- Проф. Иванов, какво е детството ви на софиянче, какви бяха родителите ви, как и в какво ви възпитаваха?
- Роден съм 1951 г. в центъра на София до Централна баня, “Веслец” 18. Живеехме в национализирана кооперация. Пет-шест семейства на един етаж. Много деца. Учех в съседното училище на “Будапеща”. Спомням си - играехме върху римските руини. В съзнанието ми се е запечатал острият шум на трамвай №3, който завиваше и се спускаше от Младежкия театър. Беше хубаво детство, София беше спокойна. Помня каруците с унгарските коне, които караха въглища. Играехме със стъклени топчета – абета, на фунийки. Баща ми Христо и майка ми Пенка са дошли от две села от района на Червен бряг. Тя е дошла да учи, завършила е гимназия, а той, като студент по право, от трети курс е пратен в армията да става офицер с партийно поръчение. По-късно завърши Военната академия, довърши и юридическото си образование. Бяха премерени и стегнати хора, тръгнали от нищото. Възпитаваха ме в дух на патриотизъм и в характерния за тяхното поколение дух на социализъм.
- Имате ли младежките си лудории, хвана ли ви хипи културата?
- Така се случи, че поради характера на работата на баща ми като политически офицер ми беше наложена строга дисциплина. Ласките и похвалите бяха сведени до минимум. Имаше повече взискателност и наказания. Местехме се често по гарнизоните, където той беше командирован. Нямаше много възможности за хипарски изпълнения. Както казваше баща ми: “Нали обичате западната музика. Виж този италианец – Джани Моранди, как хубаво е подстриган, колко е строен, как добре изглежда момчето – като млад взводен командир. И ти така трябва да изглеждаш”. Рано започнах да спортувам хандбал. Чак до ШЗО-то в Плевен.
- Как се стигна до школата на ДС в Симеоново, това вербуване като запасен офицер ли стана?
- Бяха ме приели история в Софийския университет, но отидох войник. Баща ми обаче държеше да уча право. Затова демократично, ама малко насилствено ме накара да се откажа от историята. И докато втората година бях старшина-школник в Сливенската танкова бригада, доколкото можах, се подготвих за изпитите. Явих се и ме класираха в Юридическия факултет. Обаче пак демократично и малко насилствено като втора възможност бях записал школата в Симеоново. Приеха ме и там. Така и не успях да сложа червената студентска шапка, която майка ми ми беше купила за 5 лева. Със сълзи на очи ми каза, че деканът на факултета – проф. Костадин Лютов, който после стана главен прокурор, я извикал и є казал: “Абе, другарко, няма как сега. Трябва да учи другаде! Решено е”. Така попаднах в Симеоново.
- Ама как става това “решено”, кой го решава?
- Там е работата, че не съм бил вербуван. В школата в Симеоново и специално за факултет “Държавна сигурност” приемът не беше свободен като в университета. Извършваше се предварително проучване за кадрите на ДС и милицията. Те си предлагаха кадри. Оказа се, че съм бил забелязан, без да знам, по семейна линия, въпреки че преди мен в рода никога не е имало служители на ДС. Приятел на баща ми, който се е развил като кадровик в ДС, си е свършил работата. Попитал го е: “Какво ще кажеш да предложим Митко?”. Спомням си, че баща ми дойде да говорим, да дам съгласие, като бях в казармата. Единственото, което знаех, беше, че ще уча езици и ще ме готвят за задгранична разузнавателна работа. Това в романтичните ми представи тогава беше изкушаващо.
- Имаше ли момент на изненада в самата школа?
- Бяхме три групи. С гръцки, турски и италиански. Това беше южното крило на НАТО в ония години. Попаднах в групата с гръцки. Четири години учих класическа филология с всички разширения – история, география, бит. Изучавахме, разбира се, и специалните служби – гръцко разузнаване и контраразузнаване, армията им.
- Това ли е ДС – романтичният образ на Емил Боев, или е нещо по-тежко и по-сериозно?
- За момчета на по 20 години, каквито бяхме ние тогава, тази романтична представа беше мотивираща. Вероятно обаче е нужно да си носиш предразположеност към риск, чувство за дълг, родолюбие, интрига. Разбира се, и възможността за кариера в условията на тогавашната държавност.
- Защо тогава Шести отдел, а не Атина?
- В школата, която дойде неочаквано за мен вместо свободния студентски живот и общуването с колежките от западните филологии, попаднах отново в почти казармена обстановка. Още след първия семестър ме нарочиха за добър в учебната работа, “избраха” ме за отговорник на курса. Бях и младши лейтенант. Като завършихме след четири години, трябваше да отида на работа или в Първо главно управление – разузнаването, или в Четвърти самостоятелен отдел. Той беше “Код, шифър и радиоразузнаване”. Това беше служба, която извършваше техническото разузнаване. Чрез нея се осъществяваха връзките с резидентурите зад граница. Като първенец на випуска можех да избирам. Преподаватели обаче ми бяха напълнили главата и аз бях повярвал, че за да станеш добър разузнавач, първо, трябва да станеш добър контраразузнавач. Да научиш занаята на място. Отказах се от разузнаването. Идеята ми беше да работя в гръцкия отдел на контраразузнаването – Второ главно управление. Един ден обаче дошъл някакъв да чете лекции, мен ме нямаше. Оказа се, че е зам.-началник на Шести отдел на Шесто управление. Поинтересувал се кой е най-добрият по гръцки. Казали му, че има един, но го няма в момента. Той казал “добре” и както казал добре, прибрал се в министерството и аз получих разпределение точно в този отдел.
- Защо, нали контраразузнаване?
- Оказа се, че този отдел се занимава с проблемите на висшата номенклатура и проявите на облагодетелстване, на морално и политическо разложение - опити за ляв и десен ревизионизъм. И понеже след Втората световна война в България имаше политемигранти от Югославия и Гърция, бивши партизани, хора, които по дух и възпитание бяха по-скоро сталинисти или маоисти. Не бяха съгласни с Хрушчов и Брежнев и с разобличаването на Сталин. Той за тях беше герой, спечелил войната и теоретик. И понеже те бяха участници във войната, в съпротивата, не бяха съгласни с новата линия на КПСС и на БКП, особено на Тодор Живков. Няколко хиляди бяха в България. В тая връзка на Шести отдел им трябваше специалист с гръцки.
- Службата в Шесто клеймо ли е, може ли да се вменява вина, че сте мачкали и манипулирали хората, че сте пречупвали съдби?
- Най-лесно е да кажем не, нямаше такова нещо. Имах достатъчно време да размишлявам през последните 27 години. Аз съм съвременник и участник в тези процеси. Някои неща имат основание, други нямат. Всяка прекаленост не е вярна. Не е вярно, че всички, които са работили в ДС, в Шести отдел на Шесто управление, са изверги, че са работили за СССР, че са вредили на обществото и на хората. Не е вярно обаче и че всичко е вървяло по мед и масло. Трябва да се знае, че държавата и държавната власт, която и да е тя, е единствената, която има право да упражнява насилие чрез закон. Затова институциите се ръководят от нормативната база, от конституцията, която съществува. Така се произвежда ред. От тази гледна точка ние, служителите от ДС, както във всяка друга държава, сме си вършили работата. Да, имало е отклонения и деформации, изстъпления, дори престъпления. Особено в първите години от установяването на социалистическата власт, когато липсват подготвени кадри. До 1956 г. дори има лични вендети.
- След промените от 1989-а сте изхвърлен от системата - защото отделът става ненужен ли?
- Винаги съм се чувствал войник на партията и на държавата, а и професионално много подготвен. Виждал съм живота си в перспектива в тези органи. Не съм имал друга идея, макар че имах вече доста други квалификации - философия и история от Софийския университет, изкарах и двугодишна специализация във факултета по журналистика. Дойде 10 ноември. Във вътрешните си нагласи аз не очаквах, че ще бъда светкавично изхвърлен. Бях на 38 години, още не бях за пенсия, нямах никаква собственост, никакви спестявания. Не съм участвал в приватизацията и не съм взимал кредити. Жена ми също беше служител в системата, имахме три деца. И въпросът не беше партийно-идеологически, защото, когато ме освободиха, управляваше БСП. Управляваше Андрей Луканов. Ние с него се познавахме и сме си говорили. Бяхме от една партия, с една идеология. Каква е логиката да освободят мен, дребния началник от ДС, а той, едрият началник от комунистическата партия, която е ръководила същата ДС, да остане?
- Как “Мултигруп” и Илия Павлов се оказаха алтернатива?
- Касиерката в службата се разплака, като ми каза да отида първо да си взема заповедта за освобождаване, а след това последната заплата. Като излязох от министерството, бях шашнат. Не знаех какво ще правя на другия ден. Срещна ме колега и ме попита дали познавам Илия Павлов. Илийчо искал да се видим. Знаех кой е, бях го разработвал. Не ми беше до това. След няколко дни обаче, прибирам се вкъщи, беше по-късно. От входната врата през антрето се вижда кухнята. 10 часа вечерта, а жена ми прави кафе. Каза, че ме чакат някакви хора. Колегата - Жоро Петков, беше довел Илия Павлов и Дарина. Тя беше бременна. Тогава заговорихме и Илия каза: “Ела да работим заедно”. Отговорих му, че не мога да работя при него, защото съм държавен човек. А той вика: “Първо, тая държава, дето си неин, я няма. И второ, аз не искам да работиш при мен, искам да работим заедно”. Казах му, че няма да стане, а той ме пита колко ми е заплатата. “Висока - 770”, казвам. А той вика: “Добре, давам ти по три. Утре започваш, кажи какво искаш - офис, кола. И 2000 лева заплата”. Казах му, че ще си помисля. Мислех, ама не исках. Много не исках. Започнах да помагам с логистиката на мой познат - бизнесмен. Той пък след няколко месеца се запознал с Илия Павлов, станало дума за мен и Илия излезе с хитрия номер: “Елате да работим заедно!”. И моят човек се поблазни. Направихме обща фирма - “Арес”, на която аз станах управител. След няколко месеца Илия се раздели с онзи и аз останах при Илия. Така започнахме - от началото на 1991-ва до 1996 г.
- Що за човек беше той?
- Илия имаше уникални качества за бизнес. Той затова и успя. Казваше така: “Виж какво, научи се да работиш с пари. Крайно несериозно е да твърдиш, че не те интересуват”. От него научих доста неща. Верую му беше, че трябва да се работи по 24 часа в денонощието и 365 дни в годината, ако искаш да успееш. Все му се карах, че не трябва да лъже, че не трябва да заблуждава партньорите - “Туристспортбанк” с Емил Кюлев, “Трон” на Краси Стойчев. Непрекъснато се лъжеха. Целуват се, прегръщат се и се мамят. Такива бяха и Г-13. Васко Божков идваше в “Мултигруп” и викаше: “От всички тук само с Митко ще говоря, защото само той не ме е излъгал”. А Илия казваше така: “Първо, ще опитаме да ги измамим. Ако не стане, ще се опитаме тайно да им го откраднем. Ако и това не стане, ще ги надработим. По-добри сме”. Често съм го възпирал тогава. Още имаше страх от ДС.
- Затова ли ви направи вицепрезидент, за да сте балансираща тежест ли?
- Вероятно по две причини. Тогава вече се бяха появили силовите групировки. Започнаха простотиите в държавата - стрелби, трупове. А аз имах подход за разговори с тези хора, харесваха ме. А и при управлението на Виденов Кольо Добрев беше министър на вътрешните работи - това е моята партия. Тогава им писах концепции за сигурността, за управлението, за обществения ред. Имаше идея, че може да се получи колаборация между властта и частния бизнес за успокояване на обстановката, за изчистване от криминогенните елементи.
- Не е ли това и идеята на Луканов - да се създаде среда на частен бизнес, която да бъде в някаква степен социално ориентирана?
- Така е, и за съжаление, Луканов не можа да го развие и да го обясни на обществото. Затова и досега за него твърдят, че е бил мафиот, че е създал сенчестия бизнес и престъпността. Не е така. Беше много над тези неща. Луканов пропусна шанса си заради стремежа си за власт. А имаше добър държавен мениджмънт с образовани и интелигентни кадри, с които можеше да се направи плавен и компетентен преход към пазарна икономика.
- Защо се разделихте с Илия Павлов, едва ли защото ви е оставил без пенсия?
- Когато трябваше да се пенсионирам преди няколко години, бях сигурен, че мога да го направя върху заплатата си в “Мултигруп”. Като старши вицепрезидент може би получавах тогава най-високата заплата в България. Една тук - 39 000 лева. И друга мениджърска заплата към “Мултигруп” - Швейцария. Оказа се, че не ме е осигурявал. Затова се и пенсионирах със заплатата си от ДС. Разделихме се, защото групировката вече беше структурирана по направления. Бяхме открили 8000 работни места. Бях си свършил работата и вече не му трябвах. При нас работеха министри, зам.-министри, бивши членове на Политбюро, дипломати, посланици. Влязоха и силни десни икономисти. Илия от един момент насетне не искаше инвестиции в България, а всички пари в Швейцария. И без да се караме, започнахме да се разминаваме. Той се и дразнеше, че обществото приемаше мен като лице на “Мултигруп”, а него като прост борец. Но парите си бяха негови, аз бях наемник.
- Кой го застреля?
- Не е важно кой го е застрелял. По-важно е защо. В един момент Илия каза: “Искам много, искам всичко”. Много им станаха прегрешенията на тези първи бизнес лидери. Затова си отиде Илия, затова си отиде Кюлев. Половината ВИС, половината СИК, Фатик. Г-13 не беше лоша идея, но правителството на Беров не беше подготвено да бъде балансьор и арбитър между тях, а те си бяха вълчета. Бяха неравнопоставени. Краси Стойчев е бил външнотърговски работник във Виена по времето на социализма - с езици, с контакти. Васил Божков е отличник по математика от Софийския университет. А срещу тях имаше хора, които нямаха и средно образование или едва го бяха завършили. Нямаха културата, нямаха социалните контакти. Поради тази цензова нееднородност на Г-13, но и поради еднородността на лакомията им за забогатяване те стигнаха до сблъсъци и проливане на кръв.
- Твърдите, че нямате отношение към парите, но пък имате семейство, три деца.
- Да, три деца и петима внуци. И тримата завършиха в чужбина. Дъщеря ми се казва Христина и е преподавател по културно наследство. Кръстена е на баща ми. Големият є брат е Александър - бизнесмен, а малкият Тодор е европейски чиновник. Той се роди през 1986 г. Излизам от министерството, среща ме колега генерал от ДС и вика: “Абе, Иванов, вярно ли, че жена ти родила трето дете?”. Потвърдих. “А вярно ли е, че сте го кръстили Тодор?” Казвам “да”. А оня ме поглежда и вика: “Не е ли малко късно, бе?”. А Тодор е тъстът ми и затова малкият взе неговото име, а не на Тодор Живков.
И този разговор се води 3 години преди 10 ноември!
- Вече 15 години сте университетски преподавател, професор сте по лидерство и национална сигурност. Това удовлетворява ли ви?
- Попаднах на добра среда и колеги като ректора на Университета по библиотекознание и информационни технологии проф. Стоян Денчев. Да, удовлетворен съм.
