Проф. Александър Джеров: Костов е виновен за провала на СДС  

V Александър Джеров е роден през 1929 г. в София. Произлиза от стар род от Македония, към който принадлежи и генерал Климент Джеров. Дядо му по майчина линия е известният юрист Ангел Карагьозов, а брат му е хирургът Димитър Джеров.
V Завършва право в Софийския държавен университет, след което работи като адвокат. Защитава докторат по международно частно право, професор е по вещно право в Нов български университет.
V През 1989 г. става член на възстановената Радикалдемократическа партия, тогава член на Съюза на демократичните сили, а от 1993 г. е неин заместник-председател. През 1995-а напуска ръководството на партията, а през 1996-а преминава в Демократическата партия. През 2000-2006 г. е и неин заместник-председател.
 

 
- Проф. Джеров, богатата ви фамилна история, корените от Македония плюс или минус бяха за личната ви биография?

- Най-старият известен наш родственик е цар Самуил. Има запазени предания, упоменати и в писмени текстове, че мой прапрадядо е бил негов войвода. Може и да не е бил Джеров. В превод тази фамилия би трябвало да означава Знахаров или Лекарски. Моята прабаба по бащина линия – прилепчанката баба Василка, е описана от Димитър Талев като Султана от „Железният светилник“. Със самия Талев също сме далечни родственици. Някъде малко преди 1900 година същата баба и дядо ми Димитър бягат от турските издевателства в Охрид и идват в София. Заселват се в сегашния квартал „Княжево“. Общината им е дала парцел, както и на други бежанци, а и заем. Баба ми, въпреки че е имала завършен шести клас, нещо като гимназия някога, никога не е работила, а дядо ми по онова време е бил писар. С това „високо“ положение е успял да построи къща и да отгледа три деца.

- Какви бяха вашите родители, как и в какъв дух ви възпитаваха?

- Баща ми Асен Джеров и майка ми Нели ме възпитаваха в честност и родолюбие, в уважение към близки и роднини. Цареше патриархален дух. Немислимо беше за нас да се краде, да се вземат рушвети. Това би било срамно и светотатство. Татко беше известен, много добър адвокат. Майка ми беше домакиня, гледаше си семейството. Тогава това беше традиция. Имах брат и сестра.

- Улицата ли беше естественото ви място за игри?

- Улицата, разбира се. Играехме на жмичка, на гоненица, нещо като „Не се сърди, човече“ върху самоделни картони. Нямаше телевизия. То по улиците на онази София нямаше нищо страшно. Я мине някоя каруца или файтон, я не. Не е като сега – кола до кола. Тичахме от имот на имот, катерехме се през огради не за да правим бели, а заради игрите и детската ни енергия. Коленете ми бяха непрекъснато в рани. С компанията от улицата не сме си позволявали друго освен детски щуротии.

- Наказваха ли ви все пак за нещо?

- О, разбира се. Моите родители бяха много строги. Ако примерно счупех някое стъкло или строшах нещо вкъщи, вечерта, даже през лятото, в осем часа трябваше да съм в леглото, а на следващия ден само следях другите как играят през прозореца. Никога не е било майка ми и баща ми да не знаят къде съм. Винаги бях под контрол. Това не беше дирижиране, а по-скоро загриженост. Затова се следеше къде ходим и с кого дружим. Немислимо беше да се противоречи на големите, да се ползва нецензурен език. Не знаех и не можех да псувам.

- Свидетел сте на три обществени строя – царство, т.нар. социализъм и демокрация, какво е сравнението, което правите за тях?

- Разбира се, че имам сантимента си към царското време през очите на детето. Иначе между тези три обществени подредби няма нищо общо.
- Понеже говорите за кражбата и лъжата като за светотатство и немислимо поведение, кога започнаха деформациите в поведенческите модели на личността и обществото?

- Това се случи след 9 септември 1944 г. – тази дата доведе до коренно преобразяване на морала и на възпитанието. Говореше се и се чуваше за убийства, за насилие над хората. Започнахме само да мислим, защото не можеше да се говори. Това доведе до затваряне. Имаше два свята. Единият, който е вкъщи и може да си позволиш да кажеш нещо. А другият – вън, където въобще не трябва да критикуваш. Така беше култивирано лицемерието у хората, защото възпитанието е не само семейно, но обществено и в училище. Всички бяха изтръпнали. Никой не смееше да се прояви и да каже нещо, което е отрицателно.

- Семейната обремененост или този дефицит на социална справедливост ви насочиха към правото?

- По-скоро беше родовата предпоставеност. Свикнал бях мъжете в семейството да бъдат юристи. Моят дядо по майчина линия – Ангел Карагьозов, беше три пъти министър на правосъдието и председател на Върховния касационен съд над 10 години преди 9 септември.

- Не ви ли преследваха като фашисти след това?

- Да, разбира се. Без да има каквато и да е причина, аз бях назован „враг на народа“. Това ми пречеше да се развивам. Въобще не знам как ме приеха в университета, дали не е било заради авторитета на баща ми. Трябваше да се вземе бележка от ОФ, че си порядъчен от гледище на властта. В университета всички, които бяхме по-будни и не деца от комунистически семейства, се пазехме във връзките си с останалите – да не кажем нещо, защото можеха да ни изпратят в лагер.

- Всъщност вие сте били и изселени за известен период, как се случи това, защо?

- Изселиха ни от София през 1947 година. Тогава Георги Димитров дойде от Москва и каза, че София и големите градове трябва да бъдат прочистени от фашистите. Какъв фашист беше баща ми – адвокат, който не се занимаваше с никакви партии. Той знаеше дома, семейството и работата. Това му беше всекидневието. И въпреки това получи заповед за изселване. За три дни трябваше да напуснем дома си. Преселихме се в Луковит. Там беше и Талев, и други видни интелектуалци.

- Как изселеният адвокат от София оцелява със семейството си в Луковит?

- Кметът на Луковит беше нормален, свестен човек. Той явно разбираше за какво става дума и баща ми беше назначен като касиер в хоремага. Уволниха го като изселен. После пак го назначиха. Беше и преподавател по немски език в тамошната гимназия. Майка ми, понеже имаше музикално образование, беше назначена като учител по акордеон. Така семейството имаше възможности за препитание. Имахме близки и роднини, които помагаха. Аз през цялото време живеех незаконно в София при дядовци и баби. Сменях квартирите, за да не ме заловят. Бях нелегален по времето на комунизма. Учех и си знаех, че трябва да уча. Друго не ме интересуваше.

- Как се осъзнахте като идейна принадлежност, това свързано ли беше със следването ви?

- Докато бях студент, добре, че бях отличник, професорите ме уважаваха и си нямах разправии по политическа линия. Политиката беше тема табу за мен и за приятелите ми. Така успях да завърша университета и слава Богу, че от Луковит не дойде сигнал да бъда изключен, както изискваха общите правила. Така бяха изключени много мои състуденти.

- Как се реализирахте професионално като „враг на народа“?

- Мой чичо имаше връзка и успя да ме назначи като машинописец въпреки висшето ми юридическо образование в предприятие „Каменни кариери“. Знаех си урока, че мога да се движа само от работа до вкъщи. Нищо повече – да не се вдига шум около мен.

- Това страх ли беше, или естествен инстинкт за самосъхранение?

- И страх, разбира се. Все пак можех да живея в София, имах някаква, макар и елементарна заплата. Не тежах на моите родители. Не смеех да отида до Луковит, за да не чуе Държавна сигурност за мен и да ме репресира.

- Къде и как ви завариха промените от 10 ноември 1989 година, как влязохте в политиката?

- Тогава съвсем случайно се свързах с ръководството на Радикалдемократическата партия – с Елка Константинова и с председателя на Демократическата партия Стефан Савов. Те знаеха за моите родители. Разбираха произхода ми и защо съм заклеймен като враг на народа. И можеха да ми вярват като съмишленик. За първи път ходих на едно събрание на РДП, защото ме накара жена ми Лили. Тя е статистик, икономист.

- Защо ви накара да отидете на събранието?

- Защото виждаше бъдещето. Аз още бях много страхлив и си казвах: „Как така ще отида в някаква партия, откъде да знам какво ще се получи?!“ Отидох обаче. Запознах се с Елка, със Сашо Йорданов и с другите знакови имена от РДП. И те ме включиха в ръководството на партията.

- В рамките на РДП бяхте заместник-председател и на СДС. Какво се случи в тази легендарна формация? Защо, след като лидер стана Иван Костов, синята идея тръгна главоломно към своя провал?

- Да. Категорично Иван Костов е виновникът. Но основната причина е, че в СДС бяха внедрени много служители на ДС. Тяхната задача бе именно да бъде разбит съюзът. Той бе силно ерозиран отвътре. Сега вече чувам имена на разсекретени агенти, членове на БКП, които уважавах тогава и за които мислех, че са честни хора. Това, което сега се нарича СДС, няма нищо общо с онова СДС, което беше идея. Помните големия митинг преди изборите за Велико народно събрание. Беше море от народ.

- Бяхте председател на законодателната комисия точно във Великото народно събрание. Имате ли самочувствието, че вие сте авторът на новата демократична правна рамка в страната?

- Това беше много силен пост. Имах своята самостоятелност. Никой не ми влияеше какво да правя и успях да сложа началото на новото демократично законодателство. Аз направих реституцията. 10 години бях във Венецианската комисия, бях неин зам.-председател. Съгласувах новото българско законодателство с най-видните европейски юристи.

- Какво остана неразгадано за хората от репликата „Иване, кажи си!“ на президента седесар Петър Стоянов?

- Петър Стоянов знаеше много неща. Като президент той имаше всичките лостове на властта в ръцете си. Бях близък с него, но той никога пряко не обвини Иван Костов. Но Иван Костов има много вини за това, че преходът не стана така, както трябва. Той пряко отговаряше за приватизацията. Тя стана нечестна. Излъгаха хората още с боновите книжки. Огромни предприятия бяха обезкървявани, за да се продадат на безценица.

- Самият Костов имаше ли личен интерес от това?

- Е как да нямаше! Той беше министър-председател. Той направи така, че се разграби имуществото на държавата. Предприятия се разпродаваха за стотинки.

- Вие сте конституционалист, има ли повод сега да се иска изработването на нова Конституция?

- Конституцията, която изработихме, е на светлинни години пред комунистическата. Като към всяко човешко творение и към нея може да има критики. Има дефекти, разбира се, тя не е идеална, но ни служи вече толкова години. Винаги може да се промени. Критиките са много, но никой не казва какво и как да се промени, с какво да се замени, защо.

- Много актуална е идеята за президентска република, възприемате ли я?

- По тези въпроси сме дискутирали още във Великото народно събрание. Законите трябва да имат време да се утвърдят. Промените трябва да се правят така, че да служат дълги години, а не за ден-два. Закон се прави за бъдещето.

- Придържа ли се президентът Радев към Конституцията, или се отклонява като политическо поведение?

- Той си знае за какво е избран. Не е най-добрият президент, който можеше да има България.

- Преподавате ли още в университета?

- Вече не. Възрастта ми е такава, че предполага да си оставам малко повече вкъщи. Синът ми Мирослав има две висши образования – право и консерватория. Той вече 20 години има практика като адвокат. Кантората е в неговите ръце. Много е честен и не членува в никоя партия.

- Общувате ли с внука си?

- Мирослав има един син, който носи моето име. Сашо е на 10 години. Живее в Германия с майка си. От малък е много самостоятелен и мислещ.

- Ще се върне ли в България, не за малко – колкото да се види с дядо си, а да се погрижи за държавата, каквато е фамилната ви традиция?

- При нас беше забранено даже да излизаме на екскурзия в чужбина. Не ме пускаха никъде, защото бях фашист. Бъдещето ще покаже дали ще се върнат децата ни тук.