пее в Амфитеатъра в Пловдив, а на 18 септември - в Русе. На 20 октомври с Разградската филхармония ще представи програмата “Класик, джаз и етно” в Зала 1 на НДК.
Все още няма коментари