Проф. Божидар Димитров: Не тичам след жените, те сами идват при мен

V Почти две десетилетия проф. Божидар Димитров управлява Националния исторически музей. От 1 ноември обаче той излиза в пенсия. За първи път в шефския стол на НИМ сяда през 1994 г. Заради конфликт с управляващите от СДС през 1998 г. е уволнен. През 2001 г. е възстановен след конкурс.
V Три години е бил член на Националния съвет на БСП. От висшия партиен орган е освободен през 2005 г., защото подкрепи кандидатурата на Бойко Борисов за кмет, а не тази на червената тогава Татяна Дончева.
V Напуска БСП преди парламентарните избори през 2009 г. За кратко бе министър без портфейл в кабинета „Борисов 1”.
 
 
- Проф. Димитров, десетилетия наред обществено-политическият и културен живот в страната се свързва с името и дейността ви, какво обаче беше вашето созополско детство?

- Да, роден съм в Созопол – в Стария град. То това беше Созопол едно време. Имаше три-четири бежански къщи. Бил съм най-тежкото бебе в България за 1945 г. - 5 кг и 525 грама. Расъл съм в обикновено семейство. Баща ми Димитър Стоянов беше моряк рибар. Майка ми Анастасия беше от едно село Веселие, на седем километра в Странджа. Бяха типично патриархално семейство. Баща ми беше със заплата 72 лева, а майка ми - с 55. И мен ме възпитаваха в духа на патриархалните ценности. Това за момче на 15-16 години в Созопол беше много трудно, тъй като това е курортен град и в него още тогава имаше много съблазни. И човек – ще, не ще, понякога се поддава.

- Как се поддава, какви бяха съблазните – чехкини, полякини?  

- Ами да. Много млади жени, които желаят любов с яки, здрави, черни българи. И я получават.

- Случвало ли ви се е, бяхте ли типичният гларус?

- Случвало се е. Как да устоиш на тая възраст? Типичен гларус не съм бил никога. Бях ученик в местния механотехникум. Живеех в Бургас с 5 лева седмично. По 30 стотинки бяха купоните за храна в стола. Останалите 3,50 ги харчех за дребни мъжки удоволствия - лимонада, биричка, тулумбичка и боза с някоя съученичка. След това обаче се заех със сериозни работи. Станах леководолаз. Намерих няколко амфори под водата. Те си бяха на дъното. То и сега има. Намират се, макар и по-рядко. Поинтересувах се какво точно съм намерил и занесох находките си в бургаския исторически музей. Там историкът Михаил Лазаров започна да ми обяснява, да ми дава книги.

- Това ли е импулсът за интереса ви към историята?

- Интерес съм имал и преди това, но – да. Това беше импулсът. И интересите ми се задълбочиха. На полуострова имаше руини. Той не беше павиран. Там се показваха старинни ръждясали монети. Аз ги събирах, а децата ми се смееха и викаха: „Божидаре, тия пари не вървят, бе“. Но аз ги събирах и си ги нареждах вкъщи на една маса – да им се радвам. Бяха с ликовете на императори, царе и разни други неща.

- А как се става леководолаз?

- Много лесно. Тогава имаше Доброволна организация за съдействие на отбраната. Тя подготвяше бъдещи кадри за армията. Едно от направленията беше за моряци и водолази. В Созопол за какво друго да те подготвят? Ветроходство в армията няма. Подготвяха ни за десантчици по море. Тюлени, както ги наричат сега. Даже мога да се изфукам. Понеже много активно се занимавахме с подводен спорт, 1962 г., 16-годишен съм тогава, станах републикански шампион. Тогава даваха звания, ако станеш шампион. Имаше две опции: или да стана майстор на спорта, или имах право дневно на две безплатни пържоли. И аз избрах пържолите. Така ставах все по-здрав и по-силен. С моя партньор – винаги в гмуркането се плува по двойки, вместо сутринта да се проснем на плажа до чехкините, се товарехме на една лодка – Л-4, и право в морето. Ходехме по средата между остров Света Анастасия и Созопол. Там си правехме подводните плувания. 

- Как подготвеният за тюлен младеж се озова в авиацията?

- Военната администрация и нейната бюрокрация наистина сбъркаха и ме пратиха да служа в поделение край авиобазата до Граф Игнатиево. В село Труд. Това е до Пловдив. Целият ни клас – 36 души, бяхме учили двигатели с вътрешно горене – корабни двигатели. Всеки се занимаваше с някакъв морски спорт – не само подводен. Плуване, гребане. Бяхме готови моряци. При това корабни мотористи. Дипломата ми за корабен моторист е по-красива от тази за средно образование. А действително всичките ни взеха в казармата на 280 км от Бургас. Питах защо е така и казаха, че имало правило войникът да бъде поне на 200-300 км от родното си място. Да не бягал вкъщи вечер. Беше глупост, разбира се, но пък май е типично за нашето семейство. Баща ми, който също е потомствен моряк, първоначално са го взели в кавалерията. Даже цял живот му остана прякор – Кавалерията. Дори го написах на надгробния му паметник. Е, после, след 40-50 дни, са го върнали във флота, но прякорът си му остана.

- В казармата или по-късно стана вербуването ви от за агент на Държавна сигурност?

- Всичко около тази история съм го написал в книгата си „За кожата на едно ченге“. Публикувал съм цялото си досие. Пише, че не преследвам жени, но „не отказва на никоя, която му се предложи“. Ама разбира се, че е така – няма да ги обиждам жените, я. Имам такова правило. Това е вярно, защото наистина нямаше нужда да тичам подир жените, те сами идваха при мен. Много се пазех, като още в началото им казвах, че нямам намерение да се женя.

- И все пак казвате, че точно жени са ви предавали – и то на два пъти.

- На два пъти, ама се оказа, че този, който се е подписал единия път с женско име, не е жена.

- Това какви предателства са - лични или политически?  

- Политически. В първия случай бях дал на едно хубаво момиче книга на Солженицин. Бях си я донесъл от Париж, а той тогава беше забранен автор в България. Баща ѝ пък, полковник от ДС, я хванал. Така, въпреки че и аз вече работех за службите, бях засечен и задържан, макар и за няколко часа. Дамата се оказа секретен сътрудник на отдела за борба с идеологическата диверсия. Нямаше как да се оправдавам, въпреки че я бях предупредил да казва, че е намерила случайно забравената на пейка книга. Приех го като проверка за лоялност. В службата поискаха имената на лицата, на които съм давал книгата. Отказах. В документите пише, че съм се държал нагло. Естествено, изхвърлиха ме от разузнаването като мръсно коте. Другото донесение срещу мен беше пълна измислица. Беше направено сигурно за да бъда отново махнат от ДС. И въпреки това продължих да работя още 10 години.    

- Самото вербуване беше ли свързано с работата ви във Ватикана?

- Аз още не работех във Ватикана. Стана по повод на моята добра научна работа като студент. Казваха, че съм единственият студент през последните 20 години с толкова ценни научни студии. И естествено, ме взеха, защото там, където ме взеха в ДС, не искаха да пиша доноси за тъща ми, а да издирвам документи за миналото на България - във Ватикана и в други хранилища. Аз това и съм правил през цялото време. Донос срещу човек никога не съм написал през живота си. Иначе поне за тъщата в рамките на шегата, бог да я прости жената, с удоволствие бих написал, че не е съгласна с мероприятията на народната власт.

- Каква беше играта с псевдонимите ви - на едно място сте Кардам, после ставате Тервел?

- Да, тези двата са. Други няма. Когато нещо вътрешно си предават документи офицерите от ДС, едните ме пазят от другите. Това е технология, нормативи. Винаги се допуска, че може къртица да е проникнала в редиците ти и изнася документи. Затова на едно място съм Кардам, а на друго - Тервел. Кардам беше много за кратко - около година. В набора от документи, които съм осветлил, има всичко. Нищо не съм махнал. Има дори фактура за 4 лева, с които оперативен работник ме е почерпил една водка. Ерата на коняка вече беше минала. "Столичная" беше 1,76 лв. бутилката.

- Как от високите етажи на БКП-БСП прескочихте в полето на ГЕРБ, не ви ли обиждат определения като "предател" и "ренегат"?

- Никога не съм бил в друга партия, освен в БКП и после в БСП. В ГЕРБ не съм постъпвал. Приех поканата на ГЕРБ да бъда експерт по определен въпрос - българите в чужбина, където действително съм специалист. Аз съм автор на крилатата фраза: "Една партия за един живот стига!". Напуснах БСП по една много проста причина. Аз съм интелектуалец. А интелектуалецът по принцип е ляво настроени. Той трябва да обича народа си. Десният интелектуалец е като дървено желязо. Но БСП не е лява партия. Аз гледам ръководството ѝ. Когато напуснах, вече бяха милионер до милионера и мултимилионери - Овчаров, Гергов. Корнелия Нинова с "Техноимпекс" и "Булгартабак". Някои от тях са хубави хора. Приятели сме. Десните партии пък не могат да помагат на народа си, на бедните, на работническата класа. Те се създават да я ограбват. И ще ви припомня, че 10-процентния данък го измисли много "лявата" БСП. Дори досиетата ги измислиха БСП. Те вкараха такъв закон. Татяна Дончева още беше там. Тя го вкара, а го гласува и Румен Петков. Стига де - лява партия! Каква лява партия?

- В този смисъл приятелят ви Бойко Борисов не провежда ли реално лява политика?

- Да не квалифицираме нещата като приятелство. По-точно е да се говори за сътрудничество между нас. Винаги съм си давал сметка какво представлява Бойко, какъв му е интелектуалният таван. Но съм харесвал няколко черти у него. Едното е огромното му желание да направи нещо за България, за българския народ. Това е свойствено за всеки центрист. Той е центрист. Неговата партия е центристка - не е нито лява, нито дясна. И това е хубавото, защото един центрист може да взима и десни, и леви решения, които са полезни за България. Навремето, когато бях съветник в общината на София, пак имах повод за остроумие. Ставаше дума за околовръстното шосе. Това, което е готово сега. И се заспори дясна или лява политика ще бъде да го направим. Станах и казах: "Господа, околовръстният път не е нито ляв, нито десен, той е тесен".

- Какво е да си министър без портфейл и вярвате ли действително в определяната от някои за екзотична идея, че можем да решаваме проблемите с демографията си, като си връщаме българите, които са заселени трайно извън държавните ни граници?

- Тези, които казват, че идеята е екзотична, означава, че си нямат хал хабер от този въпрос. И най-добре е въобще да не се занимават с него, защото показват своето тотално невежество. Това е пътят, по който решиха този си проблем страни като Германия, Румъния, Унгария в последните пет години - чрез даване на гражданство на диаспората. 500 000 годишно дават те. Ние даваме 5-6 хиляди. А трябва да даваме минимум на 50 000, за да ликвидираме отрицателната разлика между раждаемост и смърт. И се надявам това да стане. Подготвя се такъв закон. По мое време аз направих максимални улеснения и за една година успях да дам гражданство на 35 000 души.

- Повече ли ви обичат днес в Македония след договора „Борисов-Заев”, или продължават да мислят за вас като за враг?

- Тези, които ме атакуват, са група правителствени журналисти. Никой друг. Народът си ме обича. Ходя си там свободно, срещам се с хора, поседна някъде - познават ме. Събират се около мен. Имам и своята телевизионна аудитория в Македония, често ми задават въпроси оттам, но още ги е страх. Молят ме да не съобщавам имената им и откъде са. И понеже знам, че тяхната Държавна сигурност - удбата, записва предаването, често казвам, че въпроса го задава някой известен македонист от тяхната академия на науките. Нека да го гонят.

- Защо решихте да напуснете поста на директор на Националния исторически музей, това ваше решение ли е, или е акт, инспириран от външни сили и фактори?

- Реших - на 72 години съм. Усетих, че се поуморявам вече, че не мога да работя като едно време. А това лято за малко да умра на върха на крепостта Русокастро, която разкопавахме при 40 градуса. И си казах: "Хайде стига, Божидаре!". Ама аз пак няма да оставя музея. Ще помагам като съветник по различни въпроси, но би трябвало да опита и друг човек. В края на краищата и Ермитажът, и Лувърът, и Бритиш мюзиъм са правени 200 години не от един човек, а с поне десетина директори.

- Имате ли подготвени хора, имате ли визия за това кой да бъде вашият наследник?

- Препоръчал съм няколко души на министерството. Те ще си изберат.

- Няма ли да има конкурс?

- Ако има конкурс, ще избират. Защото иначе законът дава право на министъра да назначава и без конкурс. Сега чувам, че искат да приемат закон, според който непременно да има конкурс. Стига - конкурсът е едно лицемерие.

- Пушите цигара от цигара, лежахте в болница с тежка пневмония и твърдите, че предпочитате да попаднете в ада, какво ви влече към това незлачно място?

- Разбира се, че предпочитам ада. Къде са Хитлер и Сталин. Те са там. Наполеон сигурно също е там. А те са отговорни за смъртта на милиони хора. Да не мислите, че им се полага раят. Те не са душички някои. Кралица Елизабет е може би за рая, макар че и тя е избила много хора. Така че какво да прави човек в рая, щом е историк? Интересните за историка хора са в ада. 

- Имате дъщеря, с какво се занимава тя?

- Абе, и жена имам, ама те не обичат да се говори за тях.

- А как си почивате всъщност?

- Хобито ми е да отглеждам дъбове. Това е дървото на прабългарите. Открих един дъб в Странджа, първо по литература, после наяве, който за мен е прабългарски дъб. Донесен е от подножието на Хималаите, където сме живели. Твърд е като желязо. Останали са само осем в Странджа. Те са огромни дървета с дънери около 3-4 метра в диаметър. Събирам жълъдите им. Отглеждам ги в саксийки, после ги садя. Дъбовете в двора на музея са посадени от мен.