Емил Кошлуков: В затвора учех Доган на английски  

Емил Кошлуков е роден е на 26 октомври 1965 г. в Пазарджик. През 1985 г. завършва Английската гимназия в Пловдив. В казармата е осъден на 6 години затвор за предизвикване на бунт. Освободен е през 1988 г. През 1989 г. започва да учи английска филология в Софийския университет. Същата година основава Независимото студентско дружество. Член е на Координационния съвет на СДС и участник в Националната кръгла маса през 1990 г. В периода 1991-1996 г. учи политология в Калифорнийския университет, Санта Барбара. През 1997 г. се завръща в България. От 2001 г. е депутат в Народното събрание от листата на НДСВ. През 2004 г. основава партия „Новото време” и става неин председател. Водещ е на предаването "Факторът Кошлуков". От декември 2017-а е програмен директор на БНТ.
 

- Ако сте „лошото момче“ от годините на тоталитарния режим и демократичния преход, какво беше детството ви, г-н Кошлуков?

- Пазарджиклия съм. Майка ми Стоянка е учителка цял живот. Така се и пенсионира. А покойният ми баща Илия беше електротехник по силните токове, по далекопроводите. Като всяко дете от малък град съм израснал в махалата с приятели. Там всички се познаваме, съседът е по-важен от роднината. От малък обичах много да чета. Сестра ми Любляна също е много ученолюбива, тя завърши университета със златен медал. Винаги сме имали голяма библиотека вкъщи. И до ден днешен сигурно имам над 10 000 тома. Разбира се, майка ми реве на умряло, че една цяла стая в Пазарджик е затрупана с книги. И иска да ме изхвърли от къщата. Но аз и до ден днешен продължавам да купувам от пазара на „Славейков“, защото не мога да подмина хубава книга, която продават без пари. Винаги съм притеснен, че „Вълшебната планина“ на Томас Ман е 2 лева. И нещо ме човърка отвътре. Връщам се и я купувам, макар че вече имам 10 екземпляра. Четях от много малък и даже от време на време ядях бой, защото не чета учебника, а „1001 нощ“. В четвърти клас четях „Престъпление и наказание“. И понеже ме дебнеха, четях и под юргана с фенер. Не бях от най-послушните, за което редовно ядях шамари. Така беше докъм пети клас, когато вече започнах да бягам по-бързо от майка ми и тя не можеше да ме настига, за да ме шляпа. Но всъщност шамарът на никого не е попречил. Не съм имал травми. Никой не ни водеше на психолози, психиатри и консултанти, а криво-ляво оцеляхме.

- Английската гимназия в Пловдив, в която попадате, не беше ли своеобразна секта?

- Английската гимназия, в която съм приет през 1979 г., беше единствената английска езикова гимназия за шест окръга – Пазарджик, Смолян, Хасково, Кърджали, Пловдив и Стара Загора. Така че тя беше свръхелитно училище. Момчетата се състезавахме по 5 за едно място, а за момичетата може би беше и по 10. Беше най-елитното училище за цяла Южна България. Беше накрая на града и ние се шегувахме, че е в Пазарджик. Беше напълно изолирана. Тогавашният директор Любен Христов се опитваше да я превърне в тип английски колеж, където децата се поставят в изолирана среда – с пансион, със столова, с училище. Ние буквално излизахме само в сряда в градска отпуска за два часа. И в събота и неделя - в домашна, ако не си наказан. Ние спяхме там, хранехме се там, учехме там и гаджетата пак там си ги намирахме. Създаваше се усещането за изолиран академичен свят, доста стерилен, който налага други норми, друго възпитание. Имахме и страхотни учители, подбирани с конкурс. Това създаваше много силни връзки. И до ден днешен излизаме, виждаме се и се чуваме със съучениците ми.

- Тази затворена среда имаше ли нещо общо с казармата, където ви съдят за бунт?

- Шокът от казармата след такова елитно училище е огромен. Още повече в Елхово. Заради езика можехме да слушаме радиостанции на английски. Можехме да четем други книги. И заради интелигентния дух от гимназията си задавахме въпроси – как така в „Работническо дело“ пише, че планът е преизпълнен, а в магазина няма хляб. Как петилетката е приключена за три години, а като излезеш по улиците, не виждаш нищо, как така Западът загнива и произвежда мерцедеси, а ние - трабанти. Търсехме цензурираната информация по всички възможни канали. Тогава започнахме да критикуваме системата. Да забелязваме, че лъжата, в която живеем, е повсеместна. Живеехме в лицемерие, в шизофрения. Твърдиш едно на публични събрания – вкъщи говориш друго. През деня ръкопляскаш на манифестациите, а вечерта разказваш вицове за Тодор Живков. Гласуваш преизпълнение на плана и знаеш, че трябва да си купиш дънките на черно. Това раздвоение на личността, различното от официалната пропаганда, ни озадачаваше още като ученици. Разбирахме, че ни лъжат. То беше видно. И заради семейното ми възпитание – баща ми е съден от Народния съд и лежал в затвора при комунистите като враг на народа, започнах да чета Солженицин. Намирахме го. Прочетохме книгата на Желю Желев, преди да я конфискуват. Започнахме да коментираме политика.  

- Не ви ли надуши Държавна сигурност?

- Разбира се, Държавна сигурност и нейните доносници, които днес ни поучават и са най-големите демократи, това много ме забавлява, са виновни за не една разбита съдба и за присъдите над десетки хора. По доноси и със своите агенти ДС в десети клас за първи път ме извика на разпит. Беше във връзка с книгата на Желев, във връзка с доносите, че „разпространявам неверни сведения“ за социалистическата държава и управление. И започна делото ми. Досието ми беше отворено. Последваха още няколко разпита.

- Разбрахте ли кой донасяше за вас?

- Никога не съм си гледал досието в комисията, защото знам какво ще видя. Донасял е някой близък, някой, който е бил в компанията, някой приятел. Иначе няма как. След толкова години не искам да си развалям мнението за тези хора. Ако отида и прочета имената, това само ще ми донесе огорчение. Те са в делото ми, мога да ги видя. Никога досега не съм го проверил, защото ще се разочаровам от хора, на които съм вярвал. След тези разпити трябваше да кандидатствам в университета. Тогава за т.нар. обществено-правни специалности – социология, право, психология, трябваше одобрението на ДС. Официално беше от райсъвета, но го даваше ДС. Аз попитах офицерите мога ли да кандидатствам. Те ми казаха, че няма никакъв смисъл. Че е по-добре да си кандидатствам английска филология. Дотам мога да се развивам. Исках да следвам друго, но ме приеха с най-висок успех от цялата страна английска филология в Софийския университет. Тогава трябваше първо да изслужиш – отидох в казармата, където по същия начин – с доноси на войници, които са били с мен, се образува второто ми дело. То вече се превърна в наказателно. Бях арестуван към края на десетия месец от службата с обвинение по чл.106 и 108 от НК за антидържавна пропаганда и агитация и за предизвикване на бунт и неподчинение в армията. Ако аз мога да разбунтувам една армия, по-добре да я затварят, тя не става за нищо. Така изфабрикуваха по-тежък състав на престъплението. Само за антидържавната пропаганда не можеше да лежа повече от 5 години. Така ДС добави по-тежкия член – от 5 до 15 години, както го правеха с всички политически затворници.

- Прокурор по делото ви е застреляният след това Николай Колев.

- Това е също много смешна история. Да, Николай Колев, когото по-късно Татарчев назначи за военен прокурор на републиката. Същият човек, който ме е съдил. Той лично измисли и изфабрикува присъдата. Тя няма никакво основание. Няма никакъв бунт. Ако прочетете обвинителния акт, ще видите, че той приема, че разказвайки антидържавни думи пред войниците, мога да разколебая увереността им в социалистическата партия и да ги разложа. И по доноси твърдеше, че съм казал, че можем да избягаме от армията, да пресечем в Турция. Че съм казвал, че турската армия може да ни сгъне за 5 минути, че съм убеждавал хората, че не трябва да служат на страната. Така получих 6 години. В ареста в Сливен Колев дори отказа да уведоми родителите ми, че съм задържан. Бяха ме търсили в поделението, бяха притеснени. Наложи се да правя гладна стачка – 10 дни без храна и последните три без вода, за да го принудя да позволи на баща ми да дойде да ме види. Този прокурор беше мръсник, престъпник. По-късно се забърка с мафията. Застреляха го. Приемам го като божия справедливост.

- Как се отнасяха с вас в затвора, как се срещнахте с Ахмед Доган?

- Политическите затворници лежахме в старозагорския затвор. Беше 1985 година. Възродителният процес беше в разгара си и турците ги съдеха буквално на тълпи. Всеки ден идваха по 10-15 души. Така беше до 1989 г. Един от всички беше Доган.

- Общувахте ли, за какво говорехте?

- Да, общувахме. Той беше от видните турски лидери интелектуалци, противници на режима. Те нямаха много такива. Работеше в Института по философия. Самите турци имаха респект и уважение към него. Лежали сме заедно около осем месеца. После го преведоха в пазарджишкия затвор. След като разбрах кариерата и професията му, предложих аз да го уча на английски, а той да ми преподава психо- и социолингвистика. Каза ми какви книги да поръчам. Приятелката ми ги донесе. И се разбрахме да използваме времето взаимно да продължим образованието си.

- Чувате ли се сега, обменяте ли мисли?

- Не, не се чуваме. Не общуваме от може би десетина години. Вече не намираме пресечни точки. Доган, когото познавах от затвора, много се промени. Той стана друг човек. С този Доган, когото аз познавам от затвора, и да искам, не мога да се срещна.

- Как създадохте Независимото студентско дружество, СДС, какво важно реши Кръглата маса?

- След като излязох от затвора, първо, си оправих зъбите. Отидох на зъболекар.

- Бяха ги счупили ли, малтретираха ли ви? 

- Не, от 1985 до 1999 г. беше Горбачов, перестройката. И надзирателите, и ръководителите на затвора до голяма степен се съобразяваха с промените. Режимът беше по устав, което понякога е много по-лошо. По-добре да изядеш два шамара, но да те оставят да си вкараш малко кафе, отколкото да не те бият, но да те бутат в карцера през пет дена. Да ти правят непрекъснато обиски и проверки на килията. Вече не смееха да бият и да разстрелват. Можехме дори да им казваме, че ние ще излезем все някога, а те ще си останат зад решетките.

- Как дойде свободата за вас?

- Като излязох, беше 30 декември, отидох в американското посолство, за да съм сигурен, че няма да ме приберат отново. Вече бях в списъка на „Амнести Интернешънъл”. Знаеха моето име. Исках да разкажа какви са условията в затворите. ДС криеше. Трябваше и да дослужвам. Отидох в окръжието и им казах, че ми трябва време да си оправя здравето и не може да ме вкарват с януарския набор, защото ще направя голям скандал. А като разбраха, че съм бил и в американското посолство, направо се насраха. През март отидох в Комитета по правата на човека на Велко Вълканов. Беше на опашката на коня. Там беше Меглена Кунева. Комитетът беше направен от комунистическата партия. Знаех какъв е, но отидох да се изгавря с тях. Седяха на едни компютри и нищо не правеха. Казах: „Добър ден. Аз съм политически затворник, излежал присъдата си. Идвам да ми защитите правата“. Все едно пуснах бомба. Буквално си изтърваха ченетата. Поисках помощ да започна следването си. От Комитета по култура ми казаха, че съм загубил студентски права, защото не съм се явил. Отвърнах, че е нямало как да се запиша за студент с белезници. Така се оказа, че трябва да кандидатствам отново. Пак ме приеха. Записах се. Беше октомври-ноември. С приятели от затвора вече се бях свързал с неформалите в страната – Желю Желев, Любо Собаджиев, с Петко Симеонов, с Чавдар Кюранов, Йордан Василев, Блага, с хората от „Екогласност”. Говорейки с тях, им споделих, че ще се опитам да създам организация, алтернативна на Комсомола. Първото дружество беше от 26 души. Желев ми даде дъщеря си. Тя ми даде сина на Димитър Ганчев. Оповестихме се на 14-и, веднага след 10 ноември. Бяхме готови. Имаше подписана декларация, устав. Скоро възникнаха и по другите университети. Станахме федерация - ФНСД. Станахме и съучредители на СДС. Студентите станахме непреодолима сила.

- Какво отчитате като реален пробив в системата за връщане свободата на хората?
 
- Трябваше да правим серия от промени още на Кръглата маса. Когато Желев стана президент, първият му указ №1 беше за премахване на жителството. С един подпис президентът Желев промени пазара на труда – от Пловдив вече можеше да работиш във Варна. Това освободи икономиката. Вече можеше да си вземеш кадри откъдето искаш. Преди се раждаш в Пазарджик, живееш в Пазарджик, умираш в Пазарджик. Освободи и пазара на недвижими имоти. Свободата на придвижване. Не можех да отида преди пò на запад от Перник. Сега това го приемаме за даденост.

- 2001 година вече сте депутат от НДСВ. Що за фигура е царят, каква роля изигра и играе днес в обществото, съветвате ли се с него?

- От 2002-2003 г. не го чувам. Тогава пътищата ни се разделиха. Когато царят дойде и ние се ангажирахме със създаването на НДСВ и с участието в изборите, той беше най-голямата надежда на българите в тоя момент. На практика резултатите на НДСВ са над 140 депутати. Той вкара реално 120, но ви припомням, че тогава Бакърджиев беше регистрирал две фалшиви партии със същата абревиатура. Те взеха близо 5-6 процента. Костов управляваше страната, те също излъгаха с изборните резултати чрез администрацията. Вярвахме, че с царя можем да променим политическата инфраструктура на страната, да приемем нов Изборен кодекс, да направим закон за лобизма, закон за партиите. Той обаче се оказа доста слаб и вял. Нямаше поглед на държавник. Или нямаше куража, или се обгради с панайотки. Затова основахме „Новото време” с Камен, Тончо, даже Курумбашев. Но новото време не дойде. Царят разпиля огромното доверие на хората.

- Чувствате ли се на мястото си като програмен директор на БНТ?

- Аз водя предавания от 2005 г. Първото беше „Таралеж“. Така беше всеки ден до 2009 г. Т.е. 13-14 години се занимавам предимно с телевизия. От 2010 г. се занимавам с продуцентство. Имам над 20 различни продукции във всички жанрове. Работил съм във всички национални телевизии. За два месеца управлявах и ТВ7. Напуснах политиката и животът ми се разви в тази посока. Надявам се медийният опит, който имам, да допринесе за престижа, развитието и успеха и на БНТ.

- Как си почивате?

- Чета, когато имам време. Една хубава книга иска не само време, но и спокойствие. Опитвам се да тренирам във фитнеса. Обичам да плувам. Гледам събота и неделя да ходя при майка ми. Тя вече е на 90, има мнение за всичко и ми обяснява живота в детайли.

- Виждате ли се с дъщеря си от Калифорния?

- Да, Алис живее с майка си в Маями. Тя си е там, американка си е. Понякога се връща тук. Но тук няма близки, няма приятели. Разбира се, говори български, чете на български. Писането е голям зор, защото не може да оправи буквите. Но чудесно се разбираме на български. Прави се на маймуна, когато не иска да разбере и вика: „Какво?“, сякаш не знае.