Вельо Горанов: Умираме, когато мечтите ни пълзят, вместо да летят!

Актьорът Вельо Горанов е доайен на пантомимата и мимодрамата у нас и e една от емблематичните фигури на безмълвното изкуство в Европа редом с Марсел Марсо, Фиалка, Томашевски. Основател е на студио "Пантомима" и театър "Движение". Незабравими ще останат спектаклите на Вельо Горанов "Един мим разказва", "Дон Жуан", “Капричиос”, "Болеро", "Швейк","Незавършен танц" и много други, донесли на създателя си цяла колекция от престижни международни награди. Те обаче не го правят достатъчно щастлив и самураят на пантомимата продължава да обмисля следващи проекти.
Невероятно, но факт - преди броени месеци прочутият мим навърши 69 години. Но и сега аскетичното му лице на моменти се озарява като на палав Арлекин, а тялото му е като стегната пружина...

- С какво се занимавахте през последните шест-седем години, почти нищо не се чуваше за вас?

- Подреждах мозайка. Промените, които станаха след десети ноември, ме уловиха в такъв период на живота ми, че нито можех да захвърля това, което съм направил, защото вече бях създал театър „Движение”, нито пък имах биологическото време да започна нещо отначало. Времето рязко смени своя ритъм, помъчих се да вляза в синхрон, но не успявах.
 
Накрая се пуснах
от хорото, така да се каже
 
Но преди да се оттегля, все пак успях да направя няколко спектакъла, за да разкажа онова, което виждам. Който ги е гледал, ще се съгласите с мен, че отразяваха доста вярно времето, в което живеем, даже бяха и с верен ритъм. А що се отнася до моите занимания за последните шест-седем години, в настоящия момент не мога да коментирам нищо. Мога само да споделя, че работих по проект, който няма нищо общо с театъра и пантомимата или с другите изкуства.

- Каква е драмата на вашето завръщане отново на сцената?

- Драма при завръщането няма, има драма при напускането. Преди години един ден ми се обадиха да отида в театъра.
 
Помислих си, най-после ме търсят за работа,
а те ми връчиха заповед за освобождаване
от театъра, и то без никакво предизвестие
 
Заповедта бе вече предварително подписана от двама свидетели, които би трябвало да присъстват при връчването, а присъстваше само един. Оглеждаше се, за да види как ще реагирам.

Настоях за нова заповед. Без подписи. Не исках да приключвам кариерата си с такъв документ. Новата заповед ми бе връчена от секретарката само след минути. Директорът на театъра не си показа носа от кабинета. Криеше се като лалугер. Може би това е драма. След като получих първата си пенсия, реших да си направя пълни медицински изследвания. Изведнъж за мен светът се преобърна. Откриха ми четири нелечими болести. Оттогава всеки ден вземам по две шепи хапчета. Оттогава всеки три месеца съм принуден да правя пълни изследвания, за да се следи състоянието ми.

Може би това е драма. Оттогава започнах да мисля само за настоящето, понякога от време на време си спомнях за миналото, но никога не мечтаех за бъдещето, защото не можех да го видя. Аз себе си не виждах, камо ли бъдещето. Колкото пъти се поглеждах в огледалото, вместо да видя себе си, виждах баща си.

Може би това е драма! И така до миналата година. В един момент ми писна да „плача” и да се самосъжалявам. Свалих си туфлите от пирона, сложих тежестите на ръцете и краката и влязох в залата за трениране. За половин година свалих петнадесет килограма и тук му е мястото да благодаря на ръководството на Дома на културата „Средец” и лично на г-н И. Недялков, че бяха до мен през този най-труден период в моят живот.

- И какво решение взехте?

- Реших да се върна на сцената. И то с „Един мим разказва”, с моя най-стар и най-труден авторски спектакъл. Само той можеше да ми даде верния отговор дали съм се изправил. Мимът, моето второ Аз, само той можеше да отсъди състоянието ми, и то с едно леко кимване. Ние с него сме си дружки.
 
Силата на човека не се измерва от
спечелените битки, а от инкасираните загуби,
след които си успял да се изправиш
 
Но това завръщане на сцената можеше и да не се осъществи. Защото вече нямах сцена. Великият Лео Конфорти казваше, че актьорска сергия не се затваря. Така е! Защото един от законите на театъра е: „Театърът е днес и сега!”. А аз вече бях затворил сергията. Моето „днес” бе със седемгодишна давност, или по-точно казано, едно отдавна отминало „вчера”. Но явно Бог ме обича и помага.

- И все пак накъде без сцена?

- Точно когато започнах да се съмнявам в решението си, до мен застана един мой колега и приятел и ми предостави това, което ми липсваше. Сцена. Благодаря за голямата помощ от страна на колегата ми Петър Райжеков, председател на читалище „Славянска беседа” и на настоятелството на читалището, че ми дадоха това, което нямам. Сцена. Щастие е, че Бог ме дари с още една възможност. Да отворя наново „актьорската сергия”. Само понякога от време на време се прокрадва мисълта: „А докога ще мога да летя?”. Сега и аз давам всичко, което имам. И тя – сцената - ми дава всичко, от което се нуждая. Постигнали сме хармония.

- А пантомимата?

- Пантомимата ми даде възможността да мога да избирам, тя ми даде свобода. По онова време свободата да избираш бе страшен лукс, особено за младеж, чийто баща е обущар, а не партиен фактор. Избирах постановките, избирах ролите, даже пишеха пиеси в зависимост от физическата ми подготовка.
 
Наградите следваха една след друга и
накрая вече можех да избирам
в кой софийски театър да работя
 
Всички тези бонуси ги получих благодарение изкуството на тишината, наречено пантомима или мимодрама.

- Как се роди Театър „Движение”?

- Театър „Движение” е само едно юридическо преобразуване и естествено продължение на студио „Пантомима”. Първоначално идеята не беше такава. Тогавашният директор на Театър „Сълза и смях” Стойчо Мазгалов откри втора сцена на театъра в читалище „Валентин Андреев”. Идеята бе, че след като се разработи сцената, тя ще остане за пантомимата. Идеята не се реализира, тъй като новият директор на театъра, Христо Кръчмаров, запретна ръкави и започна да руши всичко построено от предния директор. Напуснаха актьори, режисьори. На мушката му попадна и пантомимата. Спектаклите нямаше как да ги свали, защото се играеха при пълен салон, затова закри втората сцена, но спектаклите така и не се преместиха на голямата сцена. Тогава преработих соловия сценарий „Моногамният Дон Жуан” в „Лабиринт зад кулисите” първо заглавие, а след спечелените награди в чужбина се промени в „Дон Жуан”. След това дойде нов директор. Трябваше да бягам и се създаде Театър „Движение”.

- Дълго време ви свързваха с нещастието в дискотека „Индиго”.

- Започна строежът на хотел “Хилтън”. Мястото, където бе монтиран театърът, бе отредено да се превърне в депо за пръст. Трябваше да демонтирам шапитото, а нямаше къде да го монтирам или складирам. Дадох го под наем и театърът се превърна в дискотека. Стана нещастието. Вярно, не в него, но има ли значение. Загинаха седем деца.
 
Не трябваше да правя този театър.
Това бе грешка. Трябваше наистина да избягам
 
Докато се водеха делата, циганите окрадоха каквото може да се открадне, накрая наркоманите го запалиха.

- Приехте ли го като зла прокоба?

- Да. Това нещастие ме разсипа. Отказах се от театъра. Скрих се. Избягах. Започнах да произвеждам видеокасети. Трябваше да се прехранвам по някакъв начин.

- В момента сте художествен директор на вече бившата „Сълза и смях", която в момента се нарича Открита сцена и се управлява от читалище „Славянска беседа". И сега май имате повече успех от преди. Афишът ви е пълен!

- Да, имаме много заявки от трупи, които желаят да дойдат при нас да играят. Напливът е много голям, а дните са само 30. Затова и вкарваме нещо уникално за българския театър - нощни представления, които ще започват от 21 часа. Вече имаме и камерна сцена, която се намира в читалището „Славянска беседа", и на нея също може да се играе.

- Кога един мим остарява - когато свършат идеите му, или когато тялото му изневери?

- Аз не зная кога един мим остарява. Има притча кога един човек остарява: „Човек остарява, когато остарее духът му!”. Но знам кога един човек започва да умира. Като продължа по-горната мъдрост:  „…и умира, когато мечтите му вместо да летят, започват да пълзят”.

- Какви са мечтите и надеждите на един мъж на 69 години, от които 43 изживени на сцената?

- Ще започна отговора отзад напред. Надеждата ми е колкото се може повече години да закрепя здравето си в състоянието, в което се намирам, за да мога да мечтая.

Мечтая внучката ми Неда да расте здрава и да радва майка си и баща си. Мечтая и дъщерите ми, три на брой, да са здрави, да имат хармония в любовта и в работата. Желая съпругите ми, две на брой, настояща и бивша, да са здрави. Обичал съм ги и ги обичам. Мечтая през 41-вия сезон да продължа да играя „Един мим разказва” и Дон Армандо в „Напразни усилия на любовта”. Да мога да намеря финансов донор, за да мога да реализирам спектакъла по Достоевски „Великият инквизитор”. Да поставя своята комедия „Вавилон” - римейк на пиесата на Самюел Бекет „В очакване на Годо”. Имам още няколко мечти, но да спрем дотук…