Проф. Андрей Пантев: Спрягат ме ту за президент, ту за премиер

V Андрей Пантев е роден на 26 март 1939 г. в село Раковица, Видинско. Произхожда от учителско семейство. През 1954 г. завършва гимназия, след което следва история в Софийския университет, където се дипломира през 1961 г.
 V През 1967 г. защитава първата си дисертация, а през 1984 г. става доктор на науките. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г.
V От 1967 до 1974 г. е научен сътрудник и старши научен сътрудник в Института за история при БАН. През 1975 г. е избран за доцент, а през 1985 г. – за професор в Историческия факултет на Софийския университет.
V Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г. Депутат е в 39-ото, 40-ото и 41-вото Народно събрание от гражданската квота на Коалиция за България.
V На 14 юли 2009 г. той ръководи първото заседание на 41-вото Народно събрание за избиране на председател на парламента.
 

 
- Проф. Пантев, роден сте край Видин. Как близостта до голямата река повлия за формиране на мирогледа ви?

- Родното ми село Раковица всъщност е на сръбско-българската граница. На два километра е от отсрещната страна. Затова често ме обвиняват в сърбоумие. По-късно, вече като ученик във Видин, виждах и реката, която е граница с Румъния, и Връшка чука, която е граница със Сърбия. Това ми създаде едно изначално, детско, космополитно усещане, че България е прекрасна, но има и други места в близост до нея.

- Расли сте в семейството на учители, как и в какво ви възпитаваха?

- Аз съм трето поколение учител. Родителите ми Лазар и Тодорка не са чели Кант, Фихте и Хегел. В същото време имаха усещането за почит към науката, към книгата, което са ми предали. В този смисъл не мога да кажа нищо съществено, което да съм получил, както, апропо, го правят всички български политици и особено интелектуалци - какво бабата казала на дядото, те какво казали на внука, така че да се приеме за библейска мъдрост и житейска рецепта. Все пък съм израснал в една среда, когато просветата, образованието, науката бяха на голяма почит. Имаше респект, дори страхопочитание. Баща си почти не помня. Почина, когато бях на седем години. А майка ми е тип жена, както казва поетът Вазов: "Ти ме роди, но ти ми даде и светлото, що в теб блещеше. Ти и човека в мен създаде. Ти два пъти ми майка беше". Ако за нещо съм благодарен на своите родители, то е идеята да уважаваш науката, дори и когато не си неин носител. Когато си респектиран от науката, ти ставаш част от нея, без непременно да си създал нещо оригинално. Това не беше специфика на моето семейство или на моето село Раковица, а една особена национална атмосфера. За жалост, днес не е така. Но нямам намерение да се вайкам по отдавна минали времена, при положение че това е друг век, друг манталитет, друга визия за света. И не става дума за старческо разочарование или заяждане. Както казва низвергнатият Бисмарк, когато вижда Хамбург вече не като канцлер: "Има ги - пристанищата, катедралите, публичните домове. Хубаво е, но това вече не е моят свят!".

- На какво играехте, какво беше детството ви?

- Детството ми беше на сирак. Това беше много угнетително като сравнение с другите момчета и момичета. Най-чужда и непозната и до днес ми е думата "татко". Това не можеше да не бъде една тягостна сянка. От друга страна, майка ми правеше така, че да не чувствам тази липса и малко ме е разглезила. Но именно поради това много рано напуснах семейството си. Отидох във френската паралелка на училището за чужди езици в Ловеч. Но бях силно запленен от романтиката на пагоните, на военната служба и подвизи. Много мечтаех да стана дете войник. Приеха ме в Суворовското училище, не както някои ми натякват заядливо, не като дете на активни борци, а като сирак. Там атмосферата беше малко грубиянска - колкото си по-груб, толкова си по-мъжествен. Такива бяха времената. Не можех да правя кълбо напред и кълбо назад. Не бях най-добър по физкултура, даже бях малко женчо. Там научих, че да си мъж, трябва понякога да си сам. Да не си като другите. И това ми даде храброст да не се чувствам нещастен, когато съм сам.

- Вие сте свидетел на три обществени строя. Помните ли 9 септември?

- Помня. Добре че ме попитахте. Бях в леглото. Като учителско семейство живеехме съвсем близо до площада. И изведнъж се чуха няколко изстрела. В Раковица нямаше партизани, но явно бяха дошли хора, които са оповестявали, че се случва нещо. Ама кой е обръщал тогава внимание.
Изумяват ме няколко неща, които съм запомнил на четири години и половина. Като сега помня самолетите на англо-американската авиация, които, излетели от Сицилия, отиваха да бомбардират Плоещ. Толкова много бяха, че слънцето помръкваше. И понеже майка ми беше решила, че са излетели, за да бомбардират нашата даскалска стряха, ни криеше в мазата, а баща ми с любопитство ги броеше. Помня как майка ми ме предупреди да не вдигам нищо от земята. Беше се чуло, че хвърляли отровни шоколадчета и химикалки бомби. Помня, при една суматоха в градината на Видин, как местният стражар прави забележка на д-р Оскар, изселен евреин, че не си е сложил жълтата звезда.
Много неща се запечатват. Сигурен съм, че сегашните деца индиго помнят още повече. Промяната на 9 септември беше много вълнуваща, защото в миниатюр възпроизведе няколко промени, включително и станалото през 1989 г. Изведнъж всички станаха русофили, всички станаха комунисти, всички станаха ятаци. Всички приветстваха новата власт. Всички не вярваха в бога. Тогава това не съм го усещал, но като видях през годините колко метаморфозно е нашето поведение към политическите промени, осъзнах, че това е изначален рецидив към по-късни прояви.

- Как от Суворовското училище се насочихте към историята?

- Суворовското училище го закриха 1955 г. Тогава свалихме един израелски пътнически самолет. Останките паднаха някъде около Рупите - при пророчицата Ванга. Вдигна се вой, че България отново е милитаризирана държава и че дори децата ги обучават на военна служба. Бяхме разформировани заедно с Нахимовското училище във Варна. Тогава бях принуден да се върна във Видин. Там завърших гимназия през 1956 г. Кандидатствах и българска филология, и история. Приеха ме и в двете специалности. За филологията бях 33-ти, а за историята - 16-и. Математиката ми беше много слаба.

- Завършвате университета, но това са годините на Студената война, на Желязната завеса, а вие правите почти абсурдни за това време специализации и в Англия, и в Съединените щати. Как беше възможно това?

- Звучи абсурдно, но почти. Не е за изфукване или укор към другите. 1969 г. съм пътувал за шест месеца като първи стипендиант на Британския съвет, защото защитих дисертация по история на англо-българските отношения по времето на Стефан Стамболов. Не съм писал за английската компартия и за горнооряховската партийна организация. Защо съм отишъл? Ами нямаше други. По това време да пишеш за партийната история, беше сравнително доходоносно. По-правилно беше от кариерна гледна точка. Аз понеже бях учил английски език в Суворовското училище, спечелих конкурс по история на Англия. Преди това обаче три години и девет месеца бях екскурзовод на крепостта „Баба Вида“ и подскачах по каменяка, приемайки по 15-16 туристически групи на ден. Оттогава ненавиждам туристите, дори когато аз съм част от тях.

- Не ви ли заподозряха и нарочиха за внедрен на Запад от службите?

- Седем пъти съм проверяван дали имам агентурно минало. 1500 процента специализациите ми не са реализация на Държавна сигурност. И никой не ме е притеснявал. Не съм от тези, които казват: „Те ме притискаха, аз мъдро и храбро отказах“. Пък и отидох с жена и дъщеря. Жена ми беше безпартийна. Дъщеря ѝ беше малолетна. А и не отидох в посолство. Отидох като даскал. Идвахме си тук през ваканциите, заминавахме пак. Не се правя на герой, но и не мога да си представя, че някой с агентурни имена – 1, 2 и 3, ще ме учи на антикомунизъм.

- Как влязохте в политиката, какво ви провокира?

- Ако разбирате под политиката депутатството, защото аз не съм бил член и на профкомитет, нека да напомня, че влязох в политиката, станах депутат на 63 години. Мисля, че моята скромна популярност не се дължеше на това, че съм парламентарист, а защото съм някакъв даскал в университета. Тогава реших да опитам изобретената от Георги Първанов гражданска квота. Сега всички я следват. При нея не си член на партията, но се съобразяваш с това, че си избран с нейните гласове. Никога не съм се правил на Джозефина, която казва нямам нищо общо с БСП, но гласувах против войната в Ирак, гласувах против нарязването на нашите ракети, гласувах против влизането ни в НАТО. И никой не ми е искал обяснение, никой не ми е отправял порицание. И така - три мандата.

- Открихте работата на 41-вото Народно събрание.

- Е, това е вече възрастова заслуга. Заслуга на моето кръщелно свидетелство.

- Как си обяснявате, че в кризисни моменти вашето име винаги се вкарва в оборот - било за президент, било за премиер?

- Не си приписвам никакви особени заслуги, има си хас, но мисля, че съм човек на равновесието. Винаги съм искал човек, чийто баща е бил в Белене, и един, чийто баща е бил зверски убит като партизанин, да си подадат ръка. Може да не се прегръщат. И да кажат: "Хайде, стига с това ровене кокалите на нашите родители!". Нашите внуци трябва да знаят това, но не като извор на омраза. Аз съм едно обикновено момче, което е направило кариера, без да е нечий зет, нечий син. Мисля, че се сещат за мен, защото аз казвам: "Да, така е, но има и друго". Както сега се говори за преди 10 ноември - да, така е, но има и друго. Това се отнася за цялата ни историческа съдба. Ние не сме само велики, не сме само ангели. Ако някой се сеща за мен, то е защото съм носител на един баланс, който продължава да се нарушава.

- Що за невероятна е връзката с любимата ви жена - Цецка, тя е ваша студентка, а и разликата в годините не е малка?

- При мен вече всеки е с голяма разлика в годините. (Смее се.) Това е една особена романтична история. Ние не обичаме да експонираме нашите чувства, защото те са дълбоко интимни, дълбоко човешки. Ние се открихме по линията на отрицанието. Аз я мислех за хубавица, която е дошла в София, за да се омъжи за син на големец и да получи жителство. Тя ме мислеше за лекомислен плейбой, за рапирата на факултета в любовните връзки. Което не е вярно. И изведнъж се оказа, че сме много сродни души. Фактически близостта е ирационална - тя е хубавица, а аз съм малко грозник. Любовта е да можеш да си говориш за роман, да говориш за крайбрежен залез, за планински изгрев, за приятели, за разочарования, за предателство. И ако ние бяхме като всички - да показваме на тепсия чувствата си, романтиката, чаршафите си, нямаше да ни се получи. Аз не съм женен, но живея с нея вече 32 години. Нямаме писмен брак. Аз обичам децата ѝ. Тя обича дъщеря ми. Аз съм луд по нейното внуче Дария. Луд съм по дъщеря ѝ Надя. В същото време няма никакви коси погледи към предишната ми съпруга. Доколкото знам, и тя не е омъжена. С нея живях 17 години. Не бих казал, че бяха лоши. Просто се случват тези неща. Близостта е ирационално състояние. Не трябва да сте много еднакви, но когато пък сте много различни, може и двамата да сте много добри хора, но нещо се разминава. Не може някой да разведе някого. Бракът става уязвим не отвън, а отвътре. Така е и с държавите.

- Казвате, че сте пропуснали да сте ревнив към дъщеря си Елена.

- Не ревнив, а малко по-суров. Тя е вече прекрасна жена. Често ѝ казвам: "Жалко че не съм ти плеснал поне един шамар". Защото шамарът не е физическо насилие. Той е своеобразен стрес. Трябваше да я държа малко по-изкъсо. Но тя прилича на мен. Не е амбициозна. Вече 12 години работи в Брюксел като мишка - най-обикновен чиновник, който обслужва големците. Чувства се щастлива. Няма деца. Така е решила. Живее с един също мой студент, само че по право. Вижте, има щастливи счетоводители и нещастни знаменитости.

- Внучката Дария ви казва Андрейчо, някаква ваша си семейна етикеция ли е това?

- Тя ми казва Андрейчо, защото си има двама прекрасни дядовци. И като я питат колко дядовци имаш, тя казва: "Много".

- Помъдрява или оглупява човек с годините?

- По-скоро оглупява в своите надежди, че ще стане по-добре. Вера Мутафчиева казваше: "Краят на живота ти трябва да бъде сговнен, за да не ти е жал, че го напускаш". В същото време изпитваш едно паническо чувство на страх какво е отвъд. Смятам, че оглупяваме, защото ставаме повече или по-малко пленници на този страх. Не вярвайте на тези, които казват, че не ги е страх от смъртта.

- Лулата е ваш постоянен атрибут, имате май вече повече от 100?

- Повече са. Няма вече къде да ги държа. Някои смятат, че това е кокетничене и суета. Един даже ме попита: "Ти само за телевизията ли си носиш лулата?". А аз и нощем си търся лулата. Като старец ставам през нощта и си припалвам. Даже и в леглото. Не мога да се отърва. Знам колко е непривлекателно, но то е все едно да не си обуеш обувките, когато излизаш. Като запаля лулата обаче, се чувствам по-защитен, отколкото от НАТО.

- Чувството ви за хумор е пословично, разказват се легенди за вашите анекдоти и вицове.

- Понякога животът поднася случки, които са по-силни от вицове. Когато дъщеря ми беше трети курс студентка по история, реших да взема задочниците, за да не се разправям с нея, с гаджетата и приятелките ѝ. И дойде на изпит един - дете на моите години. И аз, за да не си губим времето, викам: "Добър 4". А той: "Как добър 4? Мен ме знае цял Вършец". Казвам му: "Моля ви се, по-тихо. Много добър 5". А оня: "Как много добър 5, аз искам от децата си шестици, а аз да нося петици?". Тогава кипнах и викам: "Колега, разберете, че ако ви пиша шестица, ви давам четири единици отгоре". "Е, па то се знае", ми отвръща оня. Най-силният човек е този, който се шегува със себе си.