Депутатът от ГЕРБ Маноил Манев: Владея бойни изкуства, пратих сина си в манастира „Шао-Лин“

V Маноил Манев е завършил Академията на МВР със специалност "Национална сигурност". Работил е повече от 10 години в системата на МВР и Министерството на правосъдието. Съдия по "Бодигардинг" на Международната федерация по бойно-приложни спортове. Експерт по фирмена сигурност.

V От 1983 г. се занимава с китайски бойни изкуства. От 1990 г. е състезател по Сан Да. Носител на златни и сребърни отличия от национални и международни турнири. Първият в България международен съдия по Сан Да и председател на съдийската колегия по Сан Да. Старши треньор на националния отбор по Сан Да на Република България.
V Автор на редица учебници и ръководства за обучение по самозащита и специални техники. Има издадена стихосбирка.
V Женен е, има дъщеря и син.
 
 
- Кой сте вие, г-н Манев, момчето от Града на липите и поетите, което само пише стихове, но пък е шампион по бойни изкуства?

- Да, роден съм в Стара Загора, но съм живял в цяла България. Баща ми беше офицер в зенитно-ракетни войски в едно поделение над Смолян. После бе от хората, които строиха под земята тунелите на магистрала „Хемус“. И ние обикаляхме с него военните градове и обектите. Чак някъде към пети клас се прибрах в Стара Загора.

- Как ви възпитаваха родителите ви, как се расте на полеви условия и по фургони?

- Имам много интересно и светло детство с приятелчета и игри. Първите ми спомени са от Смолян. Даже Родопите и Стара Загора си ме поделят. После, когато баща ми беше по обектите в Балкана, раснахме в горите на Витиня по фургони. За родителите ми сигурно е било много трудно, но за нас, децата, беше уникално изживяване. Всеки петък се събирахме, малчуганите от обекта, излизахме в гората и живеехме на землянки и на лагерни огньове. Връщахме се чак в неделя, за да ни заведат в понеделник на училище. Беше страхотно и форма на оцеляване.

- След това ли дойде спортното училище?

- Да, в шести клас влязох в спортното училище в Стара Загора. Тогава детството свърши. В спортните училища забравяш за детството. Него просто го няма там. Занимавах се с един от най-тежките спортове – вдигане на тежести.    

- Били са обаче годините под знака на успехите на Иван Абаджиев и неговите момчета, това как рефлектираше върху вас?

- Когато един спорт е на световния връх с победите си, това за всички отдолу, които тръгват в този момент, е много тежко, защото летвата е много високо, натоварванията са огромни. Това е още по-страшно, когато си дете на 13-14 години. Мъчил съм се да вляза в националния отбор за младежи. Контактувал съм и с мъжките национали. Бях в тежката категория, а там винаги състезателите са по-малко и много търсени. Последната година, в 11. клас, получих заболяване, което ме лиши от възможността да продължа напред с щангите.

- Тези натоварвания явно са ви лишили от възможността да се включвате и в комсомолските селскостопански бригади, но пък вероятно компенсирате с преживявания от тренировъчни лагери и сборове?

- Лагерите за хората от спортните училища са едни от много тежките изживявания. Те нямат нищо общо с пионерските лагери. Режимът е изключително строг. Те са два вида. Едните са подготвителни – подготвяш се за следващия състезателен период. А другите са след състезателния период – зимни и летни. Всъщност има само 10 дни, в които почиваш. Много е тежко. Никакви дискотеки, никакви купони. От малък обаче се научаваш да си самостоятелен, да се грижиш за хигиената си, за дрехите си. Сам се оправяш, няма кой друг.

- Това звучи като казарма.

- То си е точно казарма. Така беше в спортните училища. Те бяха от полупансионен вид. Режимът беше жесток. Така че моето поколение и приятелите, с които продължаваме да поддържаме контакти, видяхме дискотеките, след като завършихме спортното училище. Дотогава аз не знаех къде се намират дискотеките нито в Стара Загора, нито където и да било. За сметка на това обаче имахме контакти с чужденци, с хора от други светове. Спортът ни отваряше врати.

- При тази дисциплина и тренираност военната служба сигурно ви се е сторила като почивна станция?

- Служил съм в Школата за запасни офицери в Плевен първата година. Втората година бях на линията със заровените танкове, за които много хора са чували, долу по турската граница. Бях технически ръководител по поддръжката не тези куполи. Не са заровени танкове, по-различно е.

- Не са ли това действително годни танкове „Майбах“?

- Вече не знам. Мисля, че ги няма вече като материална база. Тогава имаше няколко заровени истински танка, всичко друго беше инженерни съоръжения. Само куполите на танковете бяха монтирани върху друго инженерно съоръжение.

- Това камуфлаж за респект на противостоящата на българската армия в състава на Варшавския договор турска натовска войска ли беше?

- Не, не. Бяха си действащи. Беше истинска отбранителна линия, и то доста съвременна и доста модерна за ония времена. Там по стечение на обстоятелствата през 1988 г. се сблъсках с потока от напускащи страната български мюсюлмани - т.нар. Голяма екскурзия. Всички тези колони, тези потоци преминаваха покрай обектите ни, пред очите ни. Така или иначе, контактувахме с тези хора. Беше изключително тягостно, защото в казармата не знаеш каква е нито политическата, нито информационната среда. На пътя виждаш едни хора, цели семейства, които заминават нанякъде. А ние се занимавахме същевременно със строежа на един от секретните ни обекти. Беше много особено време. Затова и задържаха уволнението на набора ни с няколко месеца.

- Как ви завари преломната 1989 г.?

- Тъкмо се бях уволнил и започнах да работя в едно училище в Раднево като възпитател по спортна подготовка за специализирани паралелки. Малко след това дойде 10 ноември и всичко се обърна наопаки. Поканиха ме да работя в БФС – Стара Загора като помощник-треньор по вдигане на тежести.

- Не закъсняхте ли така с висшето си образование?

- Висшето ми образование е действително по-късно – Академията на МВР в Симеоново. Вече бях част от системата. Завърших т.нар. Първи факултет – „Национална сигурност“. Вече съм и магистър по история от Великотърновския университет. Всъщност така беше – ние, спортистите, по-късно се грижехме за образованието си. В ония години беше по-важно да докажеш себе си иначе. Беше бъркотия и каша – учителите и треньорите станаха най-бедните.

- Това са годините, когато спортистите, особено от силовите спортове, бяха привличани към трибуквените групировки от силовото застраховане. Как се опазихте да не се озовете на страната на мутрите биячи?

- Две бяха възможностите. Като приключих с вдигането на тежести, започнах да се занимавам с китайски бойни изкуства – най-вече за да възстановя здравето си. Вече 37 години се занимавам с тях. За здравите, силни и дисциплинирани момчета, можещи да работят в екип, единият път беше към силовите структури, другият път беше полицията. И аз избрах нея.

- Не се ли е случвало в хода на полицейска операция да се сблъскате лице в лице с хора, приятели от залата за тренировки, преминали на отсрещната страна?

- Много дълго време работих като оперативен работник в криминална полиция. Не съм работил на бюро. В Стара Загора си бяхме поставили за цел да опазим града от мутрите. Бяхме си го навили на пръста. Бяхме млади и надъхани пичове, които искаха да докажат, че този град може да е чист. Може би и заради ръководството от онова време, но градът действително остана без мутри. Самите те казваха, че над Стара Загора не бива и със самолет да прелитат.

- Как ги респектирахте, до вас – в Пловдив, по същото време вилнееха Седмиците, Жоро Италианеца, калапатировци, кървавите Щъркели? Как се опазихте от каналите за дрога?

- Стара Загора беше чистият град от 90-те години. Дрогата там беше невъзможна, тя стана явление на модерното много късно. Имаше луд ентусиазъм. Денонощно бяхме във всички заведения, за да можем да виждаме кой е там. Много оперативна работа и много млади и сплотени хора.    
 
- Как обаче влязохте в политиката?

- Нищо че се намирам в парламента, не съм сигурен колко съм влязъл в политиката. След като напуснах МВР, започнах да се занимавам с обучение на хора, които работят в охранителния бизнес – младежи, които искат да стават бодигардове. 10 години бях погълнат само от това. Беше мисия. Да го правиш с момчета, надъхани от филми и кино, които искат да рискуват здравето и живота си, за да станат истински гардове – не мутри. И ти да ги научиш така, че да могат да се опазят, да оживеят. Затова нямах много време да мисля за политика и политически изяви. Но като при всеки истински мъж, дойде времето, когато поисках да предам, да свърша нещо за другите след мен.     

- И все пак някой конкретно ви е поканил да се присъедините към ГЕРБ дори заради експертните ви познания.

- Точно такава е историята. Аз написах първите учебници в България за подготовка на бодигардове. Във връзка с издаването им имах контакти с един млад тогава политик – Живко Тодоров, сега е кмет на Стара Загора. Той, главният ми секретар в МВР – Бойко Борисов, Цветан Цветанов – също като част от бившите ми колеги, бяха избистрили в мен идеята, че ако искам да бъда полезен и да предам експертните си познания, това е мястото, това е партията, тези са хората, с които мога да го направя. Защото партията за мен не са само буквичките от абревиатурата, даже не е уставът й – важен е. Това са хората, с които ще го правиш, с които влизаш в битка. Когато си в спорта, важен е отборът, екипът. Когато си в армията, важен е взводът, ротата. В МВР са важни колегите, които ти пазят гърба на улицата. И с охрана когато се занимаваш, екипът е най-важният. Поверяваш половината от живота си на другия. Затова, когато влизаш в политиката, е важно с кого влизаш, къде влизаш, на кого имаш доверие. Защото и в политиката поемаш рискове. Дядо ми казваше, че не трябва, когато се погледнеш в огледалото, да искаш да плюеш срещу този, който е там. За мен това е важно. Затова избрах ГЕРБ - заради Борисов, Цветанов, Живко Тодоров. А и заради другите колеги, с които се запознах след това.

- Кажете като експерт - симптоматика за какво са завърналите се отвличания, това нов епизод на „Наглите“ ли е?
 
- Няма възобновяване на този тип престъпност, но тя е от най-гадния вид, защото причинява болка и страдание на огромен кръг хора – родители, роднини, приятели, колеги, познати. Засегнати са и всички активни хора, които започват да се страхуват, че могат да станат обект на посегателство. Гадни са и защото, дори да бъдат заловени, извършителите остават някак си анонимни. Това пък сред престъпния свят създава илюзия, че е едно от престъпленията, които могат да останат неразкрити. Няма такъв вариант.

- Как ви търпят вкъщи при тази ваша сериозна ангажираност?

- Щастлив съм в това отношение. Съпругата ми Снежина има счетоводна кантора, но има и опита още от годините ми в МВР. Омъжена е за мен вече 24 години. Част е от живата ми и винаги е знаела, че мъжът й никога не работи от 8 до 17 часа, и че в събота и в неделя си е вкъщи. Това никога не се е случвало. Така че – търпи ме.

- Имате две деца, те с какво се занимават?

- Дъщеря ми Магдалена е на 23 години. Синът ми Симеон скоро ще навърши 18. И двамата са изключително сериозни младежи. Тя учи туризъм в един от най-големите университети в Москва. Беше приета в УНСС, но след една година каза, че не й харесва там. Беше направила анализ, че най-сериозните туристически потоци в света са от Русия. Затова реши, че най-добре е да се учи туризъм там, при тези, които действително са превзели целия свят като туристи. В Москва е вече трета година. Синът ми пък наследи от мен бойните изкуства. Той е балкански и европейски шампион за възрастта си. На 16 години беше за 6 месеца при монасите в манастира „Шао-Лин“. Върна се и завършва езиковата гимназия в Стара Загора – „Ромен Ролан“, с английски и френски. Иска да учи право в Софийския университет, но получи треньорски права в Китай и скоро ще отваря своя школа. Даже ме убеждаваше, че трябва да отида да му видя залата.

- Как си почивате, успявате ли – музика, книги?

- Пиша от време на време. Миналата година приятели ме провокираха много сериозно и под натиска им издадох малка стихосбирка. Няма да издавам повече лирика. Пиша си неща, свързани със спорта, в една от дисциплините на У-Шу. Обожавам да съм на тихо, на спокойно в гората, покрай вода. При силите на земята. Съвсем наскоро бях при корените на рода ми в село Глутниците в Тревненския Балкан. Правя го със съпругата ми, с децата, ако са край нас, с приятели. Другото е спортът – залата. Даже мускулната треска и травмите са тръпка.