Даниел Вълчев, бивш вицепремиер: Запознах се с жена си заради Царя  

V Даниел Вълчев е юрист, политик, заместник министър-председател и министър на образованието и науката между 17 август 2005 и 27 юли 2009 г. Професор по обща теория на правото и обща теория на държавата в Софийския университет.
V Роден е на 10 август 1962 г. в Бургас. Баща му е капитан на кораб. Възпитаник е на Четвърта езикова гимназия във Варна. През 1987 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През мандата на президента Желю Желев е юридически съветник в президентството.
V Специализира в Международния институт за публична администрация в Париж, 1991 г.; Военен колеж на НАТО – Рим, 1992 г.
V Народен представител и председател на Постоянната комисия по европейска интеграция и член на Комисията по правни въпроси в 39-ото народно събрание.
 
 
- Г-н Вълчев, имате интересно детство. Вашият баща Васил е капитан на презокеански кораб, що за емоция е това?

- Ами професия като професия. Това, което аз помня, е, че често го нямаше. После, като пораснах, взех да оценявам работата му, защото лятно време пътувах с него. Не много далеч, но и Средиземно море ми се виждаше голямо пътуване.

- Как беше възможно това?

- По онова време много не се пътуваше, но на членовете на екипажа, особено на капитана, вече разрешаваха. Издаваха един моряшки паспорт на членовете на семействата и от време на време ни пускаха да пътуваме. В този смисъл съм бил с едни гърди напред с географията.

- Баща ви го е нямало всъщност, когато сте се родили.

- Да, когато аз съм се родил, а това е на 10 август 1962 година, баща ми е бил в Куба. Това е точно по време на Карибската криза и ембаргото. Тогава соцът е пренасял с кораби оръжие и други стоки през блокадата на САЩ. Баща ми ме е видял за първи път, когато съм бил вече на няколко месеца. По пощата ми е изпратил снимка с брада като Фидел Кастро. И на нея пише: „На моя малък син за спомен от Куба.“ Години по-късно отидох в Куба да видя какво толкова са и намирали на тая страна. Наистина се оказа любопитно място.

- Шетате като бебе между Бургас и Варна. Каква е историята?

- Аз съм роден в Бургас, а не във Варна, където е живеело семейство ми, тъй като, както стана дума, баща ми го е нямало и майка ми Ирина е била при родителите си – баба ми Калина и дядо ми Дико. Иначе моят род – и по майчина, и по бащина линия, е от Странджа. И двамата ми родители са родени в Малко Търново. Затова и с моя братовчед Любомир Евтимов, който е историк, решихме да почетем нашия общ прародител Дико Джелебов, чичо на баба ми, който е един от ръководителите на Преображенското въстание в Странджа. Неговия бинокъл се пази в музея на Петрова нива, но досега нямаше негов паметник. Затова решихме да финансираме и организираме изграждането му в Малко Търново.

- Носехте ли го този бунтарски дух, палав ли бяхте?

- Бях доста будно дете. Летата ги карах главно в Бургас при баба ми и дядо ми. Те живееха много близо до морето. И правехме какво ли не –ходехме тайно да ловим миди, беряхме липов цвят в Морската градина, събирахме хартия и я предавахме на вторични суровини.

- Това идеологическа ангажираност по линия на тимуровските команди ли беше, или форма на ранно предприемачество?

- Просто гледахме да изкараме дребни стотинки. В Бургас имаше едни будки, в които правеха сиропи със сифон. Ментата и лимонадата бяха по 3 ст., червеният сироп беше 4, а коктейл от всичките в голяма чаша беше 10 ст. Сладоледите бяха два вида – млечен и сметанов. Детски работи.

- Как ви възпитаваха?

- Семейството ми никога не е парадирало с патриотизъм, но например, когато ходехме при другите ми баба и дядо в Малко Търново, татко ни караше да пеем „Ясен месец“. Това е химнът странджанската революция. Дали баща ми го е правел по патриотични подбуди, или просто за да не скучаем, защото пътят беше много лош, с много завои и се пътуваше повече от два часа, не знам. Но аз и до ден-днешен знам всички куплети наизуст. Иначе съм скептичен към тези, които казват, че са ги възпитавали в Бог знае какъв дух. Бяхме здрави българи, такива сме си и сега. Тачим си корените.

- Системата на т.нар. тоталитаризъм слагаше ли ви спирачки, можехте ли примерно спокойно да слушате „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“?
      
- Аз съм малко след „Бийтълс“. По-скоро поколението на брат ми Евтим, който е 6 години по-голям, ги слушаха. Когато аз започнах да слушам музика и да се уча да свиря на китара, те бяха престанали да свирят. Във Варна и специално в училище „Кирил и Методий“, където бях до 7-и клас, и особено във Френската гимназия, не сме имали някакви особени ограничения. Бяхме си нормални младежи.

- Бръснали ли сте портрета на Ботев в казармата?

- Аз изкарах нелека казарма – две пълни години в 53-ти мото-стрелкови полк в Грудово. Редник и после ефрейтор. На общо основание.

- Грудово–Елхово–Звездец беше черният триъгълник на кашимерията. Защо такава служба при баща капитан далечно плаване?

- Ами откъде да знам. Обаче си изкарах две години без четири дни. А иначе това, за портрета, си е повече фолклор. Онова, което най-много тежеше в казармата, е времето. Две години са страшно много време, когато си на 19 г. Но казармата си беше и полезна. Спали сме на палатки и през февруари на полигона „Ново село“. Две години ставахме в 5 часа сутринта и много завиждахме на флота, които ставаха в 6 ч. Пращал ни е старшината да събираме дърва из едно поле, по което и клон няма. Нямахме вилици и ножове. Две години съм ял с лъжица. Като стари кучета имахме по една вилица, която сгъвахме на две и тя стоеше в джоба на куртката, докато се счупи от огъването. И независимо че бяхме градски деца, бързо научихме, че мама и тате ги няма и трябва да се оправяме сами.

- Биографията ви и след това е много интересна – публична администрация, военен колеж на НАТО…  

- Така се стекоха нещата, че тъкмо когато завърших право в Софийския университет, станаха големите промени в България. Аз тъкмо бях станал докторант. Бяха започнали да ми дават да водя и групи. По-младите преподаватели от нашата катедра бяхме направили група и изготвихме проект за конституция. Той даже беше публикуван. Забелязаха ме и за известно време ми предложиха работа в президентството. Тъкмо Желев беше станал държавен глава. След това известно време бях в Министерството на отбраната – 8-9 месеца, когато Митко Луджев стана първият цивилен министър.

- Така ли влязохте в политиката – през експертността ви като юрист?

- Да, но това си беше по-скоро администрация. Но наистина стана случайно, а не заради семейна биография. Моите баба и дядо по майчина линия са били тормозени след 9 септември, защото дядо ми е бил секретар на общината. Бил е по-скоро техническо лице. Но са били изселени от Малко Търново и после са ги държали без работа. Другите ми баба и дядо пък и двамата бяха комунисти. Та аз нямам семейна идеологическа обремененост. Имам дясно мислене, защото считам, че когато обществата силно заложат на равенството, хората престават да имат амбиция и се заличава индивидуалността на отделния човек. Аз например не мога да рисувам като покойния Светлин Русев. Допускам пък, че друг пък не е толкова добър юрист като мен. Трети е калпав инженер, а четвърти – отличен шофьор. Пети пък го мързи да стане от леглото. Защо всички те трябва да имат поравно?

- Споменахте Димитър Луджев. Как се появиха той, ген. Любен Гоцев и Емил Кюлев в биографията ви?

- Митко Луджев беше по това време вицепремиер, беше ни харесал няколко момчета от президентството и после ни взе в Министерството на отбраната. А Кюлев и ген. Гоцев ги познавам покрай моята адвокатска дейност. По едно време бяхме адвокати на една от банките на Кюлев. Гоцев пък беше консултант на дружество, на което водехме дела. Не го познавам в професионалната му дейност, но като човек ми е правел впечатление на стабилен и почтен.

- Срещата ви с царя също ли беше случайност?

- Да, донякъде случайно. Когато царят се върна през пролетта на 2001 година, мои колеги вече бяха свързани с неговия проект НДСВ. Не знам дали помните, но първият опит да се регистрира такава партия беше неуспешен. Съдиите от Софийския градски съд имаха своите основания за отказ, ако трябва да бъда честен. Но оттук се надигна подозрение, че Иван Костов няма да допусне друг играч на парламентарните избори. Така колегите ми Пламен Панайотов, Герджиков, Жоро Петканов, лека му пръст, и други се събрахме и измислихме как да направим коалиция от две партии. Отново нещата се случиха през експертиза. Помогнахме, за да може НДСВ да се яви на изборите. Царят ни хареса и ни даде писта, но истината е, че той спечели изборите, не ние. Ние само се возихме на колата.
  
- Е, той ви се е реванширал – бяхте не само министър на образованието, но и вицепремиер.

- Да, първите четири години бях в парламента. Бях председател на Комисията по европейска интеграция. Доста неща свършихме по синхронизиране на българското законодателство с правото на ЕС. След вторите избори вече царят ми предложи да стана вицепремиер и министър на образованието. Аз се съгласих и съм му благодарен за този шанс. Мисля, че не съм се изложил.
 
- Учениците определено ви харесваха, защото бяхте „готин“ министър.

- Ами аз съм си такъв. За „готин“ не мога да кажа, но когато съм бил на някаква позиция, не се променям. Не съм от тези, които, като станат началници – и не можеш да го познаеш.

- Учителите обаче направиха стачка, какъв беше проблемът?

- Мисля, че и повечето учители оцениха това, което направихме. А със стачката нещата са по-сложни. Учителите са като цяло подценено съсловие, а всъщност са гръбнакът на интелигенцията. Професията загуби престиж през годините на промени, учениците също позагубиха респект и уважение към учителите. Това се дължи на кризата на авторитетите и на кризата на семейството. А качественото преподаване е тежък труд. Аз преподавам от трийсетина години и мога да потвърдя, че то си е непрестанен моноспектакъл.
         
- Какво не разбраха учителите от това, което им казвахте с Орешарски, та се наложи да „разтуряте седенката“?

- Нашият спор никога не е бил с учителите. Той беше с профсъюзите – те живеят от конфликта, когато излязат и направят панаир.

- Казвате, че стоите на твърди позиции, но не може ли да ви заподозрат в друго с присъединяването ви към проекта „Движение България на гражданите“ на Меглена Кунева и с включването в Реформаторския блок, който беше част от управлението в кабинета „Борисов 2“?

- Каквото и да съм правил, откакто съм в публичния живот, вижданията ми винаги са били едни и същи. И тогава, и сега считам, че в образованието трябва да се вложат много повече пари. Разбира се, срещу качество.

- Продължавате ли да имате политически амбиции?

- Нямам конкретни политически амбиции. Занимавам се основно с университетската си работа и с кантората. Преподаване и практикуване на право – това правя цял живот. Признавам, че напоследък ме влече да пиша. Ако питате от какъв зор, няма зор. Приятно ми е да пиша. Преди няколко години написах „Да обичаш на инат“ – книга с няколко политически есета. След това написах книга с разкази. Иска ми се да напиша и роман. Даже  съм го скицирал.

- Как го карате семейно – разведен, пък женен?

- Многоженството в България все още е забранено, така че за да се ожениш пак, първо трябва да се разведеш. С първата ми съпруга Анелия се познаваме от гимназията. И се бяхме поуморили. Живи хора сме. Имаме две чудесни деца и чудесни отношения.

- С какво се занимават децата ви Силвана и Калина?

- Те са големи. Силвана защити докторат във Франция по невронауки и работи в Нюйоркския университет. Общо взето, занимава се с мозъци – изследва причините за заболявания като паркинсон и алцхаймер. Учен е в буквалния смисъл на думата. Калина завърши психология в Софийския университет и магистратура в Лайден, Холандия. Прибра се в България и работи за една компания.

- А малкият Борис?

- На 3 септември ще стане на 5. Обаче върви доста висок. Носи дрехи за 7-8-годишен.

- Майка му Милена очевидно харесва фамилията Вълчев.

- Ами ние се запознахме пак благодарение на царя. През 2001 година и двамата станахме депутати. Срещнахме се и работата се разви. И двамата имахме предишни бракове. Разведохме се, оженихме се. Мисля, че сме много добро семейство.

- Имате пиано вкъщи, кой свири на него?

- Аз свиря, но рядко. Родителите ми не бяха от тези болезнено амбициозните, но вкъщи имахме пиано и майка ми ме записа на уроци. Ходех в Дома на флота във Варна 2-3 години. Вероятно имам някакъв музикален усет, но не мисля, че имам истински талант.

- Кой готви вкъщи, кой се грижи за дома?

- Милена. И мисля, че това й харесва. Омъжила се е и е родила много млада, на 20 години. Самата тя казва, че първия път не е могла да се наслади на майчинството и на всички тия неща, защото едновременно е учила и работила. Докато сега може и затова мисля, че наистина й харесва.

- Как си почивате, как поддържате форма?

-  В сравнително добра форма съм главно защото съм много дисциплиниран. Като знам, че трябва да стана в 6 ч., ставам в 6 ч. Не се излежавам. А и съм сравнително умерен човек. Обичам да се гмуркам, да стрелям с харпун. Обичам ветроходство, платната, да хванеш вятъра. Това е историята на придвижването, въпреки че яхта стана мръсна дума. Асоциира се с мутри, които се поливат с шампанско и се замерват с хайвер.

- Бойните изкуства?

- Имам трети дан по киокушинкай. Но не тренирам активно. Само вкъщи, за мен си. Играем тенис в неделя – нещо като професорско каре: Огнян Герджиков, Пламен Панайотов и Борислав Великов. А, забравих да кажа, че и много ходя пеша.