Вежди Рашидов: ДС опита да ме вербува със сила

V Вежди Рашидов е два пъти министър на културата – 2009-2013 г. и 2014- 2017 г. В момента е депутат от ГЕРБ и председател на Комисията по културата и медиите в 44-тото Народно събрание на Република България.
V Удостоен е с орден „Александър Невски“ на Русия, орден на заслугите на Украйна, орден на заслугите на Турция, Златен медал на Армения, Златен орел на САЩ, орден „Кирил и Методий“ и орден „Стара планина“.
V Член е на Европейската академия за изкуствата в Париж,  академик на Международната академия за култура и изкуство в Москва, член на Парижкия есенен салон, член на AIAP на ЮНЕСКО, член-кореспондент на БАН, доктор хонорис кауза.
V Преди близо три години Рашидов преживя най-тежкото изпитание в живота си – пребори се със злокобна болест на гласните струни.
V В житейските перипетии плътно до него е съпругата му – кардиоложката д-р Снежа Бахарова, която му дава спокойствие и кураж.
V Сега е отдаден повече на творчеството и внучките си. Може сутрин да влезе по пижама в ателието си и да излезе оттам само за да облече нова за сън.
 

 
- Г-н Рашидов, вие сте безспорен авторитет и два пъти министър. В криза ли е българската културата в момента и какви са шансовете и перспективите пред нея?

- Когато се говори за криза, явно това е гласът на бездарието и посредствеността. Няма как в световен мащаб културата да бъде в криза. Да създаваш културен продукт, е отговорна работа. То е съдба. А тези, които говорят за изкуството, така наречените   културолози (поредната нова  специалност – български патент), чиято основна дейност е от сутрин до вечер да се изживяват като стожерите на българската култура, да ги оставим настрана. Защото бездарникът, който говори за култура със заучени фрази, се отличава много от този, който създава културния продукт. На младини имахме една закачка – който не може да рисува, критикува.

- Има ли значение къде се създава културният продукт? Каква е ролята на държавата в този процес?

- Културата не е самодейно занимание. Тя е свързана с професионално отношение. Сцената на културата е световната сцена. Не може Стайнбек да го знаят  милиарди, а  ние да казваме, че културата е за 6 милиона. Не може Елтън Джон да принадлежи на милиони, а ние постоянно да казваме, че сме велики. Не може Пикасо и Ел Греко да ги цени целият свят, а ние да смятаме, че сме велики до Драгоман. Сцената е огромна. Само че трябва да имаме възможност да се отървем от комплексите си за малоценност и да излезем на световната сцена. Аз винаги съм мечтал българското изкуство да е равнопоставено със световните образци.

- Вярвате ли, че е възможно?

- Вярвам. Въпрос на талант е, не на мащаби. Трябва да влезем обаче в световния обектив, защото всичко това е бизнес, който ако се развива, има и пари, разбира се. Докато говорим за културата като за самодейност, ще бъдем регионални и  никому ненужни. Никой по света не се интересува откъде си и какъв е произходът ти. Франция например се гордее с Пикасо, който е испанец, с Дали, който е испанец, със Сезар, който е италианец, с Модилиани, който е италианец, с Ван Гог, който е холандец, но и с много други. Но Франция е горда и велика държава със своите таланти.

- Вие сте тръгнали от провинциалния Кърджали, от сиропиталището. По-добри и съпоставими със сегашните ли са условията за правене на култура от онова време?

- Проблемът не е дали идваш от социален дом. Проблемът е дали го носиш в себе си. Културата все пак е даденост от бога. У мен винаги е имало силно желание да стана голям, това ме е водило.

- А откъде е това желание, свързано ли е то с това, че вашата майка е певицата Кадрие Латифова?

- Не мога да кажа. Не го определя социалният дом, а природата ми, душевността ми. Да, майка ми е изключителна певица, но баща ми е миньор. Моите дядовци са обикновени хора земеделци. Не знам откъде идва, но  връзката с певческия талант на майка ми не е всичко. Тя не ме е учила да бъда певец, но все пак растях в духовна среда.

- Желанието, поривът ви да създавате изкуство не е ли бил спъван и мачкан по някакъв начин, а може би култивиран и толериран?

- Няма да крия, че цял живот съм усещал върху гърба си своя произход. Това ми е било напомняно всекидневно от злонамерени типове. Никога обаче не съм слагал хората под общ знаменател и не би било честно. И въпреки това в мен имаше сили, които противодействаха и казваха, че аз съм достоен, талантлив и добър човек. Това е бил моят мотор, стимулатор. Сблъсквал съм се със завистта. Идвам от сиропиталището в Студен кладенец да уча в Художествената гимназия и в Академията в София. Аз бях  едно никому неизвестно момче от провинцията. Из столичните улици се движеха много известни художници  и творци. И изведнъж някакво си провинциално турче започва между тях да вика високо: „Аз!“. Това „аз” ме правеше видим и разпознаваем. Разбира се, че оттук нататък това ще поражда завист. Неведнъж са се опитвали да ме неглижират, но аз мълчаливо пътувах напред.

- Не се ли опитаха да ви купят, да ви направят член на партията ръководителка?

- Не успях да стана член на БКП. Не съм го искал и не съм го разбирал, макар че имаше заповед на другаря Живков всички изявени от малцинствата да станат членове на партията. Помня, когато ме викаха да ме канят, казах: Аз съм „недисциплиниран“ човек и не ставам за тази партия.

- Как преодоляхте опитите да ви вербуват от Държавна сигурност?

- Държавна сигурност – да, стар спомен. Като войник в котелното на болницата в Ботевград в рамките на четири часа и с употреба на сила имаше такъв опит да бъда вербуван. Не зная откъде ми е хрумнало да отговоря така на онези млади години, но отговорът ми е бил: „В мирно време искам да стана голям художник, а по време на война – каквото родината каже“. А най-интересното е краят на моята разработка, когато оперативният работник докладва на своя началник: „Другарю полковник, обектът категорично отказва да сътрудничи на ДС в мирно време“. Още по-интересна е  резолюцията на полковника под докладната: „Оставете този идиот на мира. Такъв като него и по време на война не ни е необходим. Да се засекрети делото!“. Слава богу, че си  направих копие от цялото  досие. Това е архивен спомен от моята младост. Не вярвам на тези, които казват, че насила са ги накарали да сътрудничат на ДС. Приемаха, за да растат в кариерата, а съсипваха съдби на други хора.

- Омерзението от тоталитарния режим не ви ли отврати, че да не искате да сте в политиката? А може би точно заради тази погнуса потърсихте алтернатива? Кой ви покани да се присъедините към ГЕРБ?

- И до ден-днешен аз не съм бил и не съм член на  никоя партия. Аз бях поканен от Бойко Борисов като експерт. Премиерът, когото познавам от много години, ме покани. И ако не вярвах, че той е читав човек, ако не изпитвах голямо уважение към него, нямаше да отида. А и какво значи да си в политиката? И без да участваш в парламента, пак си в политиката. Животът е политика. От управлението на държавата зависи нашият бит.

- Имате ли усещането за значимостта на свършеното от вас като министър, с какво да ви запомнят хората?

- Нека други да анализират направеното  от мен и от моя екип – то се вижда: „Квадрат 500“, Ларгото. Изкарах театъра в Пловдив от саждите. 10 театъра и училища по изкуствата съм ремонтирал. С 40 милиона  вдигнахме бюджета само за театрите. България влезе в Лувъра с уникалното си наследство.

- А защо вашите предшественици не могат да се похвалят с такива успехи?

- Не мога да отговаря. Може да е било  по-хубаво човек да е с нашивка на министър и да не прави резки движения. Моята „грешка“ беше, че правех остри движения. Желаех да направя нещо. Дори щеше да има опера в Пловдив. Бях подготвил да намерим терен, защото в центъра нямаше. Така щяхме да направим държавна опера за хората, не опера за Гергов.

- Защо този замисъл бе схванат превратно, и то точно в Европейската столица на културата за 2019 година?

- Защото хората се научиха да мразят, вместо да обичат. Те мразят Гергов, вместо да обичат Пловдив. Аз тръгнах да го правя от любов към този град. Там съм бил войник. Младостта ми мина между тези тепета и между големи творци и велики художници. Аз съм живял между Ди Киро, Слона, Йони, Начо Културата, Катя Паскалева... Замръквал съм в  ателието на Златю Бояджиев след спорове със сина му Бояджана. Затова тръгнах с любов – прекрасната трупа от втория по големина град да има своя лична опера.  Държавна опера – не опера на един или на друг.   

- Тези ви опити, това, което правите, очевидно ви носят болка и страдание, дори минахте през една страшна диагноза, как го преодолявате?

- Тази диагноза я отключих от стреса, разбира се. Виждах, че улицата започва да става агресивна. Когато попречиш на крадците да крадат, те стават агресивни и плащат много, за да се противопоставят. Бях в списъка на Прокопиевата шайка, когато попречих да бъде открадната къщата на Андрей Николов, за да се задоволят апетитите на едни хора, дошли от разградските села, които днес станаха олигарси, съмнително забогатели  от приватизации с РМД-та на каолинови, фотоволтаични и какви ли не още обекти, и които с чужди пари се изживяват като моралните стожери на обществото. Те не можаха това да ми го простят и не ми го простиха. А като направих Ларгото, разни глишевци взеха да вдигат стачки. Сега всички седят в този парк и водят там туристи. Викаха, когато правих музея в „Св. София“ и „Квадрат 500“. Вкарах държавата в най-големите музеи, изкарах операта чак до Япония.  Изложбата ни  в Париж беше неповторима. И това е благодарение на личните ми контакти. Аз ги подарих на моята държава. Болката е едно, но аз обичам България.

- Тази държавна ангажираност пречи ли на творчеството ви, как ги съвместявате?

- Трудно. Защото изкуството иска пълно отдаване. Сега, и след болестта, от два-три месеца работя много усилено. По време на европейското председателство ще направя голяма изложба с непоказвани нови скулптури. И в парламента имам обаче ангажираност, и то голяма, като председател на Комисията по култура и медии.

- По ваше време беше заложена бомбата НДК – какъв е проблемът?

- Когато се говори за  милиони, има проблем. Нека прокуратурата да свърши своята работа. Не разбрах само какви бяха онези скъпоплатени напъни за измислен пиар на НДК и за неглижиране на министерството, за създаване на усещане, че НДК е Министерството на културата. Само че някой беше забравил факта, че с две театрални зали, които и по закон нямат право да са театър, защото не са лицензирани, и с четири  представления, които струват близо милион, това не става. Не става и с една читалня, в която се изпи бая вино. Чудех се  как хората не забелязваха, че министерството управляваше 50 български сцени с много талантливи артисти, които всекидневно работеха, че не се грижеше за една читалня, а за 3600 български читалища. Аз и екипът ми се гърчехме как да отделим от без туй ограничения държавен бюджет за българска култура  по 3-4 хиляди лева, за да можем да ремонтираме течащите читалищни покриви. Но нейсе.  Личен конфликт аз нямам с никого. Сега се превъзнасяме с НДК и с „прословутото“ европейско председателство. Тези супервълнения трябва да имат своите граници. Ремонтът на НДК е важен, защото е за хората, председателството ще отмине за шест месеца, а базата ще остане.

- Как ви търпи съпругата ви вкъщи с тази ангажираност?

- Съпругата ми е една героиня, която наистина е силен характер. На нея съвсем не й беше лесно да издържи всичко това. Тя преболедува 8-те години – и работата ми, и раковата ми диагноза, крясъците около мен, гнева ми, възбудите ми, парите в КТБ. Винаги е била неотлъчно до мен и винаги ми е давала кураж. Тя ме отказа от третия мандат, когато отново бях номиниран за министър, с една мъдрост: “Човек трябва да напусне удоволствието, преди то да го е напуснало“. Това ме отрезви. А и ателието, а не министерският пост, е моят връх.

- Имате ли сега лично време за почивка, за любимите ви кучета?

- Винаги съм имал кучета. Обичам ги. Имам време за семейството си, за внучките – Ния и Ая, за внука – Александър, който е голям симпатяга. Радвам се на приятели. Когато имам време, влизам в ателието сутрин по пижама и оставам при глината и нейната магия. Това е невероятно душевно преживяване. Понякога изкуството се получава и за един миг. Този занаят е една много красива лъжа за бягство от реални свят. Коленичиш, кръстиш се и вярваш. Божествена работа. Вечерта жена ми изхвърля омърляните пижами и отива да ми купи нови.     
     
- Какво четете, каква музика слушате?

- Сега съм се зачел в нобелиста Орхан Памук, лично го познавам, и в „Сказание за времето на Самуил“ на Антон Дончев. Слушам музиката на моето време: „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“, „Би Джийс“, Елтън Джон, Фреди Меркюри. Разбира се, и родопски песни.

- Какво е менюто ви, спазвате ли режим, диета?

- Да. Вече, за съжаление, отдавна не пия, не пуша. За жените – няма да кажа.