Емил Христов, зам.-председател на Народното събрание: Роден съм в Крушовица, но не в селото на Нинова

V Емил Христов е зам.-председател на Народното събрание от ПП "ГЕРБ". Неговото име нашумя около скандала с недопускането на група инвалиди в сградата на парламента.

V Роден е на 5 юни 1957 г. По образование е инженер, завършил е Висшето военно училище в Шумен и Военната академия в София.
V Служил е в 31-ва фронтова зенитно-ракетна бригада в Стара Загора и в 61-ва Механизирана стрямска бригада в Карлово, където е отговарял за покриване на изискванията на стандартите на НАТО. Бил е начело на един от първите български контингенти в Босна. През периода 2004-2005 г. е началник на група за стратегическо планиране към Командването на Многонационалните сили в Ирак.
 
V Два мандата е зам.-председател на УС на Националната асоциация на председателите на общински съвети. Два мандата е председател на Общинския съвет в Стара Загора.
 

 
- Г-н Христов, вие сте от политиците, които рядко влизат във фокуса на прожекторите, въпреки че сте зам.-председател на Народното събрание и ви показват по телевизията, какво знаем и какво не за вас?

- Без да се стряскате, роден съм в Крушовица, но не в селото на Корнелия Нинова, а край Плевен. Има връзка между двете. Един от моите прадеди заедно с други преселници е дошъл от Врачанско, където е селото на Нинова. Родителите ми - Виолета и Марин, бяха учители. Майка ми беше учителка по български език и литература, а баща ми - по история. И съвсем естествено получих едно съответстващо на онова време възпитание и образование.
Обиколихме цялата страна. Много сме пътували. Ако ползвам военен език, сменихме 6 или 7 гарнизона, преди да се върнем обратно в Плевен.

- Какво налагаше тази миграция?

- Не знам. Местеха ги. Бяхме в Родопите, в Добруджа, на Дунава, във Врачанско.

- Лесно ли е за едно дете да се адаптира при такова движение из страната, намирахте ли си приятели, на какво играехте?

- Играех с всички деца. Бяхме луди глави, макар че родителският и учителският контрол бяха много сериозни. Не са ни оставяли да не учим. Затова съм много благодарен, защото това, което получих тогава като светоусещане, като отношение към хората, си го нося и досега.

- Наказваха ли ви като дете?

- Срам ме е да си призная, но да. Не можете да си представите какво чувства едно момче, когато го извикат в учителската стая да го съветват пред родителите му. Нищо че бяха колеги на нашите, прошка нямаше. Напротив, дори се чувстваха длъжни, когато някой от нас направи беля, да го споделят с колегите си. После познайте какво се случваше вкъщи. Но съм благодарен.

- Това, което разказвате, не влиза ли в противоречие с наложените представи за време на тежък тоталитаризъм и мачкане на човешки съдби?

- Никой от нас по онова време не си е мислел за тоталитаризъм и мачкане на човешки съдби - особено пък ние, децата. Вярно е, че понякога баба ми Дамяна и дядо ми Матей говореха за такива неща, но не пред нас. Децата по никакъв начин не сме усещали подобна преса.

- Ограничаваше ли ви системата като ученик, в студентските ви години?

- Когато пораснах и се върнахме в Плевен, започнах да спортувам. Имам медали от републикански първенства по лека атлетика. Като пионер тичах 60 м гладко бягане, 60 м с препятствия. След това минах на други дисциплини, пак с препятствия. Попаднах на добър треньор, който беше не просто треньор, а психолог и приятел.

- Кога започнаха вас да ви приобщават към разговорите за политика?

- Не ни приобщаваха. Пазеха ни. Имаше случай, за който не говореха. Дядо ми, който е бил член на комунистическата партия още преди 9 септември, е върнал билета си по времето на култа към личността. Не се и питах какво е било. За мен това бяха най-добрите баба и дядо.

- Патриотичният дух, патриархалното възпитание - те ли ви насочиха към военното училище?

- Не, не мога да кажа какво точно е било. Вероятно е било съдба. Въпреки че имах добра математичка, която ме подготви леко, се отказах от електротехникум и завърших реална гимназия. Като спортист, нормално, кандидатствах във ВИФ. Отиването във военното училище и за мен беше някаква изненада. Дойде като вътрешно решение. Не мога да си го обясня. Кандидатствах във военноморско училище. Много малко бяха тогава местата за военноморския флот и се оказа, че съм приет в гражданския. Естествено, не исках в гражданския. След това много съжалявах. После сякаш поумнях. Отидох в Шумен - в противовъздушната отбрана.

- Темата е актуална, а и вие сте експерт - може ли сега под някаква форма да се възстанови наборната служба, за което настоява военният министър Каракачанов, няма ли да е прекалено скъпо?

- Не само е скъпо. Психологическата страна трябва също да се гледа. Мисля, че това е невъзможно в съвременното българско общество. Всъщност ние се опитваме, да ме прощава министър Каракачанов, да впрегнем каруцата пред коня. За да имаме днес наборна военна служба, трябва да имаме силно усещане за патриотизъм. Трябва младежите ни да носят България в сърцата си. Не си го представям.

- Безвъзвратно ли е загубено?

- Тези неща са в гените на хората. Те не се губят или придобиват. Мисля, че ако имаме разумната политика и изберем добрия път като народ, не като правителство, не като партии, не всичко е загубено и можем да се върнем обратно към корените си.

- Кой ви покани да влезете в политиката?

- Явно така е трябвало да се случи. Докато бях офицер, признавам си, не ходех на избори. Не исках да слушам и да се занимавам с политика.

- Не бяхте ли член на БКП, как без политическа просвета и ЗКПЧ?

- Говоря основно за след деполитизацията на армията. Аз бях член на БКП. Нямаше как да бъдеш офицер от зенитно-ракетни войски, без да си член на комунистическата партия. Приемал съм нещата такива, каквито са. Вършил съм си работата. И досега съм с най-хубавите спомени от времето, когато бях офицер.

- И все пак - политиката ви е изкушила. Защо ГЕРБ?

- Когато напуснах армията, съвсем случайно от ГЕРБ ми гласуваха доверие. Те не ме познаваха. Аз дори не бях член на ГЕРБ. Влязох в полезрението им, без да знам как се случи. 2009 година ме изпратиха на кръглата маса по отбрана. Там срещнах хора, които добре познавам от училището, от службата си в армията. Хора, които уважавам. Мои бивши началници, които и досега имат авторитет пред мен. Върнах се и направих точно такава презентация пред структурите на ГЕРБ. Месец по-късно вече бях член на партията.

- Т.е. оценили са ви като експерт?

- Не мога да кажа какво точно оцениха. Поканиха ме, а аз отидох като обикновен сътрудник. Първата година вършех абсолютно всичко. След това дължа много на кмета на Стара Загора Живко Тодоров. Той беше депутат, беше организационен секретар. Повярва ми, въпреки че с него по онова време имахме много спорове - каква трябва да бъде политиката, какви хора ни трябват. Той ми повярва и от 2010 г. до сега съм общински ръководител на ГЕРБ в Стара Загора. Това е трети мандат и е много отговорно.

- С какво отношение е към вас лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, имате ли комуникация, за какво си говорите?

- Аз съм човек военен. Когато ходя при лидера или този, който стои над мен, трябва да съм сигурен защо отивам. По същия начин съм много благодарен на г-н Цветанов. Така е бил програмиран животът ми - хората ме срещат и ми възлагат задачи - с надежда или за да проверят дали ще се справя. Г-н Цветанов ми предложи комисията за изтребителите. Благодарен съм и на всички колеги, които подкрепиха избора ми за зам.-председател на парламента.

- Тази йерархичност и строга дисциплина не е ли повод ГЕРБ да бъде заподозряна като партийна структура от военен тип?

- Какво лошо има? За мен всяка партия, за да бъде успешна, трябва да е полувоенна организация. Там трябва да има дисциплина. Но не основана на страх, защото има такива големи партии, основани на страха.

- Коя точно визирате, ДПС, БСП?

- За БСП говоря. Мисля си обаче, че при нас дисциплината не е въпрос на налагане, а на вътрешно усещане за общност на основата на нещо. Не виждам това да тежи на някого от колегите, да изразяваме несъгласие, даже напротив.

- Темата за изтребителите отново ангажира обществото, става дума за милиарди. Вие оглавявате комисията, не ви ли пари?

- Пари за този, който не е подготвен за темата и се опитва да извлече дивидент.

- Опита ли се президентът Радев да предпостави нещата чрез сделката с "Грипен"?

- Точно сега не ми се иска да говоря за президента Радев. Готов съм да го направим, след като в Народното събрание влязат проектите. Като председател на комисията съм благодарен на колегите, че работят много прецизно. Нас ни обвиняваха в какво ли не - че сме били лобисти, че сме победили професионалистите. Ние запазихме самообладание. В доклада, който комисията изнесе, няма нищо обидно към никого. Не сме и търсили нещо, с което да омаскарим някого. Напротив, опитвахме се по всякакъв начин да направим така, че истината да бъде показана пред хората. Изразните средства също имат значение. Бяхме изключително внимателни в изказа си - и по отношение на президента, и по отношение на екипа, с който той работи. Така че ние няма от какво да се срамуваме. Ще подскажа нещо, което ще намери развитие в следващия месец или два. Ние не можехме да си позволим да оставим правителството на България без избор. Опитът на президента Радев да предреши нещата, като каза: "Това е изборът на военните специалисти и вие трябва да се съобразите с него!" - за мен беше некоректен. Правителството трябва да има политическата свобода за избор. Защото изборът на самолети е чиста геополитика. Ние избираме стратегически партньор, който оттук нататък в продължение на десетилетия, стъпвайки при нас, ще влияе на българската политика.

- Името ви нашумя около скандала с неприемането на група от хора с увреждания в Народното събрание. Това недоразумение ли беше, или съзнателна персонална атака, за да се стигне до поисканата ви оставка?

- Това беше изключително грозна манипулация. Два пъти реагирах от трибуната на парламента. Беше инсценирано. Когато се обсъждаше моята оставка, по минути извадих от записващите камери кой къде е бил, кой с кого е разговарял. И стана ясно, че това, което е написано в мотивите на БСП за освобождаването ми от поста, което те твърдяха от трибуната, казаха го четири пъти, всъщност не е вярно. Абсолютно персонална политическа атака, но много лошо разчетена. Дори не си бяха направили труда да се подготвят за исканата оставка.

- Какво е семейството ви - съпругата ви, децата ви, имате ли внуци?

- За съжаление, още нямам внуци. Дай боже, да дойдат. Имам страхотно семейство, но го пазя от публиката. Имам син и дъщеря. Завършили са образованието си тук, в България. Тук и работят. Синът ми пишеше дисертацията си във Франция. Доста време беше там. Стипендията му беше за шест месеца. Чуваме се веднъж по телефона и го питам: "Няма ли да се прибираш, че ми домъчня?". А той ми казва как е започнал да се пита има ли смисъл да се прибира, след като във Франция от него се иска само да работи - няма грижи за квартира, за храна, за нищо. Каза ми: "Ако дойда в България, ще се чудя как да плащам квартира". Тогава си казах: "Нашето семейство плати данък на имиграцията, не може и синът ми да не се върне". Това беше от импулсите, които ме държат и мотивират в политиката. Тогава ГЕРБ показваше по-ново и различно лице от това, което бяхме виждали в тройната коалиция примерно. Семейството ми си плати, защото сестра ми беше 14 години педиатър в България, работеше в университетската болница в Плевен като неонатолог. Емигрира в Австрия като готов и обучен кадър. Тя напусна изненадващо, защото 1999 г. каза: "Не мога повече да гледам как децата умират в ръцете ми и да не мога нищо да направя".

- Самият вие сте виждали лицата на смъртта и в Босна, и в Ирак, свиква ли се, как се преживява?

- Това са белези, които остават за цял живот. Аз съм от първите български контингенти, които отидоха в Босна. Това беше шокиращо за мен - война, смърт, масови гробове. Не беше като на кино. Говорих с хората. И със сърби, и с бошняци, с хървати. Върнах се тук, но вече бях заразен. Да бъдеш на мисия, си е вид зараза. Не можах да изкарам и една година в България и заминах отново. Като болест е - когато си там, си мечтаеш да се върнеш, а когато си тук, нямаш търпение да отидеш отново. Имам тежки моменти и от Ирак, където дадохме жертви. В такава обстановка ценностите се преподреждат. Човек се обръща навътре в себе си и започва да търси други истини. Хората се връщат от мисии различни. Не казвам по-добри или по-лоши. Участието ни в Ирак беше цена, която трябваше да платим - след това станахме членове на НАТО и на ЕС.

- Как си почивате?

- Не съм се питал. Опитвам се да чета книги, които ми харесват. Специализирана литература, свързана с политика и анализи. Обичам да ходя из планината. Стара Загора е между Стара планина и Средна гора. Като си отида на село, скитам сам из горите. Нямам вече време да спортувам. Докато бях председател на Общинския съвет, успявах да го правя поне два пъти в седмицата. Имах си маршрут в Аязмото. Тичах няколко километра. Сега ми липсва време. Липсва ми и семейството. Разпиляхме се. Синът ми е в София, дъщеря ми е в Плевен, жена ми е в Стара Загора. Аз обикалям, където мога. Ама пък ако наистина толкова искам да спортувам, защо не намеря време?

- Е, нямате вид на отчаят песимист, сигурно виждате перспектива за държавата?

- Тук вече няма как да не направим сравнение. За последната година и половина не чухме нищо оптимистично за държавата нито от лидера на опозицията Корнелия Нинова, нито от президента, който трябва да е обединител. Как Радев не каза нещо хубаво за държавата? Не може през това време в България нищо хубаво да не се е случило. Моля г-н президента да каже и нещо хубаво за тази държава. А аз съм оптимист.