Проф. д-р Искра Баева: Трябва да се подготвим за достойна старост  

Проф. д-р Искра Баева е преподавателка по съвременна история в Историческия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски”. Занимава се изследователски с историята на Източна Европа през ХХ и ХХI в., специализирала е във Варшавския университет, в Центъра “Удроу Уилсън” във Вашингтон, участвала е в международни и национални проекти, свързани със Студената война, историята на следвоенна Европа, преходите в Източна Европа в края на ХХ и началото на ХХI в. 

Авторка е на много книги и изследвания по широк кръг проблеми - история на Студената война, водещи тенденции в развитието на Централна Европа, Съветския съюз/Русия, история на България през ХХ и началото на ХХI в., етническите малцинства в Централна и Източна Европа, съдбата на евреите в Централна и Източна Европа и др.

- Натъжават ли ви годините, когато отминават?

- Някога силно се радвах на всяка изминала година, защото бях най-малката в семейството и имах чувството, че като натрупам години, ще престанат да ме пренебрегват. Е, получи се, но вече не се радвам чак толкова на трупащите се години. В никакъв случай обаче не ме натъжават. Възприемам ги като придобит полезен житейски и интелектуален опит. Смятам, че едно от най-важните неща за всеки човек е от определена възраст нататък да започне да мисли как да се подготви за достойна старост - да се радва на малките неща, да споделя мъдростта си с близките си, но и да се стреми да не им бъде в тежест. 

- Каква е вълшебната дума, която може винаги да ви накара да се усмихнете?

- Винаги съм готова да се усмихна. Топло чувство на съпричастие и усмивка предизвикват много неща, от рода на студенти с искрен и дълбок интерес към знанието, наивитетът на малките деца, блясъкът на сутрешното слънце, неочакваната любезност на човек на улицата, малки приятелски жестове, но най-вече усмивката от непознат.

- Имате ли си свои тайни начини да избягате от напрежението, стреса, лошите мисли?

- Не, нямам такива тайни начини. Стремя се да не обръщам внимание на неприятните неща. Затрупвам ги с работа. Като мисля повече за това, което още мога да дам на обществото и какво ще оставя след себе си - тогава не остава много време да мисля за лошите неща, които почти винаги идват от лоши хора. Нямам никакви илюзии, че това, което правя, пиша и говоря, може да се хареса на всички. Добре познавам и човешката природа, която е съчетание от добро и лошо, затова злото е неизбежно и неизтребимо. Борбата срещу него е част от човешката цивилизация и от живота на всеки. Надявам се и аз да допринеса нещо в тази борба, но не с отмъщение, с отговор на злото със зло, а с безразличие или с добро, с опит да обясня, че преди да каже или направи нещо лошо, човек трябва да се опита да разбере мисълта или мотивите на другия.

- В кои моменти на близост с деца и внуци се усещате “продължена” във времето?

- Няма съмнение, че едно от най-важните неща, които оставяме след себе си, са децата и внуците. В тях трябва да виждаме не просто нашето генетично продължение във времето, а да се опитаме да им предадем нашите познания и опит. Най-голяма радост ми носят интелектуалните успехи на децата и внуците, те ми дават надежда, че книгите и натрупаното човешко познание няма да бъдат забравени и изместени от златния телец или мимолетните шоу събития.

- Имате ли си своя вълшебна градина, където тече ручеят на пречистването и забравата?

- Да, за мен това са книгите. Винаги съм обичала да чета и тази страст продължава, макар че със съжаление признавам, че имам все по-малко време за любимата ми художествена литература. Но тя е достойно заместена от професионално историческата. Това е моята “вълшебна градина”, при това в нея има все нови и нови неща.
 

Снимка Иван Григоров

- Възрастните хора у нас са страдалци - пенсиите са ниски, лекарствата са скъпи, парното е лукс, храната е менте, децата бягат далеч зад граница... Кое от всичко това можеше да се избегне, ако...

- За съжаление, тези констатации са верни. Дали тези лоши неща можеха да се избегнат в хода на големите промени? Едва ли. Преди всичко защото нашият преход не зависеше от нас, а беше част от един много по-голям процес - краят на Студената война и утвърждаването на новия световен ред с водеща роля на Съединените щати с тяхната финансова и обществено-политическа система. Преминаването към т.нар. пазарна икономика, с други думи към капитализъм, беше неизбежно, натам ни тласкаха както външните, така и новите вътрешни сили. Капитализмът се утвърди навсякъде в Източна Европа, а и в бившия Съветски съюз, днес Русия. А заедно с капитализма вървят социалните неравенства - големи богатства, но и голяма бедност, безработицата. Това не може да се избегне, не са го избегнали нито западните държави, нито Съединените щати. Разликата е, че при тях столетното развитие на капитализма е създало известни защитни мрежи, а при нас се наложи един първоначален и разбойнически капитализъм.

- Нима нямаме никакъв принос за това положение?

- Да, имаме и свои, български вини. Някои от най-лошите последици на прехода можеха да бъдат смекчени, да не добият толкова уродливи форми. Но за целта трябваше да имаме много по-подготвен, интелигентен и скромен политически и икономически елит, който да мисли не само за собствения си интерес, а и за обществото. Сигурно сте забелязали, че едни от най-щедрите дарители по света са някои от най-големите богаташи - достатъчно е да спомена Бил Гейтс или Марк Зукърбърг. И те са новобогаташи, придобили са богатството си в рамките на своя житейски път, но, за разлика от нашите новобогаташи, са го направили със собствени усилия и най-вече - не са забравили откъде са тръгнали. Те дават пари за обществото, защото вероятно разбират опасностите, които носи за цялата система прекалено голямата бедност и изхвърлянето на цели социални групи извън достойното съществуване. При нашите богаташи това отсъства, още по-лошото е, че го няма и сред политиците, които по определение би трябвало да служат на обществото, а не на своя личен, партиен или олигархичен интерес.

- Може ли все още да се направи нещо?

- Не зная, надявам се, но това не може да стане без собственото ни участие - ние трябва да покажем на управниците си, че искаме нещо друго. 

- Как виждате България след пет, десет, петнадесет години?

- Това е най-трудният и най-лесният въпрос. Труден е, ако искам да направя прогноза на основата на водещите в момента тенденции със съзнанието, че могат да се появят нови. Лесен е, защото никой няма да проверява дали прогнозата ми ще бъде вярна след толкова години. Все пак - България след пет години вероятно няма много да се отличава от сегашната, вероятно ще живеем малко по-добре икономически, но ще бъдем още по-малко. Това е оптимистичният сценарий. Има обаче и много по-песимистичен, ако ЕС започне да се разгражда, ако латентната война в Близкия изток достигне и до нас, ако настъпят дълбоки сътресения в съседни държави...

За след десет-петнадесет години също трябва да има поне два сценария. Ще започна с оптимистичния - след дълбока промяна България може да си върне социалния характер, отново да започне да произвежда, което да върне трайно поне част от принудително напусналите я, да стане привлекателна не само с природата си, а и с перспективите за бъдещето. За песимистичния не ми се говори, защото глобалните и европейски сътресения могат да ни доведат до ръба на пропаст...

- Какво бихте казали на връстниците си от тази трибуна - за утеха и за надежда?

- Докато сме живи, трябва да се борим за по-добър свят, да отстояваме ценностите, които сме изповядвали дълги години, но и да се радваме на малките житейски радости, да споделяме натрупания си житейски опит със следващото поколение. Майсторството е да не го правим назидателно, за да не бъде отхвърлен и нашите деца и внуци да повтарят нашите грешки.